Какво се случи с „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“  разбираме в продължението на любимата класика – „Анн от Авонлий” oт Луси Монтгомъри

Вечно замечтаната „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ завладява сърцата на читателите и във втората книга от една от най-любимите поредици, дело на канадската писателка Луси Монтгомъри.

Изцяло в обновения превод на Йолина Миланова, „Анн от Авонлий” ви кани отново сред синкавите мъгли на хълмовете на остров Принц Едуард, където да поемете на пътешествие из Замъка на ехото, Кристалното езеро и Омагьосаната гора, сред които разцъфва красивата история на една от най-обичаните героини в историята на литературата.

„В края на краищата, когато човек може да вижда звезди и небе като тези, малките разочарования и произшествия не може да имат толкова голямо значение, нали?“

Анн (с двойно „н“) Шърли, момичето, което пристигна във фермата „Грийн Гейбълс“, готова най-после да открие своето място под небето след единайсет години скитане между приемни домове и мрачни сиропиталища, вече е голяма.

Предстои това високо, слабичко шестнайсетгодишно момиче със се­риозни сиви очи и кестенява (поне според приятели­те ѝ) коса отново да пристъпи прага на собственото си училище – онова, в което злополучно счупи плочата си за писане в главата на Гилбърт Блайт. Този път обаче в изцяло нова роля – тази на учителка.

 През предстоящата вълнуваща година Анн ще трябва да спечели сърцата на учениците си, а двете с Марила поемат грижите за Дейви и Дора, които наскоро са останали без родители. Дора е хубава картинка и послушна като ангелче, но Дейви носи онзи плам и болезнена склонност да се замесва в неприятности, така познати на самата Анн…

Изящна в стила и посланията си,„Анн от Авонлий” доразвива богатия свят на малкото село на острова, оживяло чрез историята на най-сърцатата и слънчева героиня в световната литература.

Сред страниците ѝ се разливат комични, трогателни и понякога тъжни случки, които да ни напомнят, че животът е празник и заслужава да бъде живян като такъв.  Пригответе се за градината на малката Хестър Грей, да пътешествате из залеза с малкия Пол Ървинг, да изживеете един Златен ден с Анн, Даяна и Джейн… И най-вече, разбира се, да срещнете Гилбърт.

Чиста и нежна като утринна роса, красива като въздишка на щастие и невероятно забавна, тази книга се превръща в едно от настолните четива на поколения наред. Книга, която се предава от читател на читател, за да носи пролет. „И навън, и в сърцата ни.“

Анн от Авонлий

Луси Монтгомъри

Първа глава

ЕДИН РАЗГНЕВЕН СЪСЕД

Високо, слабичко шестнайсетгодишно момиче със се­риозни сиви очи и кестенява (поне според приятели­те ѝ) коса седеше на стъпалото на една фермерска къща на остров Принц Едуард в късния августовски следобед, твърдо решена да се посвети на поемите на Вергилий.

Но августовският следобед, със синкавите мъгли над хълмовете, с ветреца, шушнещ в клоните на тополи­те, и танца на огненочервените макове, предразполага­ше много повече към мечти, отколкото към овладяване на мъртвите езици.

Така че томчето скоро се плъзна на тревата, а Анн, подпряла брадичка на ръката си, дори не забеляза. Очи­те ѝ бяха вперени в облаците, надвиснали над къщата на господин Дж. А. Харисън като снежни склонове. Тя беше отплувала в един бъдещ свят, в който тя, всеотдайната учителка, вдъхновяваше младите сърца за велики дела.

Всъщност, ако се придържаме към сухите факти, което Анн избягваше да прави, от училището в Авонлий едва ли щяха да се пръкнат някакви знаменити лич­ности, но това не ѝ пречеше да се цели високо, защото човек никога не знае. Анн беше непоправим идеалист и вярваше, че ако тя, като учител, вложи сърце и душа, усилията ѝ няма как да останат невъзнаградени. Стига­ше само да затвори очи и въображението ѝ я отнасяше далеч в бъдещето и тя виждаше как прочут държавник (или пък нещо друго, тук вече не беше толкова сигур­на, но защо не и канадският премиер) скланя глава пред дребничката дама с посребрени коси и ѝ признава, че тя е човекът, който пръв го е тласнал напред по пътя му.

Това сладостно видение, за жалост, беше прогонено от един разтърсващ челен сблъсък с реалността.

По алеята се зададе забързано дребничка кафени­кава крава, а няколко секунди по-късно се появи и съ­седът, господин Харисън, макар че в случая „появи се“ беше твърде слаб глагол.

Той прескочи оградата, без да чака да му отворят, и застана пред Анн, задъхан и разярен. Стъписана, тя ско­чи на крака. Досега не беше имала честта да се запознае с господин Харисън лично, въпреки че го беше зървала отдалеч.

Още през април, преди Анн да се завърне от Крал­ската академия, господин Робърт Бел, който държеше фермата в съседство, продаде имота си и се премести в Шарлъттаун. Фермата му беше купена от някой си гос­подин Харисън от Ню Брънсуик. И това всъщност беше всичко, което знаеха за него. За по-малко от месец обаче той успя да си спечели репутацията на голям особняк. Така се беше изказала за него госпожа Рейчъл Линд, която, ако си спомняте, хич не си поплюваше. Господин Харисън определено беше доста по-различен от обита­телите на малкия остров, а това само по себе си беше достатъчно, за да му спечели въпросната репутация.

Първият му непростим грях беше, когато обяви, че не допуска никакви същества от ЖЕНСКИ пол в своята светая светих. Дамите от Авонлий, естествено, се почув­стваха лично засегнати и не му останаха длъжни, като започнаха да споделят под сурдинка ужасяващи истории за трагичното състояние на домакинството му. Всъщ­ност младият Джон Хенри Картър, когото той беше наел за ратай, пръв започна да разпространява тези слухове. Младежът разказа, че във фермата няма такова нещо като часове за хранене. Стопанинът хапвал, когато му се прияде, и ако Джон Хенри се случел наоколо, можел да се присъедини, но ако работел някъде навън, просто пропускал обяда или закуската и бил принуден да чака господина да огладнее отново по някое време. Естестве­но, с такъв режим на хранене трудно се оцелява – добре че в неделя Джон Хенри се прибирал у дома, където си хапвал доволно, а на сутринта майка му го изпращала във фермата с пълни дисаги.

Колкото до миенето на съдове, то се случвало само и единствено в дъждовните недели. Тогава господин Ха­рисън се залавял за работа и измивал всички мръсни съ­дове накуп в бъчвата с дъждовна вода, после ги оставял да се отцедят.

На всичко отгоре беше и стиснат. Когато го помоли­ха да даде лептата си за заплатата на свещеника, госпо­дин Алан, той каза, че първо трябвало да се увери колко го бива в проповедите Преподобния, и едва тогава да прецени каква сума си заслужава да му отпусне. Не ис­кал да си купува „прасе в торба“. А когато госпожа Линд се отби с молба за дарение за благотворителните мисии (и с тайната надежда да надзърне в „бърлогата“ му), той язвително подхвърли, че едничката мисия, която му се струва неотложна, е някой да убеди матроните на Авонлий, че клюкарстването е дело небогоугодно и ги отда­лечава от правата вяра. Госпожа Линд си тръгна потресена и дълго повтаряше наляво и надясно: „Горката госпожа Бел щеше да се обърне в гроба, ако можеше да види в какво плачевно състояние е домът ѝ сега“.

„Тя, милата, търкаше пода в кухнята през ден, а сега трябваше да си вдигна полите, да не се полепи нещо по тях.“

Освен това, представете си, господин Харисън има­ше ПАПАГАЛ. Бъбрива птица на име Джинджър. В ни­кое от порядъчните домакинства на Авонлий досега не беше отглеждан подобен домашен любимец. Освен това Джон Хенри се кълнеше, че Джинджър е дяволско изча­дие. Гледал лошо и крещял какви ли не цветисти ругат­ни по повод и без повод. А веднъж го клъвнал по врата и откъснал парче месо – в неделя госпожа Картър, май­ката на Джон, показваше белега на всички и се жалваше, че не може да намери за горкото си момче по-свястно място.

