Познавачът на тайните на световните мегаполиси Едуард Ръдърфърд се заема със сложната задача да ни разкрие многовековната история на Лондон в два тома (Изд. „Еднорог“ – том 1 и том 2). Турбулентният разказ за столицата на Острова е пресъздаден през очите на измислени от автора герои, които се борят със суров климат, упорити завоеватели, религиозни екзекуции, култура, театър, литература, обществени предразсъдъци, предателства, любов и изкушения. Въпреки че самите истории са художествена измислица и са плод на виждането на автора какъв е бил животът на хората през различните епохи, в двата тома се срещаме и с някои реални личности, оставили отпечатък в английската история и култура, както и с атмосферата на града. Лондон присъства като отделен и много важен герой със защитните си стени, с Темза и мостовете й, с Уестминстър, с катедралите си и известните си улици, които и днес привличат хиляди туристи. С всяка следваща глава и съответно поколение, градът се развива, расте, съзрява, страда и буквално се разгръща пред очите ни, благодарение на щателните проучвания на Ръдърфърд. Той ни повежда из всички емблематични места и сгради, които туристите намират за толкова привлекателни днес, и ни прави по поразителен начин свидетели на естествения развой на културни промени, еволюции и революции. Пред очите ни Лондон се превръща от примитивно селище в модерен град, чието величие е неоспоримо в продължение на векове.

Сюжетът

Историята на Лондон е невероятна и е разказана по повече от впечатляващ начин от Ръдърфърд. Той ни повежда на величествено пътешествие, което обхваща над две хиляди години – от нашествията на римляните и норманите, през Ренесанса и викторианската епоха чак до промените в края на 20 век. Популярният писател използва колоритните герои на романа си, за да съживи богатото на толкова разнородни събития минало на града край Темза.

Героите са потомци на няколко невероятно разнолики фамилии. Те се женят, променят имената си, натрупват богатства, тънат в бедност, проявяват се като герои или вършат злодеяния, влюбват се и се разлюбват, участват в дуели, прекланят се пред Бога, проповядват, съветват крале, строят катедрали, пишат поезия и правят още много неща, които се превръщат в част от английската история.

Покрай разказа за поколенията от тези фамилии присъстваме на емблематични за английската история събития и срещаме велики личности. В първия том проследяваме нахлуването на легионите на Юлий Цезар през 54 година преди Христа; натиска върху англосаксонците да приемат християнството векове по-късно; възхода на рицарството и началото на кръстоносните походи; първите приложения на алхимията и създаването на големите акционерни компании; бунта на Уот Тайлър, прераснал в селско въстание; построяването на Тауър, сградата на театър „Глоуб“ и катедралата „Свети Павел“, както и началото на индустриалната революция.

Ставаме свидетели и на владичеството на Хенри VIII, на решението на Джефри Чосър да напише „Кентърбърийски разкази“, на пристигането на индианската принцеса Покахонтас, както и на скандала, предизвикан от гневните суфражетки. Срещаме по страниците още Кристофър Марлоу, Уилям Шекспир и много представители на династията на Тюдорите.

Сред акцентите във втория том е владичеството на Тюдорите и възкачването на английския престол на крал Хенри VIII. Проследяваме в детайли ежедневието на непредвидимия монарх, който не се свени да съблазнява непознати момичета в кралската градина или да поиска от папата да анулира брака му с Катерина Арагонска, за да има възможност да се ожени за новата си фаворитка Ан Болейн. Заради това Хенри и неговата дясна ръка Томас Кромуел коват нови закони, а всеки, който си позволи да ги оспорва, независимо от ранга си, ще се прости с главата си.

Дъщерята на жестокия Хенри, кралицата дева Елизабет, продължава линията на изкореняване на католическите традиции, а по нейно време английският театър изживява истински разцвет. Ръдърфърд описва всички детайли около поставянето на пиеси на велики творци като Шекспир, Марлоу и Бен Джонсън, довело и до построяването на театър „Глоуб“. Елизабет успява да сломи и непобедимата испанска Армада, което води до невероятен разцвет на търговията.

Освен крале и кралици, политици и авантюристи, банкери и архитекти, в книгата намират място и много драматични моменти от историята на Лондон. Сред тях са чумната епидемия, чиято жертва стават 20% от населението на града, големият пожар през 17 век, унищожил изключителни сгради и черкви, бунтът на смелите суфражетки, борещи се за правото на глас на жените, както и бомбардировките на нацистите по време на Втората световна война.

Впечатленията

Авторът е разделил историята на Лондон в два тома, а за мен сюжетно разказът се дели на три части. Началният е като фолклорна приказка, която ни запознава с няколко от местните защитници на града. В този момент Англия е на прицела на силните римски и нормански армии, които искат да наложат владичеството си на Острова. Първите поколения лондонски герои живеят повече от скромно в близост до мътната река и единствената им цел е да защитят земите си. Умират гордо в бой и завещават на синовете си тази най-висша чест. В началото получаваме и няколко на пръв поглед странни, но запомнящи се отличителни белези, които се предават по наследство във фамилиите чак до 20 век – един сив кичур в косите и ципи между пръстите. Този етап е богат и на природни описания и ни очертава щрихите на селището, което по-късно ще прерасне в могъщия индустриален град, който днес познаваме като Лондон. Този опознавателен етап ни запознава и с основата на обществения договор, който урежда отношенията между хората в този район; договор, на който те изключително държат и са готови да се изправят дори срещу краля си, за да го запазят.

Вторият етап, който обхваща по-голямата част от двата тома, е развитието и осъзнаването на обществото и едновременно с това – построяването на града и емблематичните му сгради и монументи. Народът и градът са като два огледални образа, които израстват заедно и заедно се борят с предизвикателствата на света. Той е и най-интересният, защото тогава се заплитат връзките между всички герои в книгата и често техните взаимоотношения стават причина за случайни трагедии или стават жертва на бизнес амбиции, предразсъдъци и интриги. Трябва да призная, че Ръдърфърд има много тънко чувство за хумор и успява да разсмее читателите дори с истории, които на пръв поглед са трагични. Но така е и в живота – понякога хората успяват да се забъркат в най-комичните ситуации, когато се опитват всячески да се измъкнат от някой заплетен проблем. Авторът избира и ведрото настроение, когато вкарва в повествованието и някои реални личности. Като Уилям Шекспир, например. Днес е трудно да повярваме, че може би някои от неговите съвременници са го считали за обикновен аматьор без талант, който безславно ще напише едно-две посредствени произведения и ще изчезне от културната сцена. Е, някои от героите на „Лондон“ мислят точно така. Със сигурност ще ви усмихнат.

Тук е мястото да спомена, че изключително високо оценявам и таланта на Ръдърфърд да води читателите през голямата история, като им представя понякога дребни, но любопитни моменти от живота на героите. Именно тези моменти обикновено завършват с наистина неочакван и запомнящ се обрат. Без да навлизам в подробности, защото в никакъв случай не искам да разкривам изненадите, които трябва да ви хванат неподготвени, но впечатляващ за мен беше един джентълменски дуел, предизвикан от тъмните схеми на алчна аристократка. Както и обратното – наивната и много сложна схема на млада жена с добро сърце, която доброволно влиза в публичен дом, за да спаси годеника си, попаднал в затвора. Друга дама пък предпочита студените и мръсни води на Темза пред нещастен брак. Ще видим и как един религиозен човек жертва себе си в името на свой роднина. А дали побеждава доброто или злото? Уви, всички тези лични истории не винаги са с хубав край, точно както и в реалността. Това прави и историята на Лондон толкова автентична. Интересни за проследяване са и занаятите на хората от Острова, описани от Ръдърфърд. Той ни запознава с възможно най-голяма част от колоритното общество на града – от богатите наследници, до собствениците на бирарии, обущарници, от шивачите до строителите, от животновъдите до пазачите, от писателите до затворниците.

Специално внимание се отделя и на мореплавателите, пиратите и онези, които избират да потърсят късмета си от другата страна на океана. Новият свят е открит и бреговете на Америка посрещат членове на някои от английските фамилии, които мечтаят да изградят своя общност на чужда земя. И въпреки че заминават далече от бреговете на Темза, Лондон остава в сърцето им и продължава чрез традициите си да управлява живота им. Някои остават, а други се завръщат, за да прекарат последните си житейски години у дома. От друга страна, Лондон на свой ред се превръща в блян за ново начало за хора от континентална Европа, които търсят препитание именно там. С тези истории Ръдърфърд поставя и темата за миграцията на народите, за мултикултурализма, толерантността, но и за агресията към различните, които са неизменна част от живота в мегаполисите и до днес. Особено днес.  

Третият етап обхваща последните години на 19 век и завършва по време на Втората световна война, когато лондончаните на новото време отново са посветили живота си на защитата на своя град. Наследниците на древните воини вече са пожарникари и медицински работници, които стоически посрещат въздушните бомбардировки на нацистите. Няколко десетилетия преди това жените се появяват на първа линия с борбата си за права и равенство в обществото и място в иначе древния обществен договор. Както знаем, те извоюват това право с много мъки, арести, лишения и излизат от сянката на второстепенни герои.

Най-новите поколения от разказа за Лондон затварят кръга на историята, правят равносметка, а съдбите и кръвта им са по-свързани от всякога. Наследниците на изстрадалите фамилии на Ръдърфърд като за финал осъзнават и общата си съдба и свързаност както едни с други, така и със своя скъп град. Техният народ и техният Лондон са всичко в живота им и отново, както много, много години преди това – и неговият смисъл.

Ревю за „Париж“ – Сагата в два тома “Париж” ни връща в миналото при хората на града на светлината | Jasmin.bg

Избрани цитати

 „Лондон“ е първо и най-вече роман…

–     …    Всички семейства, чиято съдба проследява повествованието, от семейство Дъкет до семейство Пени, са измислени, както и отделните им представители в описаните исторически събития. Следвайки историята на тези въображаеми семейства през вековете, се опитах да ги разположа редом с лица и събития, които са съществували или може да са съществували. Понякога се налагаше да си измислям детайли от историческата картина. Да кажем, ние вероятно никога няма да узнаем точното място, на което Юлий Цезар е прекосил Темза; но поне за автора на настоящата книга мястото, на което в наши дни се намира Уестминстър, изглежда най-убедително.

–          Докато  се взираше в града пред себе си, Айда имаше чувството, че светът се е вкаменил. Огромната, оградена със стени територия на Лондон й приличаше на гигантски затвор. Виждаше отляво масивното каменно укрепление при Лъдгейт. Отдясно, долу край брега, се издигаше сивата грамада на Тауър, враждебна на вид дори в това спокойно време. Всичко това беше камък. Над двата ниски хълма на Лондон, покрити с къщи, се извисяваше тъмният, тесен и висок силует на норманската катедрала „Сейнт Пол“, мрачен и застрашителен. Тя дори забеляза във водите край себе си, докато хвърляше поглед встрани, над дървения парапет, че бяха започнали да поставят масивни подпори за нов мост, който сигурно също щеше да бъде от камък. А сега, докато конските копита трополяха тихо по дървения мост в утринния покой, над водата отекна звън на камбана, тържествен, строг звук, сякаш и той самият беше от камък и призоваваше каменни сърца на коравосърдечна молитва.

–          В Англия обичаите бяха всичко. Древното обичайно право, спазвано от всяко имение и село в кралството, може и да не беше писано, но норманските завоеватели мъдро се бяха отказали от всякакви опити да го променят. По същия начин и обичайните права на Лондон може и да не бяха официално утвърдени, но всеки крал от Уилям досега ги беше зачитал. Това беше кодексът, според който живееха гражданите – и нормани, и саксонци. В неговите рамки можеше да се допуска гъвкавост. Нарушиш ли кодекса, рухваше и мирното съжителство.

–          Търговецът въздъхна. Как ставаше така, питаше се той често, че хората пренебрегваха действителността и хукваха подир някакъв идеал? Някои от онези, които тръгваха на поход, бяха тласкани от искрен поклоннически дух, други търсеха приключения, трети пък – печалба. Много от тях нямаше дори да стигнат до Светите земи, можеха да умрат от болести или дори, както бе станало по време на последния кръстоносен поход, в сражения с християни. Почти всички щяха да се разорят. Къде във всичко това оставаше идеалът? Изгубен някъде по пътя.

–          В центъра на вселената се намираше Земята. И въпреки че простите хора, а дори и някои мореплаватели, които се бояха да не преминат с корабите си края й, предполагаха, че Земята е плоска, учените хора бяха наясно, че тя е сферична. Около този център, Земята, вселената бе разположена в поредица от концентрични сфери – прозрачни и следователно невидими за хората – и по всяка от тях се движеше една от седемте планети (…) Движенията им около Земята приличаха на стъпките на сложен танц, който астрономите можеха да предсказват. Извън тези сфери имаше още една, на която се намираха звездите – тя също се въртеше, но невероятно бавно. „А извън всички тях“, така твърдяха учените, „има една, още по-голяма сфера, чието движение кара вътрешните да се въртят. Тази сфера, наречена Premium Mobile, е задвижвана от ръката на Самия Бог.“

–          Представете си – беше казал доктор Догет – едно лято. В края му листата на дърветата окапват. Падат на земята. Бихме могли да кажем, че там те се разграждат, но не напълно. През следващата година се случва същото. През по-следващата – също. Изтънели, притиснати, окапалите листа и цялата друга опадала растителност година след година оформят слоеве, разположени един върху друг. Това е естествен процес. Органичен. Нещо подобно се случва и с хората, особено в големия град. Всяка година, всяка епоха оставя след себе си нещо свое. То бива притиснато, разбира се, изчезва под повърхността, но малка част от запечатания в него живот на хората остава. Римска плочка, монета, глинена луна от Шекспирово време. Всичко остава тук, заровено.

