Когато говорели за морето, древните египтяни го наричали „голямото зелено“. Те плавали по Нил, но се страхували от откритата морска шир. Не дръзвали. Така и не станали мореплаватели. Наемали критяните за търговията и корабоплаването си.

„Зелена безбрежност“ е предизвикателството, което никога не сме дръзнали да приемем. Всички смели идеи, които не сме осъществили. Всички приключения, на които не сме се отправили. Всички любови, за които сме мечтали.

„Зелена безбрежност“ е надеждата, че някой ден ще се осмелим…

Романът на Евгения Факину ни повежда на пътешествие. Следваме Йоанна – копист на византийски икони, която винаги е мечтала да бъде художничка. Но не е дръзнала. Не се е осмелила да поеме по път, различен от предначертания от майка ѝ, не е имала сили да противоречи на съседи, познати, на предвидимия си мъж…

Всичко се променя един вторник. Ден като всеки друг. Йоанна се връща с препълнени чанти от пазара. Стоварва ги на пода. И потегля. Без да се обръща назад, без конкретна посока.  С една единствена цел: да си върне сънищата и мечтите.

Защото, макар да е съвсем „обикновена“, с „безцветни черти на лицето“, както я определят нееднократно, Йоанна има пъстър вътрешен свят, който ѝ позволява да създава сънища, когато е будна и „да се губи в тях“. 

Пътуването ѝ – вътрешно, но и из цяла Гърция, я среща с палитра интригуващи герои. От сляпа монахиня до ексцентричен режисьор, от малко момиченце, което я вижда като фея до коравосърдечния собственик на кръчмата „Добро сърце“, който изпитва смесица от страх и презрение към всички самотни жени.

Част от тези герои преоткриват мечтите си благодарение на и преди самата Йоанна. В последните страници я изпращаме на брега на едно необичайно море, а краят на романа крие много възможности за въображението на читателя (а картината, която „виждаме“ във финалната сцена (и на корицата) напомня на прочутата „Спяща циганка“ на Анри Русо).

Първи откъс от романа ви очаква тук.

За първи път на български – „Зелена безбрежност“ може да поръчате тук.

Зелена безбрежност
(откъс)

Евгения Факину

Асимакис, първороден син на кира Лени, безцелно шляещ се мечтател, страстен любител на морета и екзотични цветя, съзря четирите картини, подпрени на отсрещната стена още щом очите му дойдоха на равнището на пода. Четири картини, които изобразяваха всичко най-чудно и красиво, за което тайно бе мечтал. Голи жени, водопади, незнайни, тайнствени цветя, лъвове, маймуни и едно море – огромно, зелено и безбрежно.

Без да е познавач на изобразителното изкуство Асимакис разбра, че картините не са дорисувани. Обзе го дълбоко разочарование, защото би искал да са напълно завършени и да види мечтите си сбъднати.

            Нещо се раздвижи вдясно и привлече вниманието му. Жената държеше четка в ръка и рисуваше върху друга плоскост, което бе подпряла на перваза на прозореца. Погълната от работата си, продължаваше да снове между картината и боите.

            От мястото, на което стоеше, Асимакис не можеше да види добре нито жената, нито това, което рисуваше. И без друго сега го занимаваше един много по-сериозен проблем: как да направи явно присъствието си, без да я изплаши. Постоя неподвижен доста време, краката му започнаха да замръзват от обездвижването и да го болят, така както се бе опрял с хълбок на извивката на стълбището.

            В ума му изникваха различни фрази, но ги отхвърляше като изтъркани или неподходящи. Защото, ако следваше сценария в главата си, Асимакис трябваше да се появи на сцената по впечатляващ начин. Онова, което каза най-накрая обаче, не бе ни повече, ни по-малко от „донесъл съм Ви малко вино“, което дори не беше вярно, защото не носеше вино, а ципуро. А се видя принуден да каже нещо, при това съвсем набързо, защото жената, прекъсвайки обичайното си сноване между картината и боите, бе направила няколко крачки вдясно, сякаш се канеше да отиде към стълбището. И тогава уплахата ѝ от това да го види внезапно пред себе си щеше да е много по-силна. Разбира се, и тези думи не бяха най-подходящите, защото накараха жената да замръзне на място. Сега Асимакис разполагаше с колкото си време иска, за да я разгледа.

Вече няколко минути Йоанна изпитваше странното и нелепо чувство, че я наблюдават. Онова дразнещо усещане, че нечий поглед гъделичка гърба ти. Отдаде го обаче на снежната буря, съвсем ново и дори плашещо изживяване, както и на неотслабващото напрежение, което я обземаше с рисуването. След вчерашното ѝ решение да завърши „Спящата“, вътрешното треперене не я напускаше. Затова, когато чу мъжки глас да казва „донесъл съм Ви малко вино“, Йоанна се изплаши толкова много, че четката падна от ръцете ѝ, а тя самата се вкамени. Със скоростта на филмова лента пред очите ѝ преминаха десетки варианти на създалото се положение. И всичките бяха апокалиптични. Мисълта, че човешко същество, при това мъж, е нахлуло в самотата ѝ, я паникьоса. Единственото, което донякъде я успокояваше, бе видът на мъжа и тонът на гласа му. И докато го наблюдаваше, с всичките си сетива възбудени до крайност, Йоанна осъзна, че мъжът срещу нея, бе също толкова уплашен, колкото и тя самата.

Асимакис, чувствителен към страха на другите, колкото и към своя собствен, разбра, че спешно трябва да направи или да каже нещо, за да успокои непознатата. Почти неволно от устата му започна да се лее необуздана реч – истински поток от думи, без връзка със случващото се. Говореше ѝ за съсипания си разсадник, за извънредните прогнози за времето на метеорологичната служба, за глутницата подивели кучета, нападнали кошарата на Кицулас, за пощальона, затрупан от лавина, докато носел в отсрещното село пенсиите, отпуснати от Земеделския осигурителен фонд и един куп други истории, които едва ли интересуваха жената. Или най-малкото не я засягаха пряко. И след като осъзна това, Асимакис спря да говори безсмислици и съвсем простичко и срамежливо промълви „разтревожих се за Вас…“ и нито дума повече.

Йоанна се бе успокоила малко, и не толкова от несвързаната реч на мъжа, а от външния му вид. Разбра, че пред нея стои хлапе на не повече от шестнадесет години, а в тази ѝ преценка я подведе дребното тяло на Асимакис.

            Едва наболите мустаци, очебийната му несръчност, липсата на наглост и перчене, толкова типични за момчетата на тази възраст, но най-вече загрижеността, която показваше към нея, помогнаха на Йоанна да се отпусне. А ако искаше да бъде напълно откровена със себе си, трябваше да си признае, че ѝ стана приятно, че след толкова много време, някой се интересува от нея. Така, за да отговори на благородния жест, Йоанна с едно кимване покани младото момче да се качи горе и да седне.

Възцари се конфузно мълчание. Йоанна почти се беше разкаяла, че е поканила момчето да седне, защото така му даваше кураж. Даваше му правото да се бърка в живота ѝ. Сега би могъл да я заразпитва откъде идва, какво прави или какво възнамерява да прави, да ѝ зададе и други подобни въпроси, на които Йоанна нито можеше, нито искаше да отговаря. Освен това съществуваше опасност да изтълкува неправилно поканата ѝ и да ѝ отправи неприлични предложения. При тази мисъл Йоанна се присви, а недоверието, което почувства се отпечата на лицето и в стойката на тялото ѝ.

„Ще тръгна“, побърза да каже Асимакис, доловил промяната в настроението на жената, но веднага се разкая, че го е произнесъл. Тук му харесваше. Безредието, което цареше, господството на цветовете и картините, изобразяващи мечтите му го омагьосваха. И не го безпокояха нито леденият въздух, който нахлуваше безпрепятствено, нито прахта, наслоявала се с години. Тук имаше нещо повече. Свобода и предизвикателство, отправено към невъзможното – Асимакис го чувстваше във въздуха. Жената с трудно определима възраст бе избягала от някъде и бе посмяла да направи това, за което той самият, толкова време вече, не намираше кураж. В желанието си да получи отсрочка, да поправи това окончателно „ще си тръгна“, Асимакис повтори думите като добави „от селото“. И за да не остави никакво време на непознатата да отвърне, започна да ѝ доверява най-дълбоко стаените си мечти. Погледа си приковаваше ту в картините, ту в непрестанно стелещия се сняг, но избягваше да гледа непознатата право в очите. Постепенно разказът му го увлече и, силно развълнуван, той ѝ заговори за всички обиди, които бе понесъл и за подигравките на съселяните си. С глас, пропит от мъка и отчаяние, ѝ описваше жалкото бъдеще, което го очаква като държавен служител, докато той мечтае за топлите течения на Солунския залив и за Малките Антили.

Почувствала дълбоката мъка на момчето, Йоанна се надигна, напълни капачката на бутилката с ципуро и му я подаде. С много сериозен тон и с пълното съзнание за това, което казва, отрони „тръгни тогава…“. Това бяха първите, продиктувани от чувства думи, които произнасяше след деня, в който напусна дома си.

            Като остави момчето да се поуспокои и съвземе, пиейки ципуро, Йоанна взе четката, която бе изпуснала на пода от уплаха и се върна към работата си. С този жест бе подписан взаимният им договор за доверие, разбирателство и дълбока нежност.

…

Късно следобед на същия ден Асимакис се появи в дома на Йоанна, стиснал два предмета в ръце. Червеното си транзисторче и шоколад с бадеми. Седна в своя ъгъл и се загледа мълчаливо в рисуващата Йоанна. Променила, очевидно, вчерашното си мнение, тя чертаеше райета по роклята на заспалата жена от картината. Светлите ивици контрастираха с кожата ѝ и така спящата изглеждаше по-мургава. „Като небесна дъга е роклята ѝ“, помисли си Асимакис. Днес бе нетърпелив, искаше му се Йоанна да свърши час по-рано и да слязат долу. Беше оставил транзистора и шоколада на кухненската маса. Искаше вечерта да е празнична. Радваше се, че всичко е готово, за да замине, но и се натъжаваше от мисълта, че напуска жената. Дълбоко в себе си бе стаил надеждата, че раздялата им ще е временна, а когато се върне, променен след всички приключения, непозната ще е все тук и ще го очаква. Нетърпението му го караше да се върти на мястото си и Йоана дори се обърна два пъти, за да го погледне с очи, пълни с почуда.

            Когато потопи четките си във водата, знак, че е приключила с работата си за деня, Асимакис избърза да слезе пръв. Помъчи се с копчето на вехтото си радио, докато намери музика, по мнението му подходяща за случая. Усили звука колкото бе възможно и застана горд до масата.

            Наистина, в първия момент Йоанна се сепна от музиката, но сетне на лицето ѝ изгря усмивка. Дори за две дълги секунди се загледа в Асимакис, нещо, което силно го смути. И така както се бе подготвил да ѝ довери всичко, случило се през днешния ден и всичко, което щеше да се случи на следващия, преглътна думите си. Отвори шоколада и се зае да го чупи на малки парченца.

            Йоанна стъкна огън и сложи отгоре гърнето с вода. И макар че днес тази работа ѝ бе досадна, трябваше да приготви нещо топло за ядене, защото студът съвсем не се шегуваше. Изсипа две шепи леща на масата и започна да почиства зрънцата.

            Предаването с произведения на Вивалди в изпълнение на Оркестра ди Венеция свърши и започна друго с танцувална музика. Йоанна си спомни колко необходима ѝ бе музиката докато копираше икони и се учуди, че не изпитва отвращение към работата, която толкова бе ненавиждала. Бе нещо приключило, нещо, което вече не я засягаше.

            Седеше до камината и наблюдаваше подскачащите в ритъма на врящата вода зрънца леща. Толкова се бе отнесла, че Асимакис се принуди да повтори два пъти „бих искал да потанцуваме…“. Истината е, че го прошепна почти през зъби от срам, ала желанието така силно го изгаряше, че трябваше да го изрази и на глас.

            За момент Йоанна се стъписа от трудното положение, в което се оказа. Бе съмнително да е танцувала и три пъти в живота си, защото Андонис презираше танците. Помисли си също, че ако иска да е честна пред себе си, трябваше да признае, че и на нея самата не ѝ се нравеха. Гледаше безмълвно момчето и се канеше да му каже, че не танцува, когато забеляза умоляващите я очи и предпочете да замълчи.

            Посърнал Асимакис прибра ръката си, протегната в жест на покана към нея.

            Йоанна се засрами, че отказва нещо толкова обикновено на момчето и извърна поглед към огъня. Започна да се обвинява за жестокостта си, но скоро музиката и топлината на пламъците я накараха да се отпусне и да спре да бъде толкова строга към всички.

Асимакис, който си бе представял съвсем различно тази последна вечер, взе няколко парченца шоколад и ги подаде на непознатата в отчаян опит да си върне благоразположението ѝ.

            Йоанна взе едно блокче, усмихна се на момчето, за да му покаже, че не му се сърди и започна да дъвче с наслада.

            Отново преливащ от щастие, Асимакис ѝ заговори за плановете си да избяга със сутрешния автобус и за това, че селото вече не е откъснато от света.

Като се наслаждаваше на превъзходния вкус на шоколад в устата си, вкус, забравен от толкова отдавна, Йоанна се изпълни с радост, но и с тъга. Почувствала собствената си значимост за взимането на окончателното решение на момчето, се усети щастлива, ала в същия момент осъзна колко много ще ѝ липсва той. Щеше да ѝ е мъчно за ентусиазма му, за необикновените мнения, които имаше по много въпроси, за интереса, който показваше към нея. Щеше да ѝ липсва, най-сетне, топлото човешко присъствие. И това много я учуди.

Ядяха третото парче шоколад, когато се разнесе мелодията на известно танго – чието име Йоанна не можеше да си спомни в този момент – а Асимакис прошепна умоляващо „Никога през живота си не съм танцувал…“. И понеже Йоанна не искаше да откаже последното желание на един толкова дискретен и симпатичен другар в самотата ѝ, се надигна.

            Започнаха да танцуват несръчно, нито един от двамата не го биваше за танцьор. Йоанна се стараеше да не се издаде, че му прави услуга и просто местеше краката си в ритъма на песента. Потопил се в море от щастие, Асимакис нежно я придържаше през кръста и рамото.

            Танцът им продължи още малко, все така вдървено и несръчно, и бе затруднен още повече от опита на Асимакис да се отдръпне преди непознатата да е забелязала колко го е развълнувал допира с нея. Тя пък си спомни за същото това движение на младежите от малкото партита в тийнейджърските ѝ години и като се усмихна снизходително го притисна към себе си.

            С този жест обаче Йоанна изцяло промени хода на вечерта.

Отзиви за „Зелена безбрежност“

„Романът на Факину е плесница за летаргичните ни съзнания и едновременно с това – най-съвършената картина на съвременната жена

в стремежа ѝ да се самодокаже, да захвърли патерици и да преодолее зависимости. И в края на историята тя наистина успява. Стигало е само да дръзне, да направи опит. „Зелена безбрежност“ е почти готов сценарий за филм. Преди да го видите на голям екран обаче, ви съветвам да го прочетете. Рядко имаме възможност да се насладим на такава литература.“

Ираклис Папалексис,гл. ред. на списание „Чета“

„Зелена безбрежност” ни дава първата хроника на вътрешното скиталчество в съвременната гръцка литература, емоционално натоварена от присъствието на една жена-дете.

Без да вика от възмущение, книгата успява да напипа пулса на един свят, в който сънищата и мечтите са смятани за утопия. За това помага живия, но много поетичен език на Факину.“

Мария Пападопулу,в. „Та Неа“

„Чрез едно изключително авангардно и привлекателно повествование, неподвластно на естествения ход на времето и неизменно люшкащо се между реалност и фикция,

Евгенѝя Факину постига свой собствен, оригинален стил, чертае собствена линия в прозата и собствена митология, които, ако съдим по многократно преиздаваните ѝ творби, са високо оценени и добре приети.“

Такис Мендракос,гл. ред на сп. „Актуално“

„Факину е известна като писателка на детски романи. „Зелена безбрежност“ обаче е игра за възрастни. Любовният триъгълник не е водещ, истинската игра тук е завръщането – бавно и болезнено – по пътя към себе си.

Победата не е предопределена по начало. А жертви винаги има.“

Олга Села,сп. „Итака“

„Романът „Зелена безбрежност” разказва историята на художничката на византийски икони Йоанна, която се отправя на пътешествие (английската дума quest е още по-подходяща) в неизвестността на гръцката провинция и на собствените си психични територии в търсене на изчезналите си сънища и мечти и изгубената си идентичност. […] Романите на пробуждането по принцип завършват с изчезването на героинята и неясният им край е дразнещ за читателя, смята М. Анастасопулу.

Лично за мен по-интересно е не какво се случва с жените герои, след като намерят истинската си идентичност, а какво се случва с техните читател(к)и…“

гл.ас. д-р Мария Христова,„Романите на пробуждането – литературният мономит“,
сп. „Език и литература“

За авторката

Евгенѝя Факину е родена през 1945 г. в Александрия. Отраснала е в Атина, където е завършила графични изкуства и екскурзоводство. Работила е като графичен оформител в няколко списания. 

През 1975 г. създава „Тенекиения град“, авангарден куклен театър за деца, в който за реквизит се използват само ненужни, изхвърлени на боклука вещи, главно тенекиени кутии. Обектният театър печели голяма популярност и съществува до 1982 г., без собствена сцена, но представяйки пет авторски пиеси с голям успех (две от които не с оригиналните си заглавия, за заблуда на цензурата). Днес тенекиените кутии и други предмети, използвани в спектаклите на „Тенекиения град“, са изложени в гръцкия Музей на театъра. 

Евгенѝя Факину е написала и илюстрирала 17 книги за деца, всяка, от които е била издадена поне в 300 хиляден тираж.

През 1982 г. създава първия си роман „Астрадени“, който веднага е забелязан от гръцката критика и читатели. От 1990 г. пише главно за възрастни. Творбите ѝ са преиздавани много пъти и в големи тиражи (над 400 000). Романите ѝ са преведени на немски, английски, руски, унгарски, датски, френски, холандски, италиански, сръбски и турски.

„Зелена безбрежност“ е отличен със специална награда на Панаира на книгата във Франкфурт през 2001 г. Същата година вторият ѝ роман „Седмата одежда“ е поставен на атинска сцена с голям успех.

През 2005 г. Евгенѝя Факину е удостоена с наградата на читателите (в конкурса на Националния център на книгата и радио Скай) за романа си „Методът на Орлеан“, а през 2008 г. – с Държавната награда за къс разказ за сборника „Градински амбиции“. „Зелена безбрежност“ е първият ѝ роман, преведен на български език (издание на ИК “Рива”).

Любопитна подробност е, че почти едновременно с българското издание на „Зелена безбрежност“ излезе филмът „Зелено море“ на реж. Ангелики Андониу по книга на Евгенѝя Факину. Той обаче не се базира на „Зелена безбрежност“, а на по-късния ѝ роман „За да види морето“ (2006). Лентата вече е удостоена с наградата на публиката от 8-мия международен кинофестивал в Кицбюел, Австрия. 

Още един любопитен факт е, че Евгенѝя Факину тъче не само истории. Писателката работи главно през нощта. Рутината ѝ е свързана с писане в „тихите и самотни“ часове на денонощието  – между 2:30 и 8 часа, когато компания ѝ прави само едно старо радио. На сутринта обаче има нужда да тъче съвсем буквално. Разказва, че бродирайки или работейки на стана, обмисля и „извезва“ следващите изречения. А ние с удоволствие следваме нишката…

Паралелен прочит на един от знаковите за съвременната гръцка литература романи – водещ ни из места, нрави, митове и обичаи – ви очаква тук.