Нови 8 дестинации и общо над 300 фотографии ни очакват в най-обичания „не съвсем пътеводител“ към южната ни съседка.

На брега на романтичните южни морета, в мизансцена на полюшващи се рибарски лодки и с гледка към изрядно боядисаните бели къщи ни запраща новото издание на обичания „не съвсем пътеводител“ – „Гръцко синьо“ от журналистката и пътешественик Анита Димитрова.

Превърнал се в незаменима отправна точка за хиляди любители на „по гръцки“ бавния живот, златните плажове и портокаловите залези, „Гръцко синьо: Пътеводител в близкото и непознатото“ се появява с допълнени 8 нови дестинации (Корфу, Скирос, Лесбос, Самос, Кеа, Патмос, Липси и Лерос), както и с 300 цветни фотографии.

От близки дестинации, подходящи за бързо бягство от реалността като остров Тасос и Халкидики, до по-малко познатите и недостигнати от туристическия рояк южни острови като Цикладите и Китира, Анита Димитрова ни прави свидетели от пръв поглед на магичната приказка, която представлява южната ни съседка. 

Освен безценни съвети за локации, подходящи за пътуване с деца, традиционни храни и напитки, които да опитате в отделните региони на Гърция, практична информация и предложения за разнообразни активности, „Гръцко синьо: Пътеводител в близкото и непознатото“ се гмурка и в историята и философията на живота в Гърция. 

Поемайки по стъпките на Омир и Казандзакис, Джералд Даръл и Ленард Коен, Анита Димитрова ни кани да пием ципуро в компанията на разкази за аргонавти и кентаври, вендети, тюлени, политически убийства, вулкани и земетресения, любовни истории, пирати и корабокрушения. 

Отдалеченото рибарско село, за което Албер Камю възкликва: „Тук е земята на боговете“; островът, където е сниман култовия мюзикъл Mamma Mia!;великолепният регион Каламата, където и природата, и отношението на хората омеква – сред страниците на тази мозайка от етюди и емоции оживяват толкова много лица на Гърция, колкото са думите, с които да опишем сините ѝ нюанси. 

Задължителна за новаци, тепърва откриващи красотата на многоликата гръцка природа, както и за заклети почитатели в търсене на нови, необходени хоризонти, „Гръцко синьо: Пътеводител в близкото и непознатото“ е вихрушка от картини, чувства и впечатления, която най-безцеремонно ни захвърля в голямото синьо. 

Независимо дали планирате следващата си почивка, или сте се сгушили вкъщи и имате нужда от ударна доза морски бриз, музика на цикади и жарко слънце, процеждащо се през лилавите бугенвилии, „Гръцко синьо“ ще ви даде нужното вдъхновение и знания да опознаете, (пре)откриете и заобичате страната на боговете и свободата. 

Гръцко синьо. Пътеводител в близкото и непознатото

Анита Димитрова

Най-хубавият плаж в Гърция
ЕЛАФОНИСОС

Налага се едно необяснимо мнение, че Гърция не предлага хубави плажове „като българските“. Ако това е творческа измислица, лансирана от родната туристическа индустрия, шапка свалям за идеята!

Влезте например в темите за почивка в „Бг-мама“ и лесно ще забележите дами, които разпалено и с убеждение твърдят, че плажове като на Албена, Дюни, Приморско и т.н. в Гърция ня-ма. Не се сещам нито една обективна причина за този предразсъдък. Дори в началното откриване на Егейско море като дестинация българските групи биваха водени най-често на Паралия Катерини. Олимпийската Ривиера може да е шумно и туристическо място, а морето да не е особено бистро (точно като нашето), но плажът е безкраен и пясъчен.

Да, наистина, в Гърция назовават „плаж“ и места без нито една песъчинка. Някои от тях са ослепително красиви и са се превърнали във визитни картички на съседския туризъм: Навагио на Закинтос, Миртос на Кефалония или Порто Кацики на Лефкада. Има туристи, които дори ги предпочитат заради забележителния цвят на водата и по-приятното усещане да лежиш направо на „меки“ камъни без нужда от шезлонг.

