Исторически детективски роман в духа на разследванията на Ераст Фандорин ни представя Борис Акунин в „Седмицата на Триокия“

„Моята цел е да предизвикам интерес към историята.

Не да преподавам история, дори не да я разказвам, просто да предизвикам интерес към нея.”

Борис Акунин

Изключително популярната поредица на Борис Акунин за историята на руската държава се сдобива с поредната впечатляваща глава. В „Седмицата на Триокия“ се запознаваме с поредния потомък от рода на белязаните с петънце на челото – Маркел Маркелов. Неговият живот е представен като една необикновена седмица – от тежкия понеделник, когато още хлапак губи единствения си близък човек, до тиха и спокойна неделя към края на дните му. В книгата е включена и пиесата „Да убиец змийче“, разказваща за събития преди възкачването на престола на цар Петър Велики, с която завършва цикълът за 17 век.

Маркел Маркелов е като събрат на прочутия детектив Ераст Фандорин и може да бъде определен като средновековен Шерлок Холмс. Белегът на челото му, наподобяващ трето око, сякаш му помага да вижда повече от останалите, оттам и необичайното му прозвище – Триокия. Маркел оцелява в смутните времена, оставили тежък белег в историята на Русия, благодарение на своя остър ум, съобразителността си и феноменалната си памет. А такива качества няма как да останат незабелязани от властимащите в една страна, разтърсвана от войни, бунтове и злодеяния на дръзки престъпници.

Именно последните нямат никакъв шанс, когато по следите им поеме Маркел Триокия. Той разследва убийства, корупция, политически интриги, изпълнява тайни мисии, а понякога му се налага да разреши някои куриозни и забавни загадки. Маркел разкрива с лекота всякакви престъпления и така си спечелва доверието на най-знатните хора в държавата, дори и на царя.

Старовремският детектив обаче не се главозамайва, за него е важно да изпълни всяко поръчение и никой злодей да не остане ненаказан. Той е истински човек на честта и действа винаги в името на държавата – нещо, което далеч не може да се каже за много от видните личности в Русия през онези години, все още възстановяваща се от жестокото управление на Иван Грозни и Смутното време.

Приключенията на Маркел са безкрайно интригуващи, в тях ще има жестоки сблъсъци със свирепи злодеи и една невъзможна любов. Борис Акунин създава автентична картина на онези смутни времена. Той се опитва да представи своята гледна точка за превратностите в историята на Русия, които в крайна сметка ни отвеждат до ситуацията в наши дни. Както винаги, книгата съдържа прозрения за бита на руснаците и техните начини на оцеляване, в които не е настъпила голяма промяна толкова векове по-късно.

Своеобразно продължение на „Седмицата на Триокия“ е пиесата „Да убиеш змийче“, в която се срещаме със сина на Маркел – Аникей. Той спасява живота на княз Василий Голицин, който е любовник на царица София и всъщност управлява държавата. Амбициите на Голицин за нещо голямо обаче рухват за една нощ с възкачването на престола на невръстния царевич Петър Алексеевич, останал в историята с прозвището Велики. За добро ли е било това или не – преценете сами…

Седмицата на Триокия

Борис Акунин

– Гледай, Маркел, на женките на прозореца са им голи ненките! Я гледай, направо си се виждат! И косите непокрити!

Жилецът се надигна на стремената, вдигна глава, зяпайки необичайното зрелище. Незабрадените глави, най-големият срам за руската жена, най-много поразиха Митрий. Бузестите и цицорести ливонки се надвесваха през перваза, гледаха московците и се хилеха.

– Запомни това място, Маркел. После ще се върнем тук. Това е блуден дом, разказвали са ми за тях! – Лопатин не спираше да се оглежда назад. – Ей, девойки, дочакайте ни!

Хубаво е да си млад, мислеше си Триокия, който на тридесет и две се смяташе за вече похабен. Неотдавна Митка искаше да се убие, а сега отново бе весел и не можеш да го спреш да мели.

Но приказливостта на спътника му вече не дразнеше Маркел. Първо, съвестта му се успокои. И второ, имаше на кого да се ядосва. На себе си.

Как, как можа, беше хванал за гърлото онзи лют сатрап на целия му живот, и да го изпусне? Иди го гони сега. Знаеш, че убиецът на Бубата е някъде наоколо, ама не можеш да го докопаш. Живей сега с тази вина, измъчвай се…

Триокия почти не помнеше онези десет поприща* от Нойермюлен до града – такива угризения имаше. Вярно, че и местността не бе кой знае колко забележителна: плоска, бледа в мръчкавата утринна светлина, и конете напредваха с усилие, копитата им потъваха в пясъка.

Зададоха се валове с ровове – първата линия от укрепления. След заставата се заредиха предградията: неугледни къщички насред обширни пущинаци, но още оттук наблизо се виждаше самият град. Беше ограден с хубави стени, каменни, над тях стърчаха острите върхове на покриви и остриетата на храмовете, ужасно високи. Прав беше Лопатин – направо в Божиите облаци.

Влязоха през тумбеста кула и веднага се озоваха на тесни улици. Тук къщите не бяха като онези отвън, а от хубава каменна зидария, на три-четири ката. Само дето прекалено се допираха една до друга – сякаш се бутаха с лакти.

Триокия мълчаливо се оглеждаше. Лопатин не можеше да мълчи – ту се учудваше, ту се възхищаваше, докосваше поклащащите се над главата му табели, а в една (ламаринен ботуш) се фрасна с чутурата си, защото се загледа по някаква девойка, минаваща край тях в открита лъскава карета.

Добре, че поне не се налагаше да търсят пътя, иначе щяха да се загубят. На заставата дадоха на важните чужденци един капрал, който ги водеше към двореца на ливонския генерал-губернатор Шюте.

Палатът на барона се намираше в малка цитадела и на Маркел му се видя скучен: сив, без резбована веранда с балюстрада, без красиви рамки на прозорците – гола каменна скука. Вътре също всичко беше чинно и безрадостно.

– В палатите на нашия цар-господар стените са целите в дивни цветя, с приказни животни, по сините тавани има златни светила със звезди – дуднеше на ухото му Лопатин. – А тук – дъбови дъски, всичко кафяво и каменни мужици с женки – срамна голотия. И няма никаква важност за нищо. Сабите не ни взеха, икони нямаше да се поклоним, само шапките ни накараха да свалим…

Седяха в не особено просторна зала с шахматен под, чакаха да ги извикат при войводата. Охраната също бе оскъдна. Само някакви два истукана с кираси и оребрени железни шапки, с алебарди – и толкова. Триокия чак се усъмни дали пък Яган Шюте е толкова велик, колкото го описваше Степан Матвеевич. Проестев обясняваше, че при краля баронът бил втори по чест след канцлера, знаменития граф Оксеншернов, а може би дори пръв. Шюте бил възпитавал Густав Адолфий, бил му настойник, а когато принцът осиротял на шестнадесет, му станал като баща. Ужким шведският цар нищо не бил решавал без барона и не случайно му бил поверил Рига, втората столица на държавата си.

Същият е и бащата-патриарх на цар Михаил Фьодорович, ама я се опитай да влезеш при него просто ей така, препасал шпага. В приемните покои не можеш да седнеш – чак те е страх да си представиш такова нещо. А колко народ има наоколо, и килийници, и близки и далечни дворяни, и стражи на владиката!

– Бедна е Швеция. Оскъдица има откъм народ и злато – нашепваше Митрий. – У нас в Кремъл – ето, това е величие. А тук – пфу!

Само дето войската им е първа в Европа, не е като нашата, мина метежна мисъл през главата на Триокия. И Москва в сравнение с Рига е дървено село, нищо, че е голяма. А престолният шведски град Стеколна сигурно е още по-хубав…

За автора

Борис Акунин ни дарява с мъдри „Приказки на народите“

Борис Акунин е творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили, филолог, литературен критик, преводач и журналист, японист с международна известност. Работил като заместник главен редактор на списание „Иностранная литература”, главен редактор на двайсеттомната „Антология на японската литература”, председател на мегапроекта „Пушкинска библиотека”, през 1998 година Акунин започва реализацията на своя литературен проект под общия надслов “Приключенията на Ераст Фандорин”, чиято цел е във всяко заглавие да бъде представена една от разновидностите на класическия криминален роман.

За кратко време поредицата, от която са продадени над осем милиона книги, прави Акунин един от най-четените автори в Русия, придобил едва ли не легендарна популярност. Негови произведения се екранизират (”Азазел”, „Статски съветник”, „Турски гамбит”). Неговите блестящи исторически мистериии от поредиците „Приключенията на Ераст Фандорин”, „Приключенията на сестра Пелагия” и „Приключенията на магистъра” възвръщат доброто име на популярната литература. През 2000 г. Акунин е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран за наградата „Смирноф-Букър”. Романите на Акунин се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия и други страни.