Този сборник с избрани произведения на писателя Чавдар Ценов включва негови разкази, новели, стихове, писани от средата на 80-те години на миналия век до днес.

Съставителката на сборника Нина Иванова е успяла да изведе водещите мотиви в прозата, а и в поезията на автора – способността му да навлиза в пластовете на човешката душа, да разбира какво се крие в нея под прахта на делничното битие, да говори за абсурда и трагикомизма на днешното ни съществуване.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанито тук.

---

Из Имало един ден

Чавдар Ценов

Отсреща

Тази история я разказах на дядо си. Дядо ми пък я разказа на своя дядо. Надявам се неговият дядо също да я е разказал на дядо си. Помня, докато разказвах, дядо бавно разкопчаваше копчетата на вълнената си жилетка, с която не се разделяше дори и лете. Бях малък, затруднявах се да намирам думите, трудно ги подреждах. По сто пъти повтарях едно и също, вълнувах се излишно. Дядо съблече жилетката, метна я върху облегалката на стола и подхвана копчетата на бархетната си риза. Прекалено загрубели бяха пръстите му, едва се оправяха с подобни дреболии. Цяла вечност трябва да е минала, докато свърша. Дядо, вече по пижама, ме изгледа продължително, тръгна да казва нещо, но, изглежда, размисли. Пресегна се към висящото над кревата бутонче и загаси лампата. Лежахме в тъмното. Креватите ни бяха допрени, подредени в една линия. На единия креват дядо, на другия аз, крака към крака. Можехме да сядаме в креватите един срещу друг и да си говорим, преди дядо да угаси.
– Дядо, спиш ли?
– Малко.
– Дядо!
– Слушам те, сине.
Дядо понякога така се обръщаше към мен – „сине“. Не знам защо, и към сестра ми понякога така се обръщаше.
– Дядо, нали и ти ще разкажеш историята на дядо си?!
Светлината блесна ослепително. Дядо се изправи в леглото, търсейки погледа ми.
– Къде е моят дядо?
– Къде?
– Ей там, отсреща!

Отсреща бяха гробищата. Къщата ни се намираше на високото. От прозорците, от двора, от голямата градина, залепена за двора, отвсякъде се виждаха гробищата. Мислех си: дядо нарочно е построил къщата тука, вдигне ли глава, да вижда къде е дядо му. А от предишната година и жена му – моята баба.
– Добре бе, дядо, ти нали го помниш?
– Кого?
– Дядо ти.
– Помня го.
– А можеш ли, като стиснеш очи, да си го представиш?
– Мога.
– Ама хубаво да си го представиш. Как се смее, как се ядосва. Като го попиташ нещо, да чуеш как ти отговаря. Ама с неговия си глас!
– И какво после?
– Какво, какво? Ще стиснеш очи, ще си го представиш. Ще седнете ей тук, на твоето легло, и докато той си облича пижамата, ти ще му разкажеш историята.
– Ще опитам.
Дядо отново угаси лампата и утихна. Сигурно бе стиснал очи и разказваше.
Каква ли е била пижамата на неговия дядо?
– Дядо, бе! Дядо! Чакай малко, запали лампата!
– Още ли не спиш?
– Виж сега! Дядо ти също трябва да разкаже историята на своя дядо.
– Това да искаш от него. Той беше сладкодумен… – Тази вечер дядо за пръв път се усмихна.
– И той ли е отсреща?
– Кой?
– Дядото на твоя дядо.
– Всички са отсреща.
– Ами ти, като му разкажеш на твоя дядо историята, ще го помолиш и той да стисне очи, да си представи своя дядо и да му я разкаже.
– Добре.
– Ама ще го изчакаш и ще го питаш дали я е разказал.
– Добре, ще го изчакам. Друго има ли?
– Лека нощ!
– Лека нощ!
Дядо пак угаси. Преди няколко дни си играех с ключа на лампата. Палех, гасях, нямаше насита. Дядо ми каза, че ключовете, с които се палят и гасят лампите, имат определен живот. Примерно, не знам си колко светвания и не знам си колко угасвания. „Ами ще го сменим!“ – реших аз за провесеното на кабела над кревата цилиндрично бутонче. Дядо го наричаше „мързелив ключ“.
– Дядо, бе!
– Владиславе, заспивай – гласът на дядо май прозвуча ядосано.
– Последно. Само това да ти кажа.
Светлината отново блесна.
– Кажи и веднага заспивай!
– Като му обясниш на дядо ти как да стисне очи, да си представи дядо си и останалото, да не забравиш да му кажеш и той да каже на дядо си да си представи своя дядо и останалото. И да го изчака! Ама дядо му на твоя дядо, и той да обясни на дядо си, като си представи дядо си и му разкаже, да го изчака и той да си представи дядо си…
– Владиславе! – повиши глас дядо ми.
Рядко го правеше и разбрах, че от цялата тази история започва да го боли главата.
– Главата ли те заболя?
– Не, но кое време стана?
– Ама ти нали разбираш, че това, дето ей сега си го говорим, и то е част от историята?
– Вярно бе, сине – внезапно се оживи дядо, но все пак се пресегна и угаси.
Дълго се мъчих да заспя, но колкото повече стисках очи, толкова повече лица изскачаха отдолу. Непознати старци в смешни пижами. Лицата бяха от дядовия албум, пижамите – от „Семейство Флинтстоун“. Докато ги разпъждах, за да заспя, все пак си помислих, че дядо сигурно отдавна е разказал историята на дядо си. Сигурно и дядо му е приключил. Напълно възможно беше, докато се мъчех да заспя, историята ми да си проправя път назад през вековете, от дядо на дядо, чак до първобитните времена. Тя не беше сложна, моята история, би могла и от най-далечния дядо да бъде разбрана: как с дядо сме се опитали да полеем градината, водата едва е църцорела и той се е тюхкал, но после е завалял дъжд и аз съм крещял радостно дядо да почерпи дъжда. Ракия ли да му сипе? А, не, не – пиян дъжд, няма да уцели градината. Как вечерта сме си легнали, креват до креват, и аз му разказвам как дъждът е полял градината, а аз съм предлагал дядо да почерпи дъжда… История без край, повтаря се и те унася. Или ще те заболи глава, или ще заспиш.
Когато на другата сутрин отворих очи, слънцето вече бе влизало и бе успяло да излезе от стаята, но дядо не помръдваше.
Хукнах към съседите, скоро къщата ни се изпълни с хора. Изгониха ме навън, седнах върху навития маркуч в градината и вперих очи отсреща. Колко съм седял така, не зная. Главата силно ме болеше. По някое време чух пристигащия автобус, а миг по-късно мама ме бе прегърнала. Всичко в мен заклокочи и потече: думи, сълзи, сополи. Мама ми запуши с длан устата. Заговори ми тихо, но настойчиво:
– Владиславе, миличък, съжалявам! Не трябваше да си тук, но кой е предполагал. Дядо ти имаше много здраво сърце, канеше се да живее дълго. За да ме помнят внуците, казваше, все се страхуваше, че няма да го помните.