Разбира се, не всички каменисти плажове са бисернобели като горните. На някои от „грозните“ ивици местните ходят просто заради удобство, заради чистото и богато на риба море или заради вкусната храна в близките таверни. Но в 13-те хиляди километра брегова линия на Гърция има и стотици – не, хиляди! – пясъчни плажове, които биха задоволили и най-капризния вкус.

Може би това, което отблъсква някои любители на организирания туризъм, е, че те често са извън населените места, с минимални подобрения от типа на бийчбар, чадъри и тоалетна, и няма начин да излезеш от хотелската стая направо на пясъка. Да, на повечето места е така и дано по-дълго така да си остане! В Гърция има и дестинации за любителите на пакетния туризъм, има претъпкани плажове с шезлонги, хотели, водни спортове и всевъзможна инфраструктура. Но най-хубавите си остават онези, до които пътуваш дълго, и колкото по-труден е достъпът и по-непопулярно е тяхното име, толкова по-съхранена е природата и по-малки – тълпите.

Днес българинът пътешества не на шега и е виждал истински екзотични дестинации. Занзибар и Малдивите, Карибските острови и Бали съвсем не изглеждат непоносимо далеч, както преди 20 години. Затова е обяснима известна снизходителност към достъпните и масови дестинации.

В Гърция обаче също има места, които покриват представата за усамотен райски остров. Най-близо до този архетип вероятно стои Елафонисос на Пелопонес. Въпреки че е при съседите, не може да се каже, че той е точно близка дестинация. Пристанището за Елафонисос отстои на 1060 км по шосе от София и над 50 евро пътни такси в посока.

До него не може лесно да се стигне и със самолет – най-близките летища са в Каламата, на над 200 км, и в Атина, на малко повече от 300. Повечето посетители го откриват като част от по-голяма опознавателна обиколка на Пелопонес.

За сметка на това островът е само на някакви си 600 м от сушата. В миналото даже не е бил остров, а полуостров, закачен за опашката на географската област Лакония.

Фериботът от Пунда (малък кей насред нищото, близо до гр. Неаполи Вион) плава едва 10 минути.

Елафонисос, чието име значи „остров на елените“ – а къде са елените, никой не знае, – е приблизително с размерите на Амулиани. Също като него има едно-единствено градче от селски тип, в което зимуват не повече от 300 – 350 души. Няма особено дълга и славна история, нито културни и архитектурни забележителности. Но има плаж. И то какъв!

Плажът с главна буква се нарича Симос и отстои на около 4 км от градчето. Той може да бъде достигнат само на собствен ход, защото обществен транспорт на острова няма.

Всъщност това са два плажа, две лазурни подкови – по-малка и по-голяма, разделени от тънък провлак с малък хълм накрая. Възможно е да настъпи известно объркване с имената им – по-малкият е известен с името Симос, Малкия Симос или Франгос.

По-големият, на който има популярен сред гръцката младеж къмпинг, огромни пясъчни дюни и няколко плажни бара, ще срещнете под имената Мегало Паралия (Голям плаж), Големия Симос или Саракинико. Последното име е препратка към пиратите, чието свърталище е бил Елафонисос през Средните векове. Коринтският канал не е бил още прокопан и търговските кораби са минавали от тук, между бреговете на Пелопонес и по-големия остров Китира, преди да продължат към Атина и Мала Азия.

Както и да ги наричате, двата плажа са истинска прелест. Фин пясък, плитко тюркоазено море, почти никакво строителство и шум наоколо (през последните години отвъд дюните са цъфнали няколко малки семейни хотела), ниски кедрови горички. Единствената слабост на това райско кътче е, че в някои летни дни е силно ветровито. Но това е риск, който съществува на всеки егейски остров.

Въпреки че Елафонисос по правило не присъства (или е отбелязан само с две-три изречения) в пътеводителите на английски, гръцки и български език – не може да се каже, че той е останал в тайна. Нито че местните не се възползват в пълна мяра от това, което природата им е подарила.

Комплект от чадър и два шезлонга на Симос струват 20 – 40 евро – едни от най-високите цени в Гърция, ако не броим Санторини и Миконос. Хубавото е, че никой никого не кара насила – преобладаващата част и от двата плажа е свободна зона.