–          Разбира се, имаше ги и братята Шекспир (…) Уил Шекспир все още не беше опитвал перото си в жанра на трагедията и Едмънд смяташе, че това е така, защото подобни текстове са извън възможностите му. Освен една-единствена пиеса. Неговата „Ромео и Жулиета“ беше забележителна и се играеше отново и отново. Цял Лондон я знаеше. „Сигурен съм обаче, че и за нея са му помогнали“, казваше обикновено Едмънд. След нея Шекспир не беше написал повече нищо подобно. „Разумно е човек да знае докъде се простират силите му“, коментираше Едмънд пред приятелите си.

–          Най-поразителната от всички промени, настъпили през дългото столетие, в което Тюдорите седяха на английския трон, всъщност остана почти незабелязана.  Тя започна по време на царуването на великия крал Хари, но не се случи изведнъж. Към средата на царстването на Елизабет I обаче вече започваше да става видима: Англия изстиваше. Малкият ледников период от шестнайсети и седемнайсети век не беше нищо тревожно. Ледници не покриха острова, морето не започна да се отдръпва. В течение на повече от десет десетилетия обаче средната температура в Англия спадна с няколко градуса. През по-голямата част от годината това не се забелязваше. Все така ги имаше меките летни дни, а пролетта и есента бяха само малко по-хладни. Истински студът се усещаше през зимата. Първият сняг падаше по-рано и натрупваше по-дебела покривка. От стрехите провисваха дебели ледени висулки. Най-важният ефект от студа обаче беше това – нещо невиждано преди, дори и при най-ледени зими, – че реките замръзваха. Малкият ледников период представляваше само далечен отглас от отдавнашното мразовито минало на земята и напомняше на англичаните – ако те изобщо се нуждаеха от подобно напомняне, – че макар Ренесансът, дошъл от топлото Средиземноморие, да се беше настанил в кралския двор, в университетите и в театрите, самият им остров все така принадлежеше на севера. През месец декември в лето Господне 1598-мо река Темза замръзна от бряг до бряг.

–          Достойна за уважение ли? За жена като Джени да бъде достойна за уважение предполагаше възможност да спи в чисти чаршафи и да носи чисти дрехи, в семейството да има мъж, който ходи на работа, на масата да има храна всеки ден. Да си достоен за уважение означаваше да си морален, а моралът означаваше ред. Да си достоен за уважение означаваше да си оцелял. Неслучайно то се ценеше така високо от мнозина представители на работническата класа.

Сагата в два тома “Париж” ни връща в миналото при хората на града на светлината

Малко за Едуард Ръдърфърд

Франсис Едуард Уинтъл, известен със своя творчески псевдоним Едуард Ръдърфърд, е роден в Солсбъри. Получава образованието си в университетите в Кеймбридж и Станфорд, Калифорния, работи в областта на политическите науки, книгоиздаването и търговията с книги. През 1983 г. се завръща в родния си дом в Солсбъри. Там той написва първия си роман „Сарум“, посветен на хилядолетната история на този град. Книгата се превръща в бестселър и се задържа 23 седмици в списъка на бестселърите на New York Times.

Следващите романи на Ръдърфърд повтарят този успех. Книгите му са преведени на 20 езика. Писателят е живял в Лондон, Ню Йорк, Ню Хемпшир и Ирландия. В момента той непрекъснато пътува между Америка и Европа.

Едуард Ръдърфърд е пожизнен член на „Приятелите на катедралата в Солсбъри“, „Орденът на Солсбъри“ и „Приятелите на Чотън Хаус“ – организация, посветена на изучаване творчеството на известни писателки, основана в родното село на Джейн Остин. Той е и патрон на Националния театър на Ирландия в Дъблин. През 2005 г. управата на Солсбъри отбеляза неговите безспорни заслуги към града, като преименува една от основните му улици на негово име.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.