Ако сте любители на историята, семейните саги и дебелите книги, то „Париж“ на признатия виртуоз на историческия роман Едуард Ръдърфърд, изд. „Еднорог“, том 1 и том 2, е за вас! Авторът майсторски преплита съдбите на многото поколения на няколко рода французи и ни повежда по улиците на вълшебния град, наложил се през вековете като средище на културни дейци, писатели, поети, художници, артисти, бунтари и свободомислещи хора. Паралелно с историята на разрастването на френската столица и изграждането на най-емблематичните й монументи, улиците й стават свидетели на кървави конфликти, резултат от бурните политически и религиозни турболенции, които раздират френското общество през годините. „Париж“ е не просто разказ за Франция, а и за развитието на Европа, представен ни през неподправения поглед на хората от онези времена.  

Сюжетът

Град на любовта. Град на мечтите. Град на светлината. Град на светци и грешници, на бележити учени и творци.  Пренасяйки ни напред и назад във времето, от Средновековието до студентските вълнения от 1968, епичната история смесва триумфи и трагедии, влюбвания, загуби и предателства, бурни страсти и дълбоко скрити тайни. Припомняме си известни събития и срещаме легендарни личности, но най-вече вдъхваме атмосферата на този величествен град, като го кръстосваме от Монмартър до Айфеловата кула и скитаме по безкрайните му булеварди.

Разказът изобилства със сюжетни линии: от построяването на Нотр Дам и края на могъщите тамплиери до прогонването на евреите; от времената на героичната Жана д’Арк до лукавия кардинал Ришельо и кървавия конфликт между католици и хугеноти; от бляскавия двор на Версай до ужасите по време на Френската революция; от разцвета на импресионистите до срамната афера Драйфус, която слага и краят на първия том.

В том 2 ставаме свидетели на още емблематични събития. Великолепният политик кардинал Ришельо насочва Франция по пътя към величието и определя свой наследник, който да бди над младия Луи XIV, бъдещия крал-слънце. Френската революция пролива реки от кръв, докато накрая развилнелият се терор не се обръща срещу собствените си предводители. Проследяваме възхода на един млад генерал, който ще стане известен на света под името император Наполеон I.

Голяма част от втората книга е посветена на двете световни войни. Ръдърфърд припомня две позабравени събития по време на Първата световна война – бунтът, разтърсил зле въоръжената френска армия, и опитът за създаване на „фалшив“ Париж, за да оцелее градът от бомбардировките. Нацистката окупация по време на Втората световна война променя съдбите на много от героите в романа. Някои се включват в акциите на Съпротивата, окрилени от ентусиазма на полковник Дьо Гол, а други се опитват да оцелеят, като се съгласяват да сътрудничат на нацистите.

Освен политици и войни, в книгата намират място и други важни събития от историята на Париж като Олимпийските игри през 1924 г., както и поредният възход на града като световно културно средище. Срещаме бележити писатели, музиканти и художници. Младият Хемингуей е сред героите на този том. Заедно с писателите от Изгубеното поколение той може да бъде забелязан в местните книжарници, барове и театри. Разбираме и защо Париж е център на модата, получаваме и няколко ценни съвета за успех от самата Коко Шанел.

Романът е резултат от щателните проучвания на Едуард Ръдърфърд, който описва в детайли историята на Париж, всички сътресения и нововъведения, израстването и разширяването на града. Разхождаме се по улиците и прочутите булеварди, попадаме в дворците и катедралите, докосваме се до забележителности и до векове културно наследство. Не може да си представим величието на Париж, представено по по-впечатляващ и очарователен начин. Ако още не сте се влюбили в него, след тази книга задължително ще обикнете този омагьосващ град, както и жителите му, отстояващи френските идеали за свобода, равенство и братство.

Впечатленията

Най-яркото впечатление, което този роман в две части ми направи още с първите си страници, е лекотата, с която Ръдърфърд съчетава историческия разказ с художествения. Той умело преплита житейските съдби на няколко рода, като дори и главите са разбъркани във времето, когато трябва да ни бъде доказана връзка между събития и герой. Така ние, читателите, непрекъснато скачаме от век на век и за по-задълбочено разбиране на историята, трябва да се движим бавно, да си дадем време да си представим обстановката, града, домовете и семействата. Да си представим как Тома Гаскон се катери по скелето на Айфеловата кула, докато гордо учства в бригадата по нейното издигане; да се пренесем с Мари в красивите парижки паркове и градини, когато се разхожда с потенциални кандидати за ръката й, а младото й сърце е объркано и в последствие – огорчено. Години по-късно, същото това емоционално момиче е уверена жена, която започва да развива бизнеса на баща си и се превръща в една от дамите, които показват на новото френско общество, че жените имат нюх в работата и тази им роля тепърва ще се доказва. Мен лично най-много ме трогна съдбата на Луиз, която се бори с много неизвестни в живота си, но накрая намира смисъл и предана на родината си кауза като част от Съпротивата.

На второ място ми допадна вмъкването в разказа на реални личности, които напътстват и влияят върху съдбата на нашите герои. Срещаме се със знаменити писатели и художници, които не са били толкова известни и признати приживе, но са избрали Париж за свое вдъхновение. Няма как да бъде разказана историята на Париж без Густав Айфел, Коко Шанел, Пикасо, Моне, Хемингуей, Емил Зола. И, разбира се – без ярки исторически фигури като Наполеон, крал Луи XIV, генерал дьо Гол, както и без Вартоломеевата нощ, периодите на преследване и защита на евреите, окупацията от Германия по време на Втората световна война и безкрайната въртележка от междуособици, която изпраща хиляди осъдени на гилотината.

Като стана въпрос за гилотината, беше ми любопитно да науча, че названието й идва от фамилията на лекар – доктор Гийотен, който я предлага като по-хуманно средство за изпълняване на смъртна присъда. Острието спестява мъките на осъдения и смъртта идва за секунди. Разбира се, в книгата има много по-ведри отклонения, които ни обясняват етимологията на различни думи във френския език през вековете. Днес, например, всеки свързва думата бистро с традиционните кокетни френски гостилници. Оказва се, те се наричат така, защото руски клиенти искали храната им да бъде доставена бързо или „быстро“. Това е абсолютно нормален процес за всеки един език, но няма да крия, че се усмихвах на примерите, защото като франкофон знам колко шовинистично се отнасят днес французите към езика си и яростно го бранят от чуждиците на глобализиращия се свят.  

Най-емоционалната част от романа в исторически план за мен беше времето на двете световни войни. Тогава много от героите ни тръгват на битка, за да защитят семействата и родината си, а други разглеждат възможностите как да запазят не само хората, а и архитектурата на града, след като във военните действия започват да се използват самолети и бомби започват да падат от небето. Едни решават да майсторят „фалшив“ Париж, докато оригиналният тъне в тъмнина, за да заблудят противника. Други, дори и на преклонна възраст, правят акции със символика – например, срязването на въжетата, които задвижват асансьорите на Айфеловата кула, за да не може Хитлер да се качи на нея.

Издигането на кулата е един от акцентите на първия том, а нейният създател, мосю Айфел, е дори един от основните герои, което го откроява сред останалите исторически личности, включени в романа. Ръдърфърд отделя голямо внимание на целия процес, както и на разделението на обществото по темата. По-възрастните консервативни парижани смятат монумента за прекалено екстравагантен, безсмислен и несъвместим с архитектурата на техния Париж. За младите тя е символ на прогрес и те са горди да участват в начинанието. Подобни настроения има и в изкуството и първоначалното неразбиране защо художниците искат да рисуват природни пейзажи и предмети, а още по-малко влакове и релси, които са продукт на труда на работническата класа и просто удобство като даденост за висшата.

Ще завърша този анализ с препратка към началото му – най-ценният елемент в романа „Париж“ са неговите многолики герои. Авторът не пести страници, за да ни запознае с характера и мислите им, за да може не само да ги разберем, а и да ги заобичаме, дори и онези, които не проявяват много добродетели. Не липсва и чувство за хумор, особено когато се забъркват в неловки ситуации (често по любов) и се опитват да подредят живота си, поддал се на най-човешките изкушения. Но каквото и да става, дълбоко в сърцето си те са добри хора, дори и тази доброта да има граници. Не всички успяват да се справят с обществените предразсъдъци и страха и само най-смелите ще извършат подвизи като спасяване на протестанстко дете по време на Вартоломеевата нощ или на еврейско по време на нацисткия режим. Други ще извършат предателства. Всички, обаче, носят в сърцето си своя Париж и него няма да го изоставят.

Избрани цитати

–          Виконтът се гордееше със сина си. Виждаше, че чрез тези предразсъдъци, които за съжаление бяха всеобщи, Ролан изразяваше идеалистичното си желание да служи на някаква кауза. Вината не се криеше в личността му – той беше честен и почтен, – а във възприятията му, които бяха ограничени. Още една причина, реши той, да се опита да направи на сина си една важна услуга. Трябваше да разшири кръгозора на младежа,

да го научи, че има много начини да живееш и че в един несъвършен свят има добродетел и в толерантността.

–          Ако официалните градини от царуването на Луи XIV бяха отстъпили на по-близкото до природата оформление от епохата на Просвещението, XIX век се радваше на двойно изобилие. От една страна това беше епохата на парата, железните мостове и индустрията, но за изкуството това беше много романтичен период. И докато Германия беше дала на света космическите теми на Вагнер, романтична Франция беше по-интимна и живописна.

–          Тома се вторачи в него. Досега никой не му беше говорил така. Но той беше разбрал. Художникът беше прав. Железопътните линии и техните мостове бяха духът на епохата. Той, скромният работник, трябваше да е част от него. А строежът на най-голямата желязна конструкция в историята на света щеше да започне тук, в Париж.

–          Войната винаги е била кървава, мислеше си. В това няма нищо ново. Но тази война беше различна. Наистина ли имаше място за човек като него – или за който и да било човек – в този ужасен свят на картечници, бодлива тел, дупки от шрапнели и окопи? Хората говореха за воинска слава. Може би това беше лъжа. Говореха за чест. Може би това беше само суета. Говореха за скръб, но вече почти нямаше скръб. Скръбта беше заглушена.

–          Беше ли Париж вече в мир със себе си? Той бил страдал и оцелявал, бил виждал възникването и падането на империи. Хаос и диктатура, монархия и република – Париж бил опитал от всичко. Кое му харесвало най-много? Ах, това е въпрос, на който, въпреки възрастта и красотата си той сякаш не можел да отговори.

–          Париж винаги се е гордеел, че е културен център, още откакто е основан университетът. Сега се е превърнал в  място, на което идват хора от цял свят. Просто по-международна версия на това, което винаги е искал да бъде. Градът е огромен организъм. Той може да бъде всякакви неща едновременно (…) Париж стана международен град и сега принадлежи на всички нас. На всеки човек на този свят.

Малко за автора

Франсис Едуард Уинтъл, известен със своя творчески псевдоним Едуард Ръдърфърд, е роден в Солсбъри. Той получава образованието си в университетите в Кеймбридж и Станфорд, Калифорния, работи в областта на политическите науки, книгоиздаването и търговията с книги. През 1983 г. се завръща в родния си дом в Солсбъри. Тук той написва първия си роман „Сарум“, посветен на хилядолетната история на този град. Книгата се превръща в бестселър и се задържа 23 седмици в списъка на бестселърите на New York Times.

Следващите романи на Ръдърфърд повтарят този успех. Книгите му са преведени на двадесет езика. Писателят е живял в Лондон, Ню Йорк, Ню Хемпшир и Ирландия. В момента той непрекъснато пътува между Америка и Европа.

Едуард Ръдърфърд е пожизнен член на „Приятелите на катедралата в Солсбъри“, „Орденът на Солсбъри“ и „Приятелите на Чотън Хаус“ – организация, посветена на изучаване творчеството на известни писателки, основана в родното село на Джейн Остин. Той е и патрон на Националния театър на Ирландия в Дъблин. През 2005 г. управата на Солсбъри отбеляза неговите безспорни заслуги към града, като преименува една от основните му улици на негово име.

* * *

geri

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук