Юлиан Вебер е хореограф, танцьор, визуален артист и дизайнер. Учи Скулптура във втория по големина университет за приложни изкуства в Германия, хореография в HZT, Берлин, както и в “Theaterschool“ в Амстердам. Работите му са свързани преди всичко с темата за пространствата и взаимодействието между движение, тяло и обект. Застанал на кръстопътя между визуалните и изпълнителски изкуства, Вебер печели редица отличия, сред които и Berlin Art Prize за 2015 г. Той  е съосновател на галерията за танц и пърформанс “New Fears” в Берлин. 

Разговаряме с него дни преди да открие 15-oто издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ – на 9 май, в Национална галерия „Квадрат 500“ с „Дуети с абстракции“ – и насред хореографската му лаборатория с български артисти, в края на която ще представят Moving in Squares.

Наскоро споделихте: „Обичам да прилагам стратегия на отклонението върху себе си, така мога да бъда различни неща едновременно“. Кой е Юлиан Вебер: в репетиционната зала днес, на сцената утре…?

Нямам представа кой е Юлиан Вебер. Често се чувствам абсолютно непознат на себе си.

Но мисля, че съществуваме чрез и в диалог с нашата среда, така че в репетиционната зала и на сцената аз отчасти съм това, което околните проектират върху мен, това, което допускам, което обработвам, превеждам и връщам обратно към ситуацията. Тогава Юлиан Вебер е просто име, което ми е било дадено и с течение на времето са се развили няколко негови варианта.

Също така обичам да виждам себе си като много вариации, обитаващи тялото, което ми е било дадено. Бих искал да разбирам съществуването не само като едно монолитно нещо, можем да бъдем съставени от много части, полови аспекти, архетипи и черти и те могат да съществуват съвместно, да се изявяват по-силни или по-деликатни в различни моменти и дори да се претопяват едно в друго. Това важи и за мен на артистично ниво, като

смесвам различни дисциплини, формати и се движа свободно между различни роли.

А каква е вашата стратегия, намерението ви за “Дуети с абстракции” и за “Moving in Squares” в България?

Много се интересувам от концепцията за сблъсък. Например, автомобилната катастрофа може да бъде нещо много болезнено, драматично и в този смисъл отрицателно и аз също го виждам така, но концептуално намирам идеята за сблъсък за очарователна, защото различни тела, които обикновено не си взаимодействат, се срещат много интензивно.

При катастрофата материалът на автомобила може буквално да проникне в човешкото тяло, което е брутално, но завладяващо от материален и художествен аспект.

В моите изпълнения се интересувам от идеята за разширен сблъсък.

Сблъсквайки концепцията за абстракция, която се отнася много до формализма и деперсонализацията, с едно много физическо, търсещо, жизнено, може би дори шизофренично емоционално тяло. Това са две области, които са много различни и обикновено не се срещат. Това беше и моята отправна точка.

Подчертавате също, че обичате да придърпвате напред онова, което обикновено се случва зад завесата, да го правите видимо. Бихте ли ни поканили зад завесата на вашия процес и подход тук? Каква е отправната ви точка , специално при “ Дуети с абстракции“, как избрахте тези конкретни обекти – картини и скулптура, как разглеждате въпросите за пространството, светлината, музиката…?

Творческият ми път започва със скулптурата, наистина ми харесва да работя с материали и да изграждам светове, които имат свои собствени правила, кодове и естетика, а от друга страна също се радвам да работя и да се сблъсквам с онова, което вече е там. Разгледах колекцията и избрах три произведения на изкуството, 2 картини и една скулптура, които варират с различни подходи към идеите на модернизма и абстракцията. Решението беше отчасти интуитивно и отчасти се основаваше на стимулиращ диапазон между формалното до наративното.

Мисля, че въпросът за мотивацията за движение е решаваща и най-важна отправна точка.

Мотивацията се опитва да се свърже на емоционално, чувствено и физическо ниво с това абстрактно произведение на изкуството, което вече само по себе си създава форма на невъзможност. Работя много около теории като обектно-ориентирана онтология, спекулативен реализъм и други, които отхвърлят йерархията на хората спрямо други тела и материали. Исках да видя докъде мога да стигна в изграждането на взаимовръзки с тази картина. Това е дует. Опитвам се да танцувам с картината и, разбира се, не мога да я докосна или да я държа в ръцете си, да танцувам с нея в буквален смисъл. Съществува тази невъзможност никога да не пристигнеш, никога да не докоснеш и да откроиш, но все пак да се опитваш и това е двигателят. Опитът е мотивацията. Опитвайки се да се доближиш възможно най-близо. Каква информация мога да получа, какви фантазии поражда в мен, за да ми даде материал за танц. До голяма степен става въпрос за копнеж и стремеж, желание да отидеш някъде, където всъщност не можеш да бъдеш.

По отношение на светлината работя основно с това, което съществува, а то е простото, светло и студено генерално „измиване“ от музея – създава много експонирана ситуация, в която всичко е видимо и не драматизирано. Подобен подход прилагам и за пространството, произведенията на изкуството са представени по доста класически начин на постаменти, а останалата част от пространството остава празна. Добавяме само столове за публиката, което веднага въвежда понятието театър.

Музиката е разработена в тесен диалог с музиканта Iku, подобен на танца въз основа на информацията, която получаваме от произведенията на изкуството. Iku работи с определени предварително зададени отличителни черти и атмосфера, но също така взима решения на момента и колажира звуковите елементи в разговор със случващото се в пространството.

Как смятате да работите с българските танцьори и хореографи по “Moving in Squares”? Започна ли вече процесът с избора им и какви биха били първите ви стъпки в репетиционната зала?

Първо, искам да бъда възможно най-открит и да се срещна с артистите и техните интереси, да взема по-нататъшни решения относно хореографската лаборатория в диалог с тях. Но вече са взети някои решения, които да ни дадат рамка, в която можем да се движим.

Участниците в хореографската лаборатория бяха селектирани от екипа на фестивала, всеки от тях вече избра произведение на изкуството от колекцията на националната галерия и ще се позовава на него по някакъв начин по време на процеса.

Също така беше уговорено, че накрая ще имаме презентация на хореографската лаборатория в музея, която предполага вече рефлексия относно формата на тази презентация и, разбира се, как да се движим и да се отнасяме към институцията на музея и прилягащите ѝ правила и йерархии. Ще споделим нашия индивидуален опит и въпроси към това движение за привнасяне на танца в контекста на музеите, претърпяло забележително възраждане през последните години.

От моя страна ще представя работа си и някои от стратегиите, разработени от мен през годините. След като споделя подхода си, участниците ще решават дали искат да го използват по някакъв начин за собствената си работа, но със сигурност ще бъда наоколо, за да ги придружавам в процеса и да давам обратна връзка. Също, ще предложа някои физически и материални практики, които всички ще споделим, наред с индивидуалните изследвания. Тези практики могат да бъдат доста необичайни от гледна точка на обичайните дейности, откриващи се в музея, което ще предизвика известни вътрешни търкания и от своя страна може да насърчи участниците да излязат от зоната си на комфорт и да им предостави някои нови инструменти за работа.

Позовавайки се на мотото на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ „Dance to be danced“, кой кого танцува тук? Вие ли формирате тези произведения на изкуството или обектите формират вашите движения?

Идеята е да влезем в диалог и по този начин да се формираме взаимно в множество посоки.

За Antistatic 2022

Танцувай, за да те танцуват. Движи се, за да те следват: с 15-oто издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“

Julian Weber: I find the notion of collision fascinating – different bodies which usually don’t interact, are meeting very intensely

Julian Weber is a choreographer, dancer, visual artist and set-designer. He studied sculpture at HBK Brunswick, Academy of Arts Vienna and choreography at HZT Berlin and the “Theaterschool” in Amsterdam. His works deal with spaces of interaction involving body, material and movement and are situated at the intersection of visual and performance art. Julian received different grants such as the Berlin Art Prize 2015 and founded “NEW FEARS” – a gallery for dance and performance in Berlin. 

Our conversation takes place days before the opening of the 15th edition of the International Festival for Contemporary Dance and Performance „Antistatic“ – on May 9, at the National Gallery „Square 500“ with „Duets with abstractions„ – and in the middle of his choreographic laboratory with Bulgarian artists , at the end of which they will present „Moving in Squares„.

In a recent interview you said “I like to apply the strategy of declination on myself, considering myself to be different things simultaneously”. Who is Julian Weber: in the rehearsal room today, on stage tomorrow…?

I have no idea who Julian Weber is. I often feel like an absolute stranger to myself.