Всичко това мина през главата на Анн, когато видя пред себе си разкривеното от гняв лице на съседа. Дори в най-добро разположение на духа господин Харисън не би могъл да мине за привлекателен мъж (беше нисък, закръглен и плешив), а сега, с това мораво лице и очи, които сякаш още малко и щяха да изскочат, изглеждаше направо страшен. Анн си каза, че май не е виждала по-грозен човек.

А той, макар за момент да изглеждаше, че си е глът­нал езика, изведнъж си възвърна дар словото.

– Ето какво, госпожице! Няма да търпя това безобра­зие нито ден повече! Защото се случва за трети път и търпението ми се изчерпа! Всичко си има граници, гос­пожице! Изрично ви бях предупредил ТОВА ДА НЕ СЕ ПОВТАРЯ, така ли беше?

– Моля ви, бъдете така добър да обясните какво се е случило… – Анн се постара да запази самообладание. Това качество щеше да ѝ е много необходимо занапред в учителската кариера, но май при господин Харисън под­ходът ѝ удари на камък.

– Да обясня ли, мили Боже?! Ами случи се това, че кравата ви ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ се е вмъкнала в овесените ми насаждения! Направи го и вчера, както и миналата седмица, и мисля, че пределно ясно обясних на леля ви, че НЕ ЖЕЛАЯ това да се случва повече! Между другото, къде е тя, госпожице? Бих искал да я видя за момент и да ѝ кажа точно какво си мисля…

– Ако имате предвид госпожица Марила Кътбърт, то тя не ми е леля, а и в момента не е тук. Наложи се да замине за Източен Графтън при своя роднина, която е много болна. – Анн говореше учтиво, със сдържано дос­тойнство. – Наистина много съжалявам за случилото се, но кравата е МОЯ, така че госпожица Кътбърт всъщност няма отношение към това. Матю Кътбърт я купи от гос­подин Бел и ми я подари преди три години, когато беше още малко теленце.

– Съжалявате значи?! Едно „съжалявам“ няма да оп­рави нещата, млада госпожице!

– Повтарям, че УЖАСНО съжалявам, но все пак си мисля, че ако поддържахте оградата в по-добро състоя­ние, Доли нямаше да успее да се вмъкне в насажденията ви. Защото онзи участък от оградата е ваш, ако не греша.

– Нищо ѝ няма на оградата! – тросна се господин Ха­рисън, който нямаше намерение да премине от нападе­ние в отбрана. – Само че тая крава е същински дявол и няма спиране! Така че хич не ми се обяснявай, червено­коске! Щом кравата е твоя, и задължението да я държиш далеч от чуждите ниви също си е твое! А не да си седиш и да си четеш разни сантиментални романчета… – И той хвърли презрителен поглед към томчето в краката ѝ.

Беше я ударил по болното място и в този момент не само косата ѝ беше червена.

– По-добре червена, отколкото никаква коса – не му остана длъжна тя, изведнъж забравила доброто възпи­тание.

Това наля масло в огъня и господин Харисън сякаш за миг изгуби ума и дума.

Анн се възползва от момента.

– Господин Харисън, тъй като съм надарена с въоб­ражение, мога да ви уверя, че напълно ви влизам в поло­жението. Мога да си представя какво е да завариш в ни­вата си чужда крава, затова не ви виня за резките думи. И ви уверявам, че това наистина се случва за последен път. Повече няма да го допусна.

– Дано да е така – промърмори господин Харисън, след което ѝ обърна гръб и се отдалечи с доста войн­ствена походка.

А Анн, разстроена до дъното на душата си, побърза да затвори пакостницата в обора.

„Е, няма как да се измъкне оттук. Пък и май вече се е кротнала. Нищо чудно така да се е натъпкала, че да я е заболял коремът. Ох, защо ли не я продадох на господин Шиърър още миналата седмица? Но както и да е… Едно е сигурно – господин Харисън наистина е голяма отка­чалка. Няма как да намериш общ език с такъв като него.“

Въпросът, който Анн неизменно си задаваше при първа среща с някого, беше дали този човек би могъл да се окаже сродна душа. Е, тук това беше изключено.

Марила се прибра и двете с Анн обсъдиха случилото се край масата за чай.

– Добре че търгът на животни наближава… – въздъхна Марила. – Голямо главоболие са си и мисля да се отървем от повечето от тях сега, когато Матю го няма, а на вятърничавия Мартин не може да се разчита кой знае колко. Помоли ме да го пусна за погребението на леля му и уж беше обещал да се върне още снощи, а ето че никакъв го няма. Пък и… това май е четвъртата му поред леля, която хвърля топа, да ме прости Господ… Ще се радвам господин Бари да поеме фермата в свои ръце, на мен вече ми дотежава. Пък и горкичката Мери Кийт е на смъртно легло, а оставя две невръстни дечица. Кой ли ще се погрижи за тях? Писала е на брат си в Британ­ска Колумбия, но още няма отговор.

– Така ли? На колко са децата?

– На шест. Близначета са.

– О, нали знаеш, аз имам известен опит с близнаци­те – оживи се Анн. – Как ти се сториха?

– Най-вече мръснички – Марила винаги беше ди­ректна. – Дейви обожава да прави питки от кал, а Дора отиде да го извика и той я бутнал в локвата, така че и тя се изкаляла от глава до пети. Понеже се разплакала, той на свой ред цопнал в локвата, да ѝ покаже, че няма нищо страшно. Та така… Мери каза, че Дора била кротко, послушно момиченце, но Дейви бил щур и за двамата. Но пък баща му почина, когато беше бебе, така че винаги му е липсвал мъжкият пример, а и Мери от години е зле със здравето.

– Винаги ми е жал за такива деца – замислено каза Анн. – Самата аз бях едно от тях, преди да дойда при вас. Надявам се вуйчо им да се погрижи за тях. А каква род­нина ти се пада Мери?

– Тя ли? Никаква. Мъжът ѝ ни беше трети братовчед. Я виж кой идва – госпожа Линд. Сигурно иска да чуе но­вините около Мери.

– Само, моля те, не споменавай инцидента с кравата.

Марила обеща, но още с влизането си госпожа Линд подхвърли:

– Днес, като се прибирах от Кармоди, господин Хари­сън беше подгонил една от кравите ви. Май е направила някаква пакост, защото много се беше разлютил. Вдигна ли голяма врява?

Анн и Марила се спогледаха усмихнато. Да, нищо не убягваше от вниманието на госпожа Линд. Тъкмо днес сутринта Анн се беше пошегувала:

– Ако кихнеш в стаята си посред нощ, при заключена врата и спуснати щори, на сутринта госпожа Линд няма да пропусне да попита дали случайно не си настинала.

– Вдигнал е, и още как – отвърна Марила. – Само че мен ме нямаше. Анн си го отнесе.

– Това е един изключително неприятен човек. – Анн тръсна глава, сякаш да отпъди самата мисъл за него.

– Абсолютно съм съгласна – заяви госпожа Линд. – Да ви кажа, предчувствах неприятности още щом разбрах, че Робърт Бел е продал земята си на човек от Ню Брън­суик. Не знам накъде отива Авонлий с толкова много пришълци в последно време. Скоро няма да можем да заспиваме спокойно, дано съм лош пророк.

– Защо, какви други нови хора са дошли? – попита Анн.

– Че как, не сте ли чули? Ами например някакво се­мейство Донълс се е нанесло в старата къща на Питър Слоун. Питър е наел мъжа да работи в мелницата. Освен че идвали някъде от изток, нищо друго не се знае за тях. После онези безделници, семейството на Тимъти Котън, от Белите пясъци, щели да се местят тук, да се чудиш за какво са ни. Той, когато не краде, е все пиян, а жена му е една повлекана… Мие чиниите седнала, представяте ли си? Госпожа Джордж Пай пък е приютила осиротелия племенник на съпруга си. Хлапакът се казва Антъни Пай и ще идва при теб в училището наесен, хич не ти завиж­дам. Ще имаш и още един нов ученик – Пол Ървинг. Идва от Щатите, ще живее при баба си. Сигурно си спомняш баща му, Марила? Стивън Ървинг, който уж щеше да се жени за онази Лавендър Луис, от Графтън. И изведнъж я заряза.

– Не мисля, че той я заряза. Двамата се сдърпаха за нещо. И се разделиха.

– Нали това казвам, така и не стигнаха до сватба. А тя, горката, май съвсем превъртя, не че и преди не беше странна. Чух, че живеела сама в онази каменна къща сред гората и я била кръстила Замъка на ехото. Та, Стивън за­мина за Щатите, при чичо си, и там се оженил за някаква янки. Майка му му гостува един-два пъти, но той самият не се е връщал оттогава. Само че жена му починала пре­ди две години и сега синът му идва да поживее с баба си известно време, не е ясно докога. Момчето е на десет и не го знам що за птица е, но като се има предвид, че е янки…

Госпожа Линд гледаше малко отвисоко всички оне­зи, които бяха имали нещастието да се родят далеч от обетованата земя на остров Принц Едуард. Те може и да бяха свестни хора, кой знае, но човек трябваше да си има едно наум. А най-подозрителни от всички ѝ се струваха янките. Един работодател от Бостън веднъж беше изма­мил съпруга ѝ с ДЕСЕТ долара – красноречив пример що за стока бяха американците.

– Малко свежа кръв едва ли ще се отрази чак толко­ва зле на Авонлий – сухо вметна Марила. – А ако хлапе­то поне малко прилича на баща си, всичко ще е наред. Стивън Ървинг беше едно от най-свестните момчета по тези места, макар и някои да го смятаха за надут. Колко ли се радва госпожа Ървинг, че внукът ѝ си идва. Беше ужасно самотна след смъртта на съпруга си.

– Ами не знам, хлапето може и да не е лошо, но при всички случаи ще е по-различно от тукашните деца – поклати глава госпожа Линд. Явно този факт сам по себе си ѝ се струваше доста притеснителен. – Анн, чух, че ор­ганизираш Общество за подобряване на средата?

– Да, последния път в Клуба по дебати обсъдихме някои идеи… На някои места вече съществуват такива общества. Не е лошо да си имаме и тук, в Авонлий.

– Мен ако питате, само ще си създадете излишни главоболия. Не можете да оправите хората, пък и Авонлий и бездруго си е достатъчно добро място.

– О, ние няма да поправяме хората, а самото село, за да стане дори още по-хубаво! Например ще се опита­ме да убедим господин Леви Боулдър да събори онази ужасна, порутена постройка в горния край на фермата – такива неща…

– Намеренията ви са похвални. Онази развалина на­истина загрозява Авонлий като кръпка. Но бих искала да видя с очите си как ще накарате Леви Боулдър да свърши нещо за без пари. Цялото ти красноречие няма да помогне, помни ми думата. Не че искам да те обезку­ража, не ме разбирай погрешно. Въпреки че сигурно сте взели идеята от някое евтино американско списаний­це. Но истината е, че ще си ужасно заета с училището и просто не виждам как ще ти остава време и за друго. За­това те съветвам най-приятелски да зарежеш тази рабо­та с „подобряването“. Само че ти, разбира се, няма да го направиш. Знам, че наумиш ли си нещо, не се отказваш.

Анн имаше миловидни черти и мечтателно израже­ние, но нещо в извивката на устните ѝ потвърждаваше думите на Рейчъл. Идеята за Обществото за подобрява­не ѝ беше легнала на сърцето и тя щеше да ѝ посвети колкото време и усилия беше нужно. Гилбърт Блайт, който щеше да преподава в Белите пясъци, но да се връ­ща в Авонлий петък, събота и неделя, също щеше да участва активно. Щяха да се включат и повечето мла­дежи от Авонлий, убедени, че ще могат както да бъ­дат полезни, така и добре да се позабавляват. А що се отнася до „подобренията“, отначало никой освен Анн и Гилбърт нямаше ясна идея какви ще са те. Но след като си поговориха надълго и нашироко, съставиха план за действие, който щеше да превърне любимото им Авонлий в истинско райско кътче.

Госпожа Линд имаше още една новина „за десерт“.

– Дали са училището в Кармоди на госпожица Присцила Грант. Ти нямаше ли съученичка от „Куинс“ с тако­ва име?

Анн плесна с ръце.

– Значи Присцила ще учителства в Кармоди! Това е чудесно!

Сивите ѝ очи засияха като звезди, което накара гос­пожа Линд да се запита за пореден път дали все пак Анн Шърли не беше истинска красавица.

Откъс от „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ от Луси Монтгомъри