Канадската писателка Луси Монтгомъри създава един от най-слънчевите персонажи в световната литература, обичан от малки и големи читатели.

Луничава и червенокоса, вечно замечтана, със звезди в очите и небе в сърцето – такава познават „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ милиони читатели по света, израснали с  шедьовъра за деца и юноши на Луси Монтгомъри. 

Готова да приюти сред страниците си нови поколения млади мечтатели, а и да отвори носталгична вратичка към миналото за вече порасналите, безсмъртната класика се появява у нас в изцяло нов превод от Йолина Миланова (ИК „Сиела“).

„Колко е хубаво да си жив и да се прибираш у дома“…

Анн (с двойно „н“) Шърли пристига в „Грийн Гейбълс“, въоръжена с големите си идеи и готова най-после да открие своето място под небето след единайсет години скитане между приемни домове и мрачни сиропиталища. За изненада на осиновителите ѝ – застаряващите брат и сестра Матю и Марила Кътбърт, чиито планове са да осиновят момче, което да им помага с работата в стопанството.

Сладкодумна, жизнена и енергична – и в повечето време ужасно бъбрива – Анн неочаквано нахлува в животите на Матю и Марила, а оптимистичният ѝ дух и необятното ѝ въображение печелят умилението им и бързо ги отказват от първоначалната идея да я върнат в сиропиталището. 

Така започва една невероятна история, в която цялото китно градче Авонлий попада под влиянието на чудатата Анн. Тя израства пред очите на читателите и от упорито малко момиче с големи мечти се превръща в още по-упорита млада жена с безбрежно въображение. Интелигентна и пламенна като собствените си червени коси, тя тепърва ще трябва да се учи от грешките си; да се изправи срещу скръбта и загубата – но и да научи истинското значение на любовта.

„Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ е книга, която пази в себе си деликатното напомняне, че красотата около нас се крие в най-малките неща. Че светът е прекрасен именно заради най-простите радости – природата, есенните дни, дома и мечтите. 

Способна да предизвика едновременно смях и сълзи, Луси Монтгомъри създава може би най-слънчевия персонаж в световната литература и разглежда вечните теми за приятелството, семейството, обичта, прошката и порастването, труда и силата на въображението. 

 Непредвидима и пълна с енергия, „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ разкрива нова причина да бъдем щастливи, че сме част от живота, който кипи с пълна сила около нас. 

Анн от фермата „Грийн Гейбълс„

Луси Монтгомъри

ВТОРА ГЛАВА
МАТЮ КЪТБЪРТ Е ИЗНЕНАДАН

Матю Кътбърт и дорестата кобилка се подрусваха, без да бързат, по пътя към Брайт Ривър. Дългият тринайсет километра път беше хубав и криволичеше между спретнати малки ферми, като от време на време прекосяваше елхови горички и долчинки с цъфнали диви сливи. Въздухът ухаеше упоително, а ливадите, обагрени в перленобяло и розово, както всяка пролет, се простираха, докъдето поглед стига.

А птичките пееха така,
сякаш бе най-славният ден на лятото.

Матю се наслаждаваше на пътуването, както той си умееше, освен в неловките моменти, когато се разминаваше с някоя дама и се налагаше да я поздрави. Така беше прието на остров Принц Едуард, дори когато се разминаваш с непознати.

Матю изпитваше боязън от всички жени, като изключим Марила и госпожа Рейчъл. Те му се струваха тайнствени създания, които, на всичкото отгоре, сякаш му се присмиваха. Нищо чудно и така да беше, защото Матю беше странен, няма смисъл да се лъжем. Изглеждаше някак тромав и непохватен, с отпуснати рамене и дълга, стоманеносива коса. Имаше и брада, с която не се беше разделял от пълнолетието си. Всъщност, сега, на шейсет, изглеждаше почти както беше изглеждал на двайсет, само дето косата му се беше прошарила.

Когато стигна в Брайт Ривър, от влака нямаше и помен, но реши, че е пристигнал твърде рано, затова завърза кобилката в двора на хотела и се отправи към гарата. Дългият перон беше безлюден. Или почти. В най-отдалечения край забеляза някакво момиченце, седнало върху купчина греди. Поради факта, че беше момиче, Матю почти не го удостои с внимание и продължи да се оглежда. Ако поне за миг се беше вгледал в личицето, изопнато от напрегнато очакване, щеше да долови смесицата от надежда и безпокойство. Хлапето очевидно чакаше някого – чакаше с цялото си същество, мобилизирало волята си до краен предел.

Матю забеляза началника на гарата, който тъкмо заключваше билетното гише и бързаше да се прибере за вечеря. Той се приближи и го попита дали влакът се очаква да дойде скоро.

– О, той дойде и замина преди около половин час – отвърна чиновникът делово. – Но от него слезе една малка пътничка, която е възможно да чака вас. Поканих я да влезе в чакалнята, но тя заяви, че предпочита да поседи на въздух. „Тук има повече простор за въображението“, така каза. Странна малка птичка.

– Само че аз не чакам момиче – уточни Матю. – Госпожа Спенсър трябваше да доведе с влака едно момченце от Нова Скотия. Него дойдох да посрещна.

Началник-гарата подсвирна.

– Виж ти… Сигурно има някаква грешка. Защото точно госпожа Спенсър ми повери малката, докато дойдат да я вземат. Каза, че едно семейство щяло да я осинови. Била сираче от приюта, доколкото разбрах. А други сирачета не са се мяркали наоколо.

– Не разбирам – безпомощно разпери ръце Матю. Щеше му се Марила да беше тук.

– Защо не попитате самото хлапе? Тя сигурно ще може да обясни каква е работата. Може да не са имали подходящи момчета, знам ли.

И той се отдалечи с чувството за изпълнен дълг, като остави горкия Матю да се оправя сам. Той трябваше да се приближи до непознатото момиче и да разбере защо не е момче, а това го ужасяваше повече, отколкото ако бяха поискали от него да влезе в клетката на лъва. Но нямаше какво да се прави. Матю простена мислено и тръгна към малката пътничка, която чакаше търпеливо.

Тя го беше забелязала още в първия момент и сега отново го наблюдаваше. Матю обаче смутено гледаше встрани, а не към нея, иначе щеше да забележи онова, което се виждаше с просто око: момиченцето беше около единайсетгодишно, облечено с твърде тясна и къса за него рокличка в убит цвят. Носеше избеляло кафяво каскетче, изпод което се спускаха две дълги рижи плитки. Личицето ѝ беше дребно, много бледо, цялото обсипано с лунички. Устата – големичка, а също и очите. Те бяха зелени при определена светлина, друг път изглеждаха по-скоро сиви.

Това поне щеше да забележи обикновеният наблюдател. Но на някой по-чувствителен и проницателен човек щяха да направят впечатление и други неща: волевата брадичка, будният, одухотворен поглед, изразителната уста. Изобщо, онзи, който може да чете човешките лица, би разбрал, че пред него съвсем не стои обикновено девойче. Както и че клетият, стеснителен до болка Матю всъщност нямаше защо да се бои от нея. Поне му беше спестено неудобството да я заговори първи, защото, когато се увери, че мъжът идва към нея, малката се изправи, стиснала вехтия си сак, и му протегна слабата си, загоряла ръка.

– Вие сигурно сте господин Матю Кътбърт от фермата „Грийн Гейбълс“? Изключително се радвам да ви видя. Да си призная, вече бях започнала да се притеснявам и да си въобразявам какво ли не. Питах се дали изобщо ще дойдете и си блъсках главата какво ли може да ви се е случило. Вече дори бях решила, ако случайно не се появите, да се изкатеря на ей онази вишна и там да прекарам нощта. Нямаше да ме е страх – би било прекрасно да спиш сред обсипаните с цвят клони, а и сигурно изглеждат вълшебно на лунна светлина, не мислите ли? Бих могла да си представя, че съм принцеса и спя в легло с балдахин. Освен това бях сигурна, че е само въпрос на време да се появите.