But I think we exist through and in dialog with our environment, so in the rehearsal room and on stage Im partly what the surrounding projects on me, what I let in, what I process, translate and bounce back to the situation. Then Julian Weber is simply a name that was given to me and over time several variations of this name developed. I also like to see myself as this many variations inhabiting my body that was given to me.  I would like to understand a being not only as one thing, we can have many parts, gender facets, archetypes and characters and they can coexist, come out stronger or softer in different moments and even melting into each other. This also applies for me on an artistic level,

mixing different disciplines, formats and moving fluent between various roles.

And what is your strategy, your intention for “Duets with abstraction” and for “Moving in Squares” in Bulgaria?

I am very interested in the concept of collision. For example, a car crash can be something very painful, dramatic, and in this sense negative and I also see it like this but conceptional I find the notion of collision fascinating, because different bodies which usually don’t interact, are meeting very intensely. In the crash the material of the car can literally penetrate the human body, which is brutal, but fascinating from a material and artistic aspect. In my performances I am interested in the idea of an extended collision. Colliding the concept of abstraction, that refers a lot to formality and depersonalization, with a very physical, searching, vibrant, maybe even schizophrenic emotional body. This are two fields that are very different and usually wouldn’t meet. This was my starting point.

You also said once that you like to drag out what usually happens behind the curtain and make it visible. Would you like to invites us behind the curtain of your process and approach here? What is your starting point for “Duets with abstraction”, how did you choose those particular objects – paintings and sculpture, what is your way of attending questions of space, light, music…?

I come from sculpture and I really enjoy working with materials and building worlds that have their own rules, codes and aesthetics and on the other hand I also enjoy to work and collide with what is already there. I looked up what is in the collection, and from there I choose three artworks, 2 paintings and one sculpture, which range between different approaches towards ideas of modernism and abstraction. The decision was partly intuitive and partly based on having a stimulating range from formality to narration.

I think that the question around the motivation for moving is a crucial one and the most important starting point.

The motivation is trying to connect on an emotional, sensual and physical level with this abstract artwork which already by itself produces a form of impossibility. I am working a lot around theories like object-oriented ontology, speculative realism and others that reject the hierarchy of humans over other bodies and materials. I wanted to see how far I can go in building a relationship with this painting. It is a duet. I try to dance with the painting and of course I can’t touch it or hold it in my arms and dance with it in a literal sense. There is this impossibility of never really arriving, never touching and emerging but still trying to and this is the engine. The attempt is the motivation. Trying to get as close as possible. What kind of information can I get, what kind of fantasies it produces in me in order to give me material for dancing. It is a lot about longing and reaching out, wanting to go somewhere where you can’t really go.

Concerning light I work basically with what is there, which is the simple, bright and cold general wash from the museum, which creates a very exposed situation, in which everything is visible and dedramatized. Similar approach applies on the space, the artworks are presented in a quite classical way on pedestals and the rest of the space is kept empty. We only add the chairs for the audience, which introduces immediately the notion of theater.  The music is developed in close dialog with the musician Iku, which is similar to the dance based on the information we get from the artworks. Iku works with certain predetermined qualities and atmospheres, but also makes decisions in the moment and collages the sound-elements in conversation with what happens in the space.  

How do you plan to work with the Bulgarian dancers and choreographers on “Moving in Squares”? Has the process already started with selecting them and what would be your first steps in the rehearsal room?

First, I want to come as open as possible and meet the artists and their interests and make further decisions about the workshop in a dialog with them. But there have been made already some decisions to give us a frame in which we can move in. The workshop participants were selected by the festival team and each of the participants already choose an artwork from the collection of the national gallery and will refer to it in some way during the process. It also has been set that we will have a presentation at the end in the museum, which proposes already to open the reflection about the format of this presentation and of course how to move and relate to the institution of the museum and its attached rules and hierarchies. We will share our individual experiences and questions towards this movement of bringing dance into the museums context, which had a strong revival in the past years. From my side I will introduce my body of work and some of my strategies I developed over the years. After sharing my approach it’s up to the participants if they want to utilize it in some way for their own work, but for sure I will be around accompanying and giving feedback. Further I will propose some physical and material practices that we will all share next to the individual research. These practices can be quite foreign from the usual activities we are used to find in the museum, which will produce some friction, that might encourage the participants to step out of their comfort zone and provide them some new tools to work with.

Referring to the moto of Antistatic “Dance to be danced”, who is dancing who here? Are you shaping those pieces of art or the objects are shaping your movements?

The idea is to get into a dialog and in this way shape each other in multiple directions.

Antistatic 2022

Танцувай, за да те танцуват. Движи се, за да те следват: с 15-oто издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“