Скреж (корица)

От авторката на „Афиши в огледалото“, „Бал в Мулен Руж“ и „Виенски апартамент“ идва нов роман за спомени, които топлят, за смразяваща самота и за истината, скрита под леда.


Книги на Радостина А. Ангелова може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Дима и Вида са ученички, когато се срещат за пръв път. Приятелството им разцъфва като цвете под лятното слънце и превръща ваканциите им в съкровищница от спомени. Звънкият им смях и дългите разговори заглушават онзи глас, който нашепва, че дружбата им няма да издържи под натиска на обстоятелствата. Дистанцията се трупа бавно от километрите помежду им, от месеците на раздяла и от социалния статус на техните семейства. Докато Вида израства с някои привилегии покрай партийните позиции на своя баща, Дима води по-обикновен живот. В техните очи обаче това няма значение – те са две приятелки, които си споделят всичко и намират утеха една в друга. Докато една тайна не отваря бездна в отношенията им и не поглъща изцяло топлите чувства.

Пътищата на Дима и Вида се пресичат отново със значително закъснение. Повече от 20 години те не знаят нищо една за друга. Знаят единствено истини, които никоя не е посмяла да изрече на глас. Тайни, подхранващи онази ненавист, разпозната днес в погледите им. Съдбата обаче ги принуждава да се изправят срещу демоните от своето минало. Защото прошка се дава само на онзи, който събере смелост да признае греховете си и да преглътне горчивината. И когато изтръскат ледените иглички, забивали острите си върхове в сърцата им, отдолу Дима и Вида са пак онези смеещи се момичета. Две приятелки, поели по своя път.

Радостина А. Ангелова умее да вниква в човешката душа, да разпознава радостта и болката, да дава израз на онези най-съкровени и дълбоки мисли, които е трудно да облечеш в думи. „Скреж“ е роман, напоен с нежност и тъга, с носталгия и деликатни нотки на меланхолия. Отличаваща се с изключителен емоционален заряд, книгата разказва една история за чистосърдечна и безрезервна обич, плод на едно приятелство, и за сблъсъка с реалността, поставил край на детското безгрижие и наивност. Проникновен, многопластов, разтърсващ, „Скреж“ е роман, в който читателят има усещането, че пропада. Но точно преди да докосне земята, Радостина А. Ангелова подава ръка и му припомня, че след всяка зима отново идва пролет.

СКРЕЖ

Радостина А. Ангелова

ПРОЛОГ 1

Аз съм на четиресет и девет и това е достатъчно, за да събудя и поддържам омразата у жената пред мен. Тя носи дънки и размъкната блуза, дори не си е направила труда да облече памучната униформа на персонала. Заведението не го изисква от нея, ако е повикана по спешност извън дежурството ѝ. Заведението изисква тя да се отзове, но не и да ме гледа с насмешка, особено когато се полея с водата от чашата. Пластмасова чаша. За омразата заведението не казва нищо. Нито за нейната, нито за моята.

Защото жената с изопнато лице и дръпнати очи е също на четиресет и девет и това е достатъчно, за да събуди и поддържа омразата у мен.

Макар да има още една подробност: аз познавам жената отпреди. И тя ме познава отпреди.

Това е непростимо.

ПРОЛОГ 2

Такива като нея има много. И тук, и навсякъде. Безполезни жени и мъже. Достигнали края на силите си от немарливост или от лош късмет. Болни жени и мъже. Ревниви към всеки, който може да затвори металната порта на заведението зад гърба си. Или да отиде до тоалетната без чужда помощ. Самотни жени и мъже. Оставени да се справят със сянката на болестта си и предизвикателството на огледалото. Без близки. Без приятели. Даже в дните за посещение, когато присъствието на хора, с които вече няма какво да си кажат, кара самотата им да изглежда още по-осезаема и плътна. Дишаща в лицето им. Видима.

Аз съм на четиресет и девет. Не знам дали ще имам късмета някога да умирам в място като това. По-скоро няма да ми се случи. Затова се моля, ако се моля изобщо, дойде ли мигът – да стане бързо. Нека боли. Нека ужасно да боли. Но да е бързо.

Защото не бих понесла да стана като тази, която сега гледа размъкнатата ми блуза. И за пореден път си мисли, че е нещо повече от мен, защото аз ѝ слагам памперса за през нощта. За да мога да си купя обяда утре. И вдругиден. В края на месеца също.

Може би ако не я познавах отпреди, щях да мисля другояче. Но сега не мога да извикам жалост в сърцето си за нея.

Това е непростимо.

ВИДА

СВОБОДАТА, сине, е пуст летен път по залез, песента Photograph на Ед Шийран и препускаща към хоризонта кола, на която небрежно държиш волана.

Пеенето с цяло гърло, момичето на седалката вдясно, очакването на мрака зад хоризонта, мекотата на нощта, екстаза ѝ, са само щрихи в допълнение. Опитай някога – ако все още се намират пусти пътища. Залези, вярвам, ще има. А aко моята песен не ти е по-сърце, избери своя – това няма да намали магията.

Магията на свободата.

Свободата…

Сега съжалявам, че нито веднъж не завъртях волана на синьото ми като небето порше към мантинелата. Не съм мислила, че това ще ми донесе повече свобода от пустия път. Не съм допускала, че свободата да си тръгна от света, когато поискам, ще се окаже по-важна от свободата да живея както искам. Изчаках, докато катастрофата – сгърчена, сбръчкана женица с костеливи пръсти – ме намери сама. Женицата не беше смъртта, смъртта така и не я видях. Видях катастрофата, видях сестра ѝ близначка – болката, видях майка им – безнадеждността, а сега в леглото ми идва и забравя да си тръгне баща им.

Примирението.

Някакви хора влизат в стаята и ми приказват, аз кимам, отговарям едносрично, когато се налага, оставям се да правят нещо с тялото ми, с лицето ми, с косата ми, трябва по принуда да чета на глас смахната книга, за да тренирам гласните си струни, опитвам се да напиша името си, докато ръката ми отказва да се подчини на усилието и обяснявам с колкото се може по-малко звуци, че ще започна да пиша идиотския дневник, но утре. Днес вече съм изморена. Днес ставах точно седем пъти до тоалетната, два от тях не успях да стигна навреме – пътят понякога е твърде дълъг за спънатите ми крака. Това си е маратонски преход за моето безполезно, вдървено тяло.

Искам да спя, сине мой.

Искам утре да не се събудя.

Може ли да ми пратиш някак ключовете на поршето?

ДИМА

ТЯ Е без точна диагноза. След катастрофата нещо в централната ѝ нервна система централно се е объркало. Предполагат, че е получила инсулт. Oще там, зад волана. Част от пораженията са подобни на тези от инсулт. Друга част напомня болестта на Паркинсон. Трета си е чист инат, ако питат мен…

Не ми е работа да мисля за всичко това. Ако лекарите не знаят, на мен пък изобщо не ми е съдено да разбера. Аз съм просто помощничка, сиреч болногледачка. И българка, което се оказа предимство.

„Българка ли? Една от най-важните ни пациентки е с такъв произход – ще бъде добре да общува с някого от родината си. Тук няма с кