Мечтали ли сте за всеобхватно, „съзвездно“ изживяване в света на изкуствата?
Подобно могат да ни дадат „романите констелации“, – както ги нарича самата Олга Токарчук – чрез които полската писателка ни разказва привидно фрагментарни, но оплетени в обща мрежа истории.
Точно такова изживяване ни подариха и първите Литературни срещи на Фондация „Прочети София“.
Видео-съпреживяване – от авторската ни поредица Зад завесата:
На 10 и 11 юни българските читатели участваха в няколко различни и допълващи се срещи с Олга Токарчук: писателски разговор между нея и Георги Господинов, който успя да надскочи форматът на обичайните представяния на писатели и да се допусне публиката по-навътре в техния идеен и творчески свят и 7-часов литературен колаж, разположен из пространствата на Центъра за съвременни изкуства „Топлоцентрала“.
След преживяването на този колаж Олга Токарчук сподели, че Литературни срещи е едно от най-добрите събития, на които е присъствала. Че се е чувствала все едно е в Берлин, като мащаб, идеи и реализация, но с много по-сърдечна атмосфера.
Усещане, което писателката подели с българските си читатели, защото вечерта на 11 юни се превърна в лабиринт от различни елементи, позволили лични, интересни и съвсем неочаквани срещи с литературата, в които публиката бе активен участник: дискусия, посветена на границите на изкуствата; театрален пърформанс на режисьора Марий Росен, по текстове от „Чудати разкази“; интерактивната инсталация „Гардеробът“ по едноименния разказ на полската писателка, която може да се активира само от публиката (и бе активирана също и от самата Олга Токарчук и от Георги Господинов);
В разклоненията на лабиринта можеха да изживеят също интерактивната инсталация „Литературен рубикуб“, в която публиката трябва да открие стихотворението или да „подреди“ свой стих от думите на различните кубове, създадена от двамата сценографи от творческия колектив „Съпромат“ – Михаела Добрева и Борис Далчев; видео триптиха „Друга светлина“, създаден от художниците Ралица Тонева и Спартак Йорданов (и за който е еднакво вярно, че е произведение в сферата на литературното изкуство, на живописта и на аудио-визуалните форми); литературни четения и формата „Бързи срещи“ – много специална лична среща с тема, час и ограничено време с различни автори.
Публиката не пропусна книжарницата, проекта „Книгоразделители“ на визуалната артистка Мария Налбантова и изложбата на илюстраторката Таня Минчева, посветен на кориците и илюстрациите в книгите на Олга Токарчук. Всеки човек сам избираше на кои събития от програмата иска да присъства, като често ги редуваше с време за размисъл или свободен приятелски разговор в някоя от тематичните интерактивни или релакс зони или при Литературния бар.
И ако сте пропуснали това литературно и събитийно пиршество или някоя от срещите с носителката на Нобелова награда за литература през 2018 г., получила отличието заради „повествователното въображение, което с енциклопедична страст разкрива преминаването на границите като форма на живот“, споделяме с вас един разговор, също страстно преминаващ граници.
На среща с няколко медии, сред които и списание за изкуства Jasmin.bg, писателката сподели мисли за писането и четенето като бунт, за войната и човека, за бъдещето на фикцията и ексцентричните деца…
За силата на езика
Попитана дали днес езикът се използва правилно и стъпвайки на написаното в романа „Бегуни“, че „езикът е най-силният мускул на човешкото тяло“, Олга Токарчук сподели:
Аз съм малко ексцентрична в начина си на мислене за езика,
защото ми се струва, все пак, че най-важното се случва в образа. Донякъде си мисля, че езикът е този нож, тази вилица, този инструмент, с който консумираме реалността. Тоест аз пиша по такъв начин, че използвам езика, за да конструирам образи. И мисля, че в този смисъл езикът става все по-слаб. Живеем в свят от образи. И всъщност се стремим и отиваме към все по-непосредствено преживяване на реалността. Нашите деца и внуци вече живеят в света на компютърните игри, в света, в който непосредствено преживяваме реалността.
И все пак, аз все още мисля, че цялата литература и писането служат, за да се създават разкази. За да се създават наративи, които след това ще се превръщат в образи. И може би след 50 години, те ще се превръщат в непосредствено преживяване. А
колкото по-изтънчен, детайлен и съвършен бъде езикът, толкова по-съвършени ще са и образите.
Зад завесата на писането и „съзвездните романи“
Помолена да ни допусне зад завесата на написването на романите констелации и да сподели прави ли „упражнения по другост“, известни от есетата ѝ в „Чувствителният разказвач“, Олга Токарчук отвърна:
Аз мисля, че емпатията е основен инструмент на всяка писателка, на всеки писател по света, и че без това няма как да се създават образи и герои.
Правя упражнения по другост, когато пътувам зад граница.
Добре е, когато съм в държава, чийто език не разбирам. А най-добре, когато не разбирам и азбуката на тази държава. Тогава се разхождам и преживяването ми е много първично. Чета хората по техните жестове, техните действия, как общуват един с друг, как се радват, как изразяват тъга. И тази липса на разбиране на езика ми носи облекчение. Тогава ми се струва, че аз се докосвам до истина, замъглена от цялата информация, която ни носи езика.
Мисля, че добро упражнение при писането, е да ти е скучно. Много обичам да ходя на скучни срещи на автори или на лекции. Тогава съм закотвена на някой стол, не ми е удобно да изляза, сама съм, имам чувството, че най-после съм сама със своите мисли. Бих казала, че тези две техники са именно тези упражнения по „другост“.
Предизвикана да си представи, че се намира сред начинаещи писатели и трябва да им даде съвет за творческо писане, този, който веднага хрумна на Олга Токарчук беше:
Да четат. Мисля, че за да се напише една страница, трябва да се прочетат хиляди. Заради това, което наблюдавам днес като читателка – това опростяване на езика, тази липса на финес. Причината е, че младите хора четат много по-малко.
Вярвам, че си струва да се връщаме към литературата, писана преди 100 и повече години. Тогава, когато хората все още не са били глобализирани и са преживявали света сами и в зависимост от своята индивидуалност. Тази литература е изпълнена с една много сериозна чувствителност и един интерперсонален гений, който ние в момента губим. Разбира се, давам си сметка, че литературата ще се променя, понеже и ние се променяме и започваме да имаме различен поглед върху света.
Не очаквам да се появи някой Пруст в следващите години,
но ми се струва, че има други преживявания, които трябва да бъдат описани и преживени, и повече хора заедно да мислят за тези преживявания. Мисля за паноптиковата реалност, в която живеем. Философът Бентъм измисля панопктикума като затвор, в който всеки от нас постоянно е наблюдаван. И днес ние живеем в тази реалност. Постоянно се снимаме, постоянно се гледаме в Инстаграм и Фейсбук, постоянно гледаме други милиони лица, постоянно се наблюдаваме, себе си и другите. И всъщност, както и аз в момента, ние сме и постоянно наблюдавани. Така че, ако вие ме питате за една задача за творческо писане, то аз бих поканила нея или него да се изправи срещу този въпрос.
Размислите на Олга Токарчук извикаха въпроса вещае ли това промяна в литературата и появата на нови дигитални жанрове в по-дългосрочен план, а тя бе категорична:
Да, за мен това е очевидно, то настъпва. Имам един приятел, писател в Полша, който обяви, че вече спира да пише и се пренася в сферата на компютърните игри. Аз не смятам, че това е нещо лошо, защото в компютърните игри можем да разказваме по същия начин, както разказваме от хиляди години. Всички тези теми, за които пишем, може да се появят в игрите. Но не бих желала това да се изисква от мен. Преди почти 3 месеца станах баба и мисля, че
вече съм част от поколението на романите.
За четенето като бунт
Попитана можем ли да кажем, че сме способни да се бунтуваме през литературата и възможно ли е четенето да бъде начин да се бунтуваме, особено мислейки за света и войната, Олга Токарчук подчерта:
Със сигурност се бунтуваме през литературата
и много пъти се е случвало литературни творби да довеждат до промени и до създаване на нови идеи. Много е интересно, че някои творби, които в съвремието си са се смятали за изключително бунтарски и предизвикващи противоречия, след това, изведнъж, заглаждат своите ръбове, заглаждат своите остриета и стават приятно четиво. Така че мисля, че за литературата е типично –
винаги трябва да се пише една крачка напред,
да се пише за това, което не е очевидно, да се търсят различни гледни точки.
Не знам дали сте говорили, тук в България, за бойкота на руска литература, като бунт срещу войната и какво е доминиращото становище сред вас. Но мога да споделя два аргумента, които говорят за това защо си струва да четем руска литература. Първият е свързан с познанието. За да разберем всичко ирационално, което се случи, този ирационален взрив, а също и отношението на руското общество към войната и случващото се в Русия, то ние трябва да четем руска литература. Вторият аргумент е свързан с бъдещето и с една прогнозата. Украйна е двуезична държава, там се ползва и руски, и украински. След упадъка на Русия, упадък неизбежен след тази войната, следвайки аргумента Украйна ще бъде държавата, в която руската литература ще се запази, защото в Русия просто вече няма да има кой да се грижи за нея. И двата аргумента са много противоречиви, но понякога аз мисля за това и като автор. Ако след 100 години в Полша на власт дойде тиранин, който нападне България, това ще бъде ли повод моята книга „Дом дневен, дом нощем“ да бъде изгорена публично?
За човека и… войната
Помолена да сподели какво е разбрала за човека и все още не е написала, Олга Токарчук каза:
Това е много сериозен въпрос. Но мисля, че, както повечето от вас, напоследък си давам сметка, че човекът не се е променил особено през последните 100 години. И аз, като повечето мислещи хора, които размишляват върху това, което се случва, си мислех, че през Втората световна война сме научили важни уроци, които ще ни предпазят от насилието и злото. Шокирана съм, че войната избухна и че изглежда по този начин. В началото бях много тъжна. А в момента в мен се ражда една сила, която ме кара да действам, да говоря, да протестирам. И ми се струва че сме живели в илюзия, че сме по-мъдри, по-добри от нашите предци, които са преживели Първата и Втората световна война.
Не, не сме по-мъдри.
В този ред на мисли бе зададен и въпросът как колективно да се спасим от спасителите, а Олга Токарчук отвърна:
Струва ми се, че ме питате какво се случва с нас в свят, в който постоянно сме бомбардирани с информация, която не можем да проверим. Всъщност днес най-важната война е да имаме достъп до правдива информация. Най-големият шок, който преживях в последните години, е шокът как пропагандата е способна да влияе на хората и да променя цялостния им поглед върху света. В по-малка степен аз наблюдавах и наблюдавам това по време на правителствата на „Право и справедливост“ – популистка партия в Полша, която използва пропагандата за свои цели. Например те казват, и това го казва техният председател: „Уважаеми дами и господа, имаме факти, а имаме и разкази“. Много ми напомня на говорителката на Тръмп, която каза: „Имаме факти, а имаме и алтернативни факти“. Сега виждаме как руската пропаганда създава един цялостен, фалшив образ на света, в който вярват милиони хора. И в името на който, всеки ден, от другата страна, умират 300 човека. Аз разпознавам проблема, но не мога да ви кажа какво трябва да се направи в тази ситуация.
За жената и видимостта ѝ в културата
В „Дом, дневен дом нощен“ една от героините се моли Господ да я лиши от женското ѝ тяло, защото ѝ носи само беди. И Олга Токарчук бе попитана реабилитирано ли е женското тяло, на кого да се молят жените днес и за какво?
Мисля, че ние участваме в една огромна историческа промяна на цивилизацията, която се състои в това, че жените отново си възвръщат своя глас,
възвръщат си видимостта в културата.
Най-вече промяната е в това, че започваме да си позволяваме да коментираме очевидни неща, а именно разделението на два пола. И тези неща са много свързани помежду си. И мисля, че тази ужасна война няма да спре този процес. Защото тази война е патриархална. Това е война на мъже, които са свикнали да налагат своята воля на по-слабите, които са свикнали, че решението на всеки конфликт е насилието, които не виждат нищо лошо в това изнасилването да се използва като оръжие, като танк. Така че, отговаряйки на Вашия въпрос, аз си припомням, че темата за жените винаги ме е интересувала, още от първата ми книга. И последната ми книга е посветена на това до каква степен е вкоренена мизогинията в нашата култура, в нашата цивилизация.
За бъдещето на фикцията и ексцентричните деца
Целият разговор заключи във въпроса къде е мястото на художествената литература в цялата тази картина. И Олга Токарчук сподели:
Трябва да ви призная, че една сутрин се събудих много уплашена, че в света, в който живеем, ще трябва да сменя професията си, защото художествената литература вече няма да има място в него. Защото хората загубиха вярата си в художествената литература, защото започнаха да мислят, че тя, по някакъв начин, е злонамерена и свързана с нещо лошо. Вие си спомняте, че преди 10-20 години имаше бум на документалната литература. В Полша всички писатели запознаха да пишат репортажи, документална проза. Тогава си помислих, че ние всъщност сме свидетели на смъртта на реализма в литературата. Защото ние, писателите, вече няма да можем да описваме света като Стендал, а нашата литература да е един идеален образ на света, едно идеално огледало.
Вярвам, че трябва да браним художествената литература, защото тя е изключително мощна, тази мощ идва от митовете и от басните. Тя не трябва да участва в състезание при описването на реалността. В последната ми книга, и в моите размисли за писането, аз подчертавам художествеността на художествената литература. И мисля, че вървя към един сюрреализъм, играейки си с художественото слово, с фикцията, с това, което не е реално. Всъщност дискутирам с реалистичната литература и показвам по колко изкуствен начин е конструиран този реализъм.
И се надявам фикцията, измислицата, художествената литература да оцелее.
Защото, дори най-сериозните от нас, вътре в себе си имат едно любопитно, ексцентрично дете, което иска да научи повече.
Надявам се да разказваме по същия начин, по който винаги сме разказвали.
В края на срещата писателката се обърна към присъстващите и изобщо към българските си читатели:
Много бих искала да ви благодаря, и да ви кажа, че за мен е огромно преживяване да съм отново в България, след 8 години.
И винаги съм се отнасяла с голямо уважение към българския читател, защото ми се струва, че тук съм четена много внимателно. Благодаря ви!
Също с голямо уважение и много внимание – към добрия превод, задълбочените уводни и заключителни думи, красивото оформление на книжното тяло и чудните илюстрации – се отнасят и издателите на Олга Токарчук в България (от 2019 г. издателство ICU публикува за първи път „Чудати разкази“, „Чувствителният разказвач“ и „Изгубената душа“, както и нови, преработени издания на „Правек и други времена“, „Карай плуга си през костите на мъртвите“, „Бегуни“ и „Дом дневен, дом нощен”.
Красноречиви доказателства:
Превода на разговора по време на пресконференцията дължим на Сандра Топалска, това, че разполагаме с пълния му текст – на Борислава Василева.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.