Най-добрият роман на Кристофър Ишъруд излиза за първи път у нас, в превод на Иглика Василева

Кристофър Ишъруд – писателят-вдъхновител на Холивуд и света извън него, отново е предизвикателство за българските читатели.

Романът му „Самотен мъж“, публикуван в САЩ през 1964 г. и смятан за най-доброто му произведение, най-сетне излезе и у нас в превод на Иглика Василева и с логото на издателство „Лист“. Досега родните читатели познаваха автора основно с историите и героите на романа му „Сбогом на Берлин“, вдъхновили Боб Фоси за култовия мюзикъл „Кабаре“ с Лайза Минели, спечелил през 1973-а осем награди „Оскар“.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Сюжетът на „Самотен мъж“ също е известен на мнозина покрай филм. През 2009-а модният дизайнер Том Форд дебютира като кинорежисьор тъкмо с екранизация на книгата и повери главната роля на Колин Фърт. Актьорът се превъплъти брилянтно в Джордж – университетски професор на средна възраст, потънал в отчаяние след внезапната смърт на житейския си партньор, и беше номиниран за „Оскар“, но не го взе.

Сега, след излизането на романа на български език, всеки има възможност сам да определи

кое е по-добро от двете – книгата или филмът.

Ишъруд проследява Джордж в един-единствен ден. Вгледан в себе си, той води обичайния си начин на живот – преподава на студентите, посещава позната в болницата, среща се с приятелка, изоставена от мъжа си.

58 години след появата си „Самотен мъж“ продължава да поразява с актуалността на темите си – преодоляване на болката, аутсайдерство, приемане на различния от теб човек.

Не е тайна, че романът включва отражения от собствения живот на автора си. Ишъруд познава добре трагедията от загубата на любим човек още от младостта си. През 1932-а бъдещият световен писател е 24-годишен и опознава живота сред баровете кабаретата на Ваймарски Берлин. Една вечер се запознава с младия германец Хайнц Недермайер и двамата започвата връзка. През май 1933 г. бягат от нацистка Германия и обикалят Европа в търсене на място, където да заживеят заедно. За англичанина Кристофър, наследник на влиятелна фамилия, няма проблем. Не така стоят нещата с Хайнц. Когато решават да заминат за Англия, Недермайер не е допуснат на територията ѝ. В продължение на четири години двойката често сменя дома си – живеят на Канарските острови, в Копенхаген, Брюксел, Амстердам. Накрая се установяват в Синтра, Португалия и се надяват Хайнц да получи ново гражданство и паспорт. Щастлив край обаче няма – агентите на Гестапо арестуват Недермайер за бягство от военна служба и той изчезва от света.

За Кристофър Ишъруд остават болката и самотата. За да се откъсне от живота през януари 1938 г. Ишъруд заминава с приятеля си от училище Уистън Хенри Одън до Китай . Година по-късно излиза книгата им в рими и проза Journey to a War. Скоро след това и двамата решават да емигрират в САЩ.

Самотен мъж

Кристофър Ишъруд

Представете си двама души, които живеят заедно ден след ден, година след година, в това ограничено пространство, непрекъснато се бутат с лакти, докато готвят на една и съща малка печка, промушват се един покрай друг по тесните стъпала, бръснат се пред едно и също малко огледало в банята, непрекъснато се блъскат, ръгат и удрят телата си по погрешка или нарочно, чувствено, агресивно, непохватно, нетърпеливо, от раздразнение или любов, помислете си какви дълбоки и невидими следи неминуемо оставят навсякъде след себе си! Входът към кухнята е прекалено тесен. Двама души, забързани, понесли пълни чинии с храна, няма как да не се сблъскват постоянно на това място. И точно тук, почти всяка сутрин, стигне ли края на стълбите, Джордж изведнъж се вцепенява от внезапното усещане, че стои до зъбестия ръб на отвесна, брутално разсечена пропаст… сякаш пътеката надолу се е изгубила в свлачище. Точно тук се заковава на място и осъзнава с болезнена острота, почти като че ли за пръв път: Джим е мъртъв. Мъртъв е.

Стои, без да помръдне, смълчан или най-много да издаде нещо като пресекливо животинско хриптене в очакване спазъмът да премине. После влиза в кухнята. Тези сутрешни спазми са прекалено мъчителни, за да се приемат сантиментално. След тях не чувства друго освен облекчение. Също както след пристъп на болезнени крампи.

Днес има повече мравки, цяла върволица се вие по пода, катерят се по мивката и заплашват да нападнат шкафа, където държи сладката и меда. С мрачна упоритост той ги изтребва с марковия спрей „Флит“ против насекоми и изведнъж се поглежда, сякаш отстрани: едно напористо, отмъстително старо нещо налага волята си върху тези възхитителни насекоми, от които може само да се поучим. Животът унищожава живота пред аудитория от предмети – тенджери и тигани, ножове и вилици, консервни кутии и бутилки – които нямат място в царството на еволюцията. Защо? Защо? Дали космически враг, някой архитиранин не се опитва да ни заслепи относно съществуването си, като ни настройва срещу естествените ни съюзници – жертви като нас на тиранията му? Но уви, докато Джордж си мисли всичко това, мравките са вече мъртви, забърсани с влажен парцал, който той изплаква след това, а те поемат надолу в канала на мивката.

Приготвя си чиния с пържени яйца на очи, бекон, препечен хляб и кафе и сяда пред кухненската маса да закуси. Междувременно в главата му се върти онази детска песничка, която бавачката му го беше научила още като дете в Англия преди толкова много години:

 Яйцата на очи аз ям ги на тумбак

(Още е пред очите му, с прошарена коса, с грейнали миши очи, пълничка, влиза в детската стая, носи поднос със закуската му, задъхана от тези стълби, които трябва да изкачва. Непрекъснато мрънка, че са толкова стръмни, и ги нарича „Дървените планини“ – една от вълшебните фрази в неговото детство.)

 Яйцата на очи аз ям ги на тумбак,

 опитай ги веднъж и ще поискаш пак!

О, сърцераздирателно несигурният уют на удоволствията в детската стая! На младия господар Джордж яйцето му се услажда; бавачката го съзерцава и се усмихва с увереност, че всичко е защитено и безопасно в техния мъничък, любим, обречен свят!

Закусването с Джим беше един от най-хубавите моменти през деня. Именно тогава, докато си пиеха втората и третата чаша кафе, се случваха най-хубавите им разговори. Разискваха всичко, за което се сетят – включително смъртта, разбира се, и дали има живот след смъртта и ако има, кое точно остава да живее. Обсъждаха дори относителните преимущества и недостатъци на внезапната смърт, както и на смъртта като предчувствие. Но сега Джордж за нищо на света не можеше да се сети какви мнения беше изразявал Джим. Трудно е да гледаш сериозно на такива въпроси. Изглеждат прекалено академични.

Да предположим, че мъртвите наистина навестяват живите. Нещо, което приблизително може да се опише като това, че Джим може да се върне, за да види как я кара Джордж. Това изобщо би ли могло да донесе някакво удовлетворение? Въобще струва ли си? В най-добрия случай, несъмнено, ще прилича на кратко посещение на наблюдател от чужда страна, на когото му е било разрешено да надникне за миг от голямото отвъдно на своята свобода, за да зърне отдалеч, като през стъкло, как смирено и потиснато тази самотна фигура, седнала пред малката маса в тясната стая, яде яйца на очи, затворник с доживотна присъда.

Дневната е тъмна, с нисък таван и лавици за книги по цялата стена срещу прозорците. Тези книги не са направили Джордж по-благороден, нито по-добър, нито по-истински мъдър. Той просто обича да слуша техните гласове – на тази или онази книга – според настроението си. Най-безпощадно злоупотребява с тях – въпреки почтителното отношение, което демонстрира, когато ги обсъжда публично, – като ги използва за приспиване, за да отвличат вниманието му от стрелките на часовника, да отпускат обаждащите се спазми на пилора му, да отпъждат меланхолията му със сплетни и интриги, да задвижват условните рефлекси на дебелото му черво.

Взема една от лавицата и Ръскин му казва:

… харесвали сте пушки с тапа като ученици, а истинските и разни други оръжия са същото нещо, само че по-добре измайсторени; но най-лошото от всичко е, че това, което за вас като малки момчета е било игра, не е било игра за врабчетата; и онова, което е игра за вас сега, не е игра за малките птички у нас, нито за черните орли, в които, ако се не лъжа, сте се прицелвали с известно притеснение.

Непоносимият мърморко Ръскин, винаги абсолютно прав и налудничав, и толкова сърдит с тези негови бакенбарди, непрекъснато се кара на англичаните – днес е перфектният избор за петте минути в тоалетната. Джордж усеща как червата му се раздвижват с приятния напън на неотложна нужда и бързо изтичва по стълбите към банята, стискайки книгата в ръка.