Настаняване на острова в началото и края на лятото може да се намери на нормални цени, но през август те удрят тавана. Високи са и цените на храната, при това средно качество – малкият остров няма особено кулинарно наследство, нито развива собствено земеделие. Менютата включват стандартната гръцка ресторантска кухня, както и жалоните на туристическото изхранване като пици, палачинки, гирос и т.н.

Извън туризма основен поминък на Елафонисос е риболовът. Все още десетки рибари излизат всяка сутрин с лодките и мрежите си. На тях може да се разчита да зареждат с прясна риба ресторантите на крайбрежната улица. Декор на летните вечери осигурява градската църква „Св. Спиридон“, построена на малък остров в плитките крайбрежни води и свързана с мостче със сушата.

На Елафонисос има и други плажове освен Симос – например дългият и пясъчен Като Ниси, наричан още Панагица в чест на Богородица. Навсякъде другаде това щеше да е топ плаж, предпочитан и хвален в туристическите брошури. Тук отиваш на него за един следобед, за разнообразяване в програмата, толкова много отстъпва той на знаковата двойна подкова. Мъничкият Лефки, вляво от пътя за Симос, е смесица от пясък и скали, с яркосин цвят на водата и предимството почти винаги да е закътан от вятъра.

В близост до градчето са Контогони и Калогерос, а най-големите авантюристи могат да предприемат изследователско пътуване пеша или с лодка до отдалечения Аглифтис, украсен с бял параклис.

И толкова. Няма друго за правене на този малък остров, освен да бездействаш, да се наслаждаваш на слънцето и цветовете на морето. По-активните може да усетят неудържима скука след третия ден престой.

На Елафонисос има два банкомата и една аптека, а полицай бива командирован от сушата само през туристическия сезон – през зимата няма нужда от такъв. Най-близките признаци на цивилизация са в Неаполи Вион – градче с около 3000 души на десетина километра от пристанището Пунда.

Районът предлага хубави плажове с изобилие от пясък и на сушата: край Неаполи това са Манганос и Нерандзиона, а зад самия кей, където акостира корабчето за Елафонисос, е дългата ивица Пунда. В превод ще рече „нос“. И който продължи по пясъка и заобиколи въпросния нос, ще е стъпил на метри от едно от чудесата на древния свят: Павлопетри.

Името, което значи „камъка на Павел“ (християнския апостол), е дадено по-късно, но на това място под водата се е намирал най-старият потопен град. Поне сред тези, които археолозите са открили досега. Построен преди 5000 години, процъфтявал като богато пристанище през минойската епоха, развил текстилно производство и грънчарство, в крайна сметка градът станал жертва на поредица земетресения. В първото хилядолетие преди Христа той потъвал постепенно, докато накрая хората го изоставили.

Павлопетри е открит през 1967 г. от Никълъс Флеминг и изследван от учени от Кеймбридж през следващата 1968-а. Те правят ръчни замервания и картографират малка площ от потопените руини – около 150 на 400 м.

После Павлопетри е забравен чак до 2009-а, когато гръцката държава в сътрудничество с археолозите от университета на Нотингам обявява петгодишен проект за подробно изследване на останките с най-съвременна сонарна и компютърна техника. Заедно с водолазите на дъното слизат няколко робота. Павлопетри е проучен в детайли, създадена е 3D възстановка на тази малка загадъчна Атлантида. За резултата от проучванията разказва едночасовият документален филм на Би Би Си City Beneath the Waves („Град под вълните“), в който участие взема и самият Флеминг, вече с побелели коси.

Разкопките на Павлопетри се намират съвсем близо до брега и на много малка дълбочина – между 1 и 4 м. Каквото не са извадили археолозите, всеки гмуркач или шнорхелист с малко опит може да види със собствените си очи. А дори и останките да изискват силна фантазия, за да си представиш на това място процъфтяващ древен град, то подводният му живот – риби, ракообразни, охлюви – е впечатляващ и днес.

Шумът около Павлопетри е само една от причините туризмът на Елафонисос да се развие по-активно. Броят на хотелите и къщите за гости на островчето се е удвоил, та и повече, за последните 10 години. През август е все по-възможно да заварите Симос претъпкан от народ. Засега мнозинството посетители си остават гърци, но сред чуждите народи, които първи са открили прелестите му, са италианци и англичани. А все по-често – и българи.