Смайващата история на едно момиче, преживяло най-мрачния период от човешката история.

Има истории, които са толкова невероятни, че няма как да бъдат измислица. Истории за изумителна смелост и находчивост, за невъобразима загуба и непоколебима воля за живот  в лицето на най-зловещата глава в историята на човечеството – Холокоста.

На пазара вече може да откриете „Котката на Мала“ от Мала Каценберг – смайващия мемоар на една жена, чието детство преминава под знака на едно от най-жестоките времена в човешката история – това на Втората световна война. Жена, която губи всички свои роднини, прекосява гори, надхитрява немски войници и живее в окупирани градове. Която оцелява въпреки всичко.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

---

Израснала в голямо, щастливо семейство в полското село Тарногрод, в покрайнините на дълбока борова гора, Мала Шорер има най-безгрижното детство, на което може да се надява. 

Но щастието ѝ не трае дълго. Когато германската инвазия започва, Мала е едва на дванадесет години, но е принудена завинаги да се сбогува с детството си. Животът им се контролира от нацистите. Любимото ѝ село се превръща в гето, а семейството и приятелите ѝ са оставени да гладуват.

Решена да поеме нещата в свои ръце, Мала смело сваля жълтата звезда и тръгва в търсене на храна в съседните села и ферми. Светлорусата ѝ коса и сините очи ѝ позволяват да се преструва на полякиня и да заблуждава окупаторите.

Един ден Мала намира дома си празен. Всичките ѝ близки са отведени от немците, а единственото живо същество в селото е една котка.

Останала съвсем сама, Мала заживява в гората, криейки се не само от нацистите, но и от враждебно настроените селяни. Котката, която я следва навсякъде, се превръща в неин спътник и ангел-хранител. Двете заедно ще изминат дълъг път през окупираната Полша, за да намерят спасение.

Въздействаща, трогателна и съвсем реална история, „Котката на Мала“ е докосващ мемоар, който напомня на света, че преди да се изправим пред бъдещето, трябва да разберем и преодолеем миналото.

Котката на Мала

Мала Каценберг

ПРЕДГОВОР

Когато сянката на Третия райх надвисна над Европа, аз бях едва на дванайсет години и половина. В началото на инвазията на Германия в моята беззащитна страна бях загрижена повече за уроците си в училище, семейството и приятелите си, отколкото за последиците от войната. Дори не можех да си представя мащаба на ужасите, които скоро щяха да настъпят.

По природа бях много кротко дете и се наслаждавах неимоверно на ранните години от своя живот. В онези слънчеви дни на моето детство все още бях пощадена от зловещите страхове на моите обични родители и не знаех каква катастрофа щеше да застигне еврейския народ и моето семейство.

Дистанцията във времето от тези пагубни дни не размива образите от дълбините на падението, на които е способна човешката раса. Те остават неизлечимо и безмилостно врязани в паметта ми. Въпреки това, с оглед на чудовищността на престъпленията, ако изобщо се налага да бъдат запомнени, аз трябва да опиша историята от средата на двайсети век така, какво аз, Мала Шорер, я видях с очите си.

Знам, че много хора ще се запитат защо ненадейно съм решила да напиша тази книга. На тях бих искала да кажа, че съм преживяла много безсънни нощи. Докато се нося между съзнанието и полусъзнанието, аз надавам вик: „Мили мамо и татко! Най-сетне се прибирам у дома.

Искам още веднъж да видя всички вас, в нашата уютна къщичка, и реката, която така кротко тече недалеч, с белите камъчета по бреговете си, онези, с които часове наред се забавлявах като дете. Копнея да видя още веднъж зелените поля зад нашата къща, където заедно намирахме отмора и дълго се разхождахме. Моля те, мила моя майко, покани всички мои обични приятели и приготви голяма гощавка, защото когато се прибера, аз ще ви разкажа най-ужасяващата история, която някога сте чували – за това как толкова много пъти по чудо надхитрих смъртта и за самотата, която изпитвах толкова много години“.

Един много познат глас сякаш зове от Рая: „Недей влиза в Тарногрод, скъпо мое дете. Там вече няма никой, който да те чуе“. Ледена тръпка ненадейно пробожда сърцето ми и аз се разбуждам от това чудато видение, от този кошмар. Когато се разсънвам напълно, си спомням и не след дълго решавам да опиша своята история – не само заради моето скъпо, погубено, изтребено семейство и приятели, но заради целия свят, за да може и те да помнят и да не позволяват спомените от онези зловещи събития да избледнеят като есенни листа.

Тарногрод. Под безукорните ботуши на нацистките войници, тъпчещи пасторалния покой в онова селце в полската провинция, животът ми щеше да се промени рязко и необратимо. Щях да бъда изтръгната от топлата гръд на моите баба и дядо, родители, брат и сестри и да бъда запратена да се боря за оцеляването си, както мога, да се сражавам със стихиите в един все по-враждебен свят.

Много скоро събитията застигнаха моето семейство и мен и систематичното изтребление на еврейското население в Полша започна. Ужасяващите условия, сред които моят народ беше принуден да живее, и мълчанието на „цивилизования“ свят в лицето на подобно зло изпъкват в паметта ми като пожълтяла фотография с прегънати крайчета, фотографията на най-зловещата глава в историята на човечеството – Холокоста. Има една стара поговорка, която гласи, че: „Другите може да се тревожат какво ще донесе утрешният ден, но аз трябва да разкажа на света какво се случи вчера“. Моята история може да изглежда невероятна или небивала, но е съвсем вярна. Всичко това се случи в рамките на собствения ми живот – не преди сто години, а само преди едно кратко поколение. Дължим на мъртвите да запазим жив спомена за тях, като напомняме на света за неговата отговорност никога да не забравя. Защото, за да се изправи пред бъдещето, човек трябва да разбере миналото.