Олга Токарчук дава нов смисъл на фантастичното със сборника „Чудати разкази“

Чудати разкази (корица)

Най-новата книга на нобелистката Олга Токарчук преобръща представите за фантастична литература. „Чудати разкази“ излиза извън тесните рамки на жанровото, за да изненада читателя, да го остави с куп въпроси след всеки текст, посягайки жадно към следващия. Литературната находка излиза в превод на Силвия Борисова и с логото на издателство ICU.


Книгите на Олга Токарчук може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието ни тук.

Промокод: Jasmin22
Промокодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Тези десет разказа предизвикват въображението, будят ту смях, ту почуда, някои са обвити в мистерия, а други докосват фино душата и любопитството ни. Времето и мястото на действието се менят скокообразно и няма място за монотонност. „Чудати разкази“ е книга, която разширява кръгозора, изпълва ни с удивление пред необятния свят, който полската писателка описва с размах.

Бих искала, когато читателят се спре в книжарницата, да си зададе въпроса: “Какво е това “чудати”?

В какво се състои?”. Иска ми се да подтикна читателя да се запита какво означава нещо да е чудато?, споделя Токарчук.

Ако любопитството може да бъде подтикът да разгърнем тази книга, нейната необикновена притегателна сила и дълбочина ще задържат вниманието ни до финала. Олга Токарчук умее да пише проницателно, като вниква в естеството на най-ранните ни страхове, вглежда се в самотата и болката, закодирани дълбоко в нас.

Необикновеното винаги е свързано с това, което първо сме познавали и което ни е било близко,

но с времето сме отместили и избутали към несъзнаваното. Неговите корени се впиват първо в детските комплекси и после в първичните, анимистични вярвания, които като цивилизовани вече хора е трябвало да преборим в себе си. Така описва необикновеното Токарчук в „Чувствителният разказвач” – сборника с есета, излезли през лятото на български в превод на Крум Крумов (и отново с логото на ICU).

„Чудати разкази“ е книга, към която не бива да подхождаме с конкретни очаквания. Нейния истински смисъл ще доловим, ако оставим съзнанието си освободено от мисловните рамки, в които неминуемо натъпкваме света около себе си. Удоволствието от майсторското боравене с думите, от експерименталния подход към езика, тъй характерни за писането на нобелистката, е гарантирано.

Пътникът

Из сборника „Чудати разкази“
от Олга Токарчук

Един човек, който седеше до мен по време на дълъг нощен полет през океана, ми разказа за страховете, спохождали го нощем като дете. Присънвал му се все един и същ кошмар, а той крещял и паникьосан викал родителите си.                        

Случвало се в дългите вечери – тихото, зле осветено време без телевизионни екрани (чувало се най-много бърборенето на радиото или шумоленето на татковия вестник) раждало странни мисли. Човекът помнеше, че още привечер започвал да се бои въпреки успокоителните думи на родителите си.

Тогава бил на три-четири годинки. Живеел в мрачна къща в покрайнините на градчето, баща му бил директор на училище, човек принципен и дори закостенял, майка му работела в аптека, била вечно обвита в облак от миризма на лекарства. Имал и по-голяма сестра, но тя, за разлика от родителите им, не се и опитвала да му помага. Напротив, с някакво непонятно злорадство още от обяд започвала да му напомня, че нощта ей сега ще настъпи. И ако техните не били наблизо, го тъпчела с разкази за вампири, излизащи от гробовете си мъртъвци и всякакви адски изчадия. Странно, обаче нейните разкази изобщо не го плашели – някак не успявал да се ужаси от всички тези неща, смятани от хората за страховити, те ни най-малко не го стряскали, сякаш мястото за страх в него вече било заето и всички възможности за уплах били изчерпани. Той слушал възбудения ѝ глас, драматичния шепот, с който опитвала да го ужаси; слушал го равнодушно, защото знаел, че страхотиите ѝ са нищо в сравнение с това, което го чакало всяка нощ в леглото. Вече пораснал, той би могъл да ѝ бъде благодарен, задето с разказите си го е направила някак устойчив на всички обикновени ужасии в света, така че в известен смисъл бе станал безстрашен човек.

Причината за страха му била неизразима, не успявал да намери думи за нея. Когато родителите му нахлували разтревожени в стаята с въпроси какво става пак и какво е сънувал, той казвал само той или някой, или този. Бащата палел лампата и – уверен в силата на емпиричните доказателства – сочел ъгъла на детската, зад гардероба или мястото до вратата, и повтарял: Ето, виж, тук няма нищо, нищо няма. Майката правела друго – гушвала сина си, обгръщала го с антисептичната миризма на лекарства и шепнела: Тук съм, при тебе съм, нищо лошо не може да ти се случи.

Но той бил прекалено малък, за да го ужасява злото. Всъщност още нищо не знаел нито за злото, нито за доброто. Прекалено малък бил и за да се бои за живота си. Впрочем има и по-лоши неща от смъртта, от това вампир да ти изсмуче кръвта или върколаци да те разкъсат. Децата знаят най-добре: самата смърт може да се преживее. Най-лошо е онова, което се повтаря, което е ритмично, неизменно, предвидимо, неизбежно и непокорно – онова, на което не можеш да повлияеш, което те стисва в лапите си и те повлича напред.

Е, той виждал в детската си стая, някъде между гардероба и прозореца, тъмен човешки силует. Стоял там и не се помръдвал. В черното петно, което трябвало да бъде лицето му, искряла малка червена точка – краят на цигара. Това лице излизало от мрака, когато цигарата се разгаряла. Безцветните уморени очи гледали детето настойчиво, с някаква претенция. Гъста прошарена брада, набръчкано лице, тънки устни, създадени да всмукват дим. Той стоял така, без да мърда, докато ужасеното дете извършвало припряно защитните детски ритуали – криело глава под одеялото, стискало до болка металната оградка на леглото и шепнело към ангела хранител молитвата, на която го била научила баба му. Но и това не помагало. Молитвата се превръщала във вик и родителите дотичвали на помощ.          

Това продължило известно време, достатъчно дълго, за да посее у детето недоверие към нощта. Ала понеже след нощта винаги идвал денят и великодушно опрощавал всяко създание на мрака, детето растяло и забравяло. Денят ставал все по-силен, донасял все повече изненади. Бащата и майката си отдъхнали с облекчение и скоро забравили дет- ските страхове на сина си. Остарявали спокойно и всяка пролет проветрявали всички стаи. А момчето постепенно станало мъж, уверен, че детските неща не заслужават внимание. Впрочем сутрините и дните полека изтривали от паметта му свечеряванията и нощите.                        

И едва наскоро – така ми каза – след като неизвестно как спокойно прехвърлил шейсетте и една вечер се върнал изморен вкъщи, разбрал цялата истина. Преди да си легне, решил да запали цигара и застанал пред прозореца, който мракът навън бил превърнал в късогледо огледало. Блясъкът на кибритената клечка пробол за миг тъмнината, а после запалената цигара осветила за момент нечие лице. От мрака излязъл онзи същият силует – високото бледо чело, тъмните петна на очите, тънките устни и прошарената брада. Човекът тутакси го разпознал, непроменен след толкова време. Навикът се задействал и той аха да изкрещи – но кого да повика? Родителите му отдавна не били сред живите, детските ритуали били загубили силата си, отдавна не вярвал в ангели хранители. И когато в този момент разбрал от кого толкова много се е страхувал някога, изпитал истинско облекчение. Родителите му все пак били прави донякъде – външният свят е безопасен.

Човекът, когото виждаш, съществува не защото го виждаш ти, а защото той гледа теб, така ми каза в края на тази странна история, после потънахме в сън, приспани от басовото бучене на двигателите.

За авторката

Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша в семейство на учители.

През 1985 г. завършва психология във Варшавския университет. Още по време на следването си работи в терапевтичен център за работа с младежи и в психиатрична клиника. След дипломирането си се премества във Вроцлав, а след това във Валбжих, където работи като терапевт. От 1998 г. полската писателка живее в малкото селце Краянов близо до Нова Руда, Югозападна Полша.

Токарчук е едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Популярността на Токарчук е феноменална, а читателите ѝ я уважават най-вече заради добрия вкус, енциклопедичните познания, литературния ѝ и разказвачески талант, и – не на последно място – заради философската дълбочина на творбите ѝ.

За преводачката

Силвия Борисова е завършила СУ „Св. Климент Охридски“ и курсовете по полски език към Полския институт. Дебютира като преводач през 1978 г. и до момента има над 40 преведени книги. Била е кореспондент на bТV във Варшава. Сред превежданите от нея автори са Болеслав Прус, Ярослав Ивашкевич, Славомир Мрожек, Адам Загаевски, Юзеф Тишнер, Чеслав Милош, Анджей Вайда, Йежи Пилх, Павел Хюле и др. Носителка на две награди на Съюза на преводачите, на високата държавна награда на Полша „Златен кръст“ за изключителни заслужи към полската култура и литература, както и на награда на полския Съюз на авторите ZAiKS за изключителни постижения в превода на полска литература.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук