Останали години наред скрити „Стихотворения“ разкриват непознатия Виктор Пасков

Неиздавана досега лирика се появява в луксозно издание със съставители Захари Карабашлиев, Георги Господинов и Иван Ланджев.

На 10 септември 2022 г. големият писател Виктор Пасков щеше да навърши 73 години. Като знак на дълбока почит към автора на гениалните „Балада за Георг Хених“, „Германия, мръсна приказка“ и „Аутопсията на една любов“ издателство „Сиела” публикува издание със  селекция стихове,  подбрани от трима от знаковите творци на съвремието ни – Захари Карабашлиев, Георги Господинов и Иван Ланджев.

„Стихотворения“ разкрива за пръв път пред българските читатели най-доброто от непубликуваната досега лирика на Пасков, а изданието излиза на пазара с изящното оформление на художника Дамян Дамянов.

Създадени вероятно в края на 70-те и началото на 80-те години, но пазени дълги години в различни тетрадки и папки, част от тези стихотворения са номерирани. Очевидно е, че те са четени от друг човек, който е оставил минималистични бележки и подчертавания. Въпреки това години наред те остават в тайна, докато не са открити от наследниците на Пасков.

Сред черновите в търсене на перфектния стих могат да бъдат открити и любими редове от лириката на други наши поети – като Блага Димитрова и Стефан Цанев – сигурен знак за дълбокото възхищение на един пишещ към друг.

Пропити от ритъма на кротък есенен дъжд, лутащи се между анемичната прегръдка на зимата, отпуснатите ръце на самотата и фаталните строфи на любовта – в темите на този том поезия са закодирани най-съкровените мисли, терзания и търсения не само на твореца, но и на човека Виктор Пасков. И напомнят на виртуозна джаз импровизация – истински шедьовър на гения и сърцето.

В изданието илюстрациите на художника Дамян Дамянов  се прокрадват в тих диалог с текстовете. В съчетаването на рециклирани и дорисувани стари фотографии, колажирани с отрязъци от партитури, форми и нашепвания на графични петна и образи, той оставя пътечка, по „чийто многобройни разклонения въображението на читателя да броди само и да намира свои собствени тълкувания.“

Въплъщение на невероятна творческа същност, останала завинаги скрита приживе, истински тайник на друга чувствителност – „Стихотворения“ побира в себе си баладите,  „заченати в самота и съмнения“, които се превръщат в най-съкровеното наследство, което цар Виктор завещава на световната литература.

 „Силно и остро писане, което не се страхува да влиза рязко в личното,

да работи с тъгата и меланхолията, като запазва своя нерв и тяга за излизане отвъд установеното. Писане, което познава добре големите образци и с таланта си успява да ги подчини на своя личен и разпознаваем почерк.“
Георги Господинов

„Вярвам, че Виктор Пасков ще ни разбере, ще се съгласи с намеренията ни – да отворим вратата на поезията му към хората.

Да направим личното всеобщо, каквато е задачата на добрата литература. А ако цар Виктор се захване да спори, както обича, си представям, че бих го контрирал с любим цитат: свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!“
Иван Ланджев

„Тази стихосбирка, зачената в самота и съмнения така отдавна, се ражда на света едва сега.

С поетите Георги Господинов и Иван Ланджев преоткрихме най-съкровеното на Виктор Пасков в стари тетрадки и хвърчащи листове, а най-доброто от този поетичен джаз събрахме в тази книга. Художникът Дамян Дамянов не просто илюстрира томчето, а добавя различни смислови пролуки към (и на връщане от) стиховете.“
Захари Карабашлиев

„Прекрасна книга!

Изненадан съм. И чак сега разбирам какво не ми е достигало във Виктор – тази скрита поезия.“
Стефан Цанев

Из „Стихотворения“ oт Виктор Пасков

Баладите на Виктор Пасков

Точни датировки липсват. Ако се съди по хартията (стара, тънка и твърда, без гланц), по избеляващия вече шрифт на машината, по някои подсказващи теми на стихотворенията (трийсетия рожден ден, Лайпциг и пр.), можем да ги мислим като писани в края на 70-те и началото на 80-те. Преди „Невръстни убийства“, преди „Балада за Георг Хених“. С други думи, преди да стане един от най-големите съвременни български писатели, Виктор Пасков е бил поет.

Част от тези страници са номерирани, били са четени от друг човек, има минималистични бележки и подчертавания, редакторът е намирал какво да не хареса в тях. И все пак този ръкопис никога не е бил публикуван.

По ирония на съдбата през 90-те години публикувах в брой на „Литературен вестник“ ученически стихове на известни днес български поети и философи. Изрових ги от старо течение на „Родна реч“. Сред тях бяха и първите опити на ученика Виктор Пасков. По-късно, отново в „Литературен вестник“, преписах от машинописните страници и публикувах няколко пазени в архива и никога непечатани стихове. Като се прибавят и две кратки публикации на негови стихотворения от края на 70-те в списанията „Пламък“ (1977 /кн. 12) и „Септември“ (1979/кн. 9), с това се изчерпва публичното битие на тази поезия. Затова с особено вълнение прелиствахме пожълтелите печатни страници, тетрадките и тефтерите. Тук е мястото да благодарим на наследниците на автора, и конкретно на Мари Врина-Николов, Александър и Никол, които предоставиха достъп до архива на Виктор Пасков.

Събирахме се няколко вечери заедно с Иван Ланджев и Захари Карабашлиев да разчитаме и преглеждаме отново хвърчащите листове от архива, да мислим кое точно да изберем от различните варианти. Четяхме, слушахме някакви стари плочи у Иван, трябва да добавим и котката му, която минаваше между чашите на масата или се опитваше да бута игличката на грамофона. Беше особено усещане да надничаш в ранните тефтери, да гледаш зачеркванията, пренаписванията. Имаше тетрадки от гимназиалните години, където между задачите се мъдреха по няколко реда. Измежду авторовите стихотворения изведнъж се появяваха преписани на ръка популярни стихове на негови съвременници, почти винаги без имена. Понякога образи и цели строфи от едно авторово стихотворение минаваха в друго. Срещаха се 3 – 4 вариации на една и съща поема. Има джаз в това писане, импровизация, чести повторения и скършвания на ритъма.

Докато четях, непрекъснато картографирах в главата си къде би се положило неговото писане в българската поетическа традиция на ХХ век. В тези стихове има нещо от поезията на 30-те и 40-те, по-точно от елегичното бездомничество на Александър Вутимски.

Има и нещо от Далчев – особеното взаимоотношение с къщи и стаи, има и от лирическите сбогувания на Иван Пейчев и Христо Фотев, от бохемско-градско-скандалното в първите две (и единствените добри) стихосбирки на Богомил Райнов. Важно е да отбележим тези родства.

Всичко това – смесено с друга, европейска и конкретно немска традиция. Но също така може да се усети колко много Елиът има в тази поезия. Стори ми се странно, защото влиянието на Елиът в българското поетическо писане се регистрира по-късно, основно през 90-те. Възможно е Виктор Пасков да е познавал ранните преводи на Цветан Стоянов и Владимир Свинтила.

Има една неистова декадентска тъга, в асинхрон с основния мажорен (дори когато е минорен) тон на българския лирически хор от същите десетилетия (изключенията от този хор не се броят).

Има град и градскост в тези стихове на Пасков и този град е много различен от онзи, който сме чели през 70-те и 80-те. Тук не скърцат „макари и въжа“, тук скърцат гредите на самия живот, жълтеницата пада над София, жълти хора се влачат унило по „Руски“. Вероятно

тези стихотворения са били невъзможни за публикуване в книга тогава, не е ясно защо не са излезли по-късно. Така или иначе те продължават една потисната линия в българската поезия, встрани от патетиката на соца.

Всъщност от тези стихотворения могат да бъдат изтеглени основни нишки на бъдещата проза на Виктор Пасков. Стихотворението „Старата къща“ скицира основните обитатели, тъга и спомен, които ще видим в „Балада за Георг Хених“. Друго стихотворение е озаглавено „Германия, есенна приказка“. За изследователите на Пасковата проза тези стихове ще дадат още една оптика към познатите вече теми. Пък и самите стихове непрекъснато разказват истории тъкмо в ключа, който ще стане знаков за Пасков в прозата му.

Силно и остро писане, което не се страхува да влиза рязко в личното, да работи с тъгата и меланхолията, като запазва своя нерв и тяга за излизане отвъд установеното. Писане, което познава добре големите образци и с таланта си успява да ги подчини на своя личен и разпознаваем почерк.

Имал съм своята полемика (на която държа) с Виктор Пасков за неща вън от литературата, но винаги съм смятал неговата „Балада за Георг Хених“, както и новелите му не просто за ключови, а за отключващи най-новата българска проза. Публикуваме тези стихове с убедеността, че е време да открием по-цялостно и поета Виктор Пасков – баладите на Виктор Пасков, които най-сетне стигат до нас.

Георги Господинов

Ех, луна!

Септември е толкова тъжен, по тъга няма равен на себе си.
Жълтеница пада над София, жълти хора се влачат по „Руски“.
Ех, луна, ти си само за болница,
ех, луна – а оттам – за „Орландовци“.
Препоръчвам ти гроздова захар,
а на себе си – гроздова още.
Аз сега ще си легна да спя, жълто раче. Така сме самотни,
ти ми щипеш с щипки сърцето, аз гальовно те щипя с миглите.
Умолявам те, бягай оттука, да си драсна последната строфа,
освети кухините на другите! Ех, кандилнице – ще заплача.
Гледай, стар хлопатар – дъвча нокти, все едно че ти дъвча контурите.
И след малко ни няма и двамата, скъпа моя небесна удавнице.
През септември е жълто небето – гнием с теб и го подклаждаме.
През септември навършваме тридесет, оглупяваме, падат ни зъбите.
Жълтеница пада над София, жълти хора се влачат по „Руски“.
Инфектиран е този септември. По тъга няма равен на себе си.