Бестселъровият роман на американския писател разказва взривоопасна история за родителската обич отвъд семейните връзки

В света на политиката няма по-голямо предимство от добрия имидж, а всяка тайна може да донесе невиждани последици. Особено когато се крие в собствения ти дом…

Отличен като „Най-добрата книга на годината“ от The New York Times Book Review и The Washington Post, бестселъровият роман „Играчка–плачка“ (ИК „Сиела“) от американския автор Кевин Уилсън дебютира и на български език, за да потопи родните читатели в изненадваща история за родителската обич и утехата, която понякога се крие на най-непредвидимите места.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

---

Последното нещо, което Лилиан очаква, когато получава писмо от Мадисън – някогашната си най-добра приятелка и съквартирантка от елитното училище, до което се е добрала благодарение на много труд и стипендия, е молба за помощ. Някога неразделни, двете не са се виждали откакто Лилиан е изгонена от училище заради скандал, който Мадисън удобно се преструва, че не помни.

Невероятно красива и още по-невероятно богата, Мадисън винаги постига всичко, което иска със завидна лекота, а животът ѝ е като излязъл от списание. Но когато доведените ѝ деца са напът да се нанесат в прекрасния ѝ дом, една взривоопасна тайна заплашва да разруши политическата кариера на съпруга ѝ и перфектното семейство, чийто имидж Мадисън е изградила с толкова много труд.

Единственият човек, на когото може да се довери да ѝ помогне е Лилиан – тя само трябва да се съгласи да бъде гувернантка на децата през лятото.

Загърбила всякакви амбиции и мечти за бъдещето, Лилиан решава, че няма какво да губи. Все пак колко трудно може да е да се грижиш за две леко избухливи деца?

За нейна изненада Лилиан бързо печели доверието на близнаците, а тримата заедно откриват убежище от света, който постоянно ги отблъсква. Малко по малко тя разбира, че би направила всичко, за да защити тези странни деца. И че любовта е огън, който гори силно и ярко и не може да бъде изгасен.

Остроумен, саркастичен и изключително нежен, „Играчка–плачка“  на Кевин Уилсън се движи на границата между фантазията и реалността, рисувайки зашеметяващ портрет на американското общество с всичките му противоречия.

Играчка-плачка

Кевин Уилсън

В края на лятото на 1995 година, само няколко седмици, след като навърших двайсет и осем, получих писмо от приятелката си Мадисън Робъртс. За мен тя все още беше Мадисън Билингс. Пишеше ми четири-пет пъти годишно: споделяше какво се случва с нея и тези новини за мен сякаш бяха като вести от Луната, животът ѝ бе като излязъл от списание. Беше се омъжила за по-възрастен мъж, сенатор, и имаше малък син, когото издокарваше в моряшки костюмчета – с тях той приличаше на скъпо плюшено мече, което някак си се е превърнало в човек. По това време работех като касиерка в два конкурентни магазина за хранителни стоки и пушех трева на тавана на майка ми, защото веднага щом станах на осемнайсет, тя превърна детската стая в тренировъчен кът с огромна бягаща пътека, която запълваше цялото място, където бях израснала нещастна. От време на време излизах с мъже, които не ме заслужаваха, но си въобразяваха обратното. Както сигурно си представяте, писмата на Мадисън бяха сто пъти по-интересни от моите, но въпреки това поддържахме връзка.

Това писмо наруши обичайната честота на кореспонденцията ѝ, която беше точна и предсказуема. Но не ми се стори притеснително. С Мадисън общувахме само чрез хартия. Нямах дори телефонния ѝ номер.

Ползвах почивката си в „Сейв-а-лот“ – първия удобен случай да прочета писмото, в което, за моя изненада, Мадисън пишеше, че иска да отида във Франклин, Тенеси, защото имала интересно предложение за работа за мен. Пращаше и банкнота от петдесет долара, понеже знаеше, че колата ми няма да издържи повече от трийсет километра. Не разкриваше за каква работа става въпрос, но едва ли беше по-лоша от това, да приемаш ваучери за храна и да се бориш с проклетия кантар, за да премериш колко тежат няколко натъртени ябълки. Възползвах се от последните пет минути от почивката си да попитам шефа ми Дерек дали ще ми даде няколко почивни дни. Знаех си, че ще откаже, но не му се сърдех. Не бях от най-отговорните служители. Това му е трудното на съвместяването на две работи: налага се да разочароваш началниците си по различно време и понякога губиш представа кого си прецаквал повече. Мислех си за Мадисън: тя беше не само една от най-красивите жени, които съм срещала в истинския живот, но и изключително умна, винаги пресмяташе какви са изгледите за успех на всеки възможен сценарий. Щом имаше работа за мен, бях готова да я приема. Да напусна тавана на майка си. Да зарежа досегашния си живот, защото бях достатъчно откровена пред себе си, за да си призная, че няма да ми липсва кой знае какво от него.

Седмица, след като писах на Мадисън кога пристигам, на автогарата в Нашвил ме чакаше мъж с тениска с якичка и слънчеви очила. Приличаше на човек, който е луд по часовниците.

– Лилиан Брейкър? – попита той и аз кимнах утвърдително. – Госпожа Робъртс ме помоли да ви придружа до имението им. Казвам се Карл.

– Вие сте техният шофьор, така ли? – поинтересувах се, защото ми беше любопитно да науча повече за живота на богатите. Знаех, че големците по телевизията имат шофьори, но това ми се струваше холивудски абсурд, който не се вписва в реалния свят.

– Не, не точно. Аз върша различни неща. Помагам на сенатор Робъртс, а когато се налага, и на госпожа Робъртс.

– Знаете ли защо ме покани? – попитах. Бях наясно как говорят ченгетата, а Карл звучеше точно като такъв. Хич не си падах по служителите на реда, затова опипвах почвата.

– Да, но ще оставя тя да ви обясни. Мисля, че би предпочела да ви каже лично.

– Каква кола карате? – попитах. – Ваша лична ли?

Бях прекарала няколко часа в автобуса с хора, които общуваха само с раздираща кашлица и злокобно подсмърчане. Просто исках да чуя собствения си глас на открито.

– Мазда „Миата“. Моя е. Готова ли сте да тръгваме, госпожо? Може ли да взема багажа ви? – предложи Карл, готов да приключи успешно тази част от задачата си. Имаше навика на ченгетата да прикрива нетърпението си със строга официалност.

– Нямам багаж – отвърнах.

– Чудесно. Елате с мен, веднага ще ви закарам при госпожа Робъртс.

Когато стигнахме до миатата – много яка червена кола, която изглеждаше твърде малка да се движи по пътищата, – го попитах дали може да свалим гюрука. Карл обаче отговори, че идеята не е добра. Изглеждаше, все едно страда, че ми отказва. Но също така май му беше неприятно, че изобщо съм попитала. Не схващах добре що за човек е, така че просто се отпуснах на седалката и се загледах в менящите се гледки, докато пътувахме.

– Госпожа Робъртс казва, че сте най-старата ѝ приятелка – опита се да завърже разговор той.

– Може и да е така. Познаваме се от доста време.

Не казах, че Мадисън сигурно няма други приятели. Не я винях. Аз самата нямах истински приятели. Не казах и друго – че дори не съм сигурна дали изобщо сме такива. Връзката ни беше много по-странна. Но Карл не се интересуваше и през останалото време пътувахме в мълчание, а по радиото звучеше ненатрапчива музика, от която ми се прииска да се пъхна в гореща вана и да си представям как избивам всичките си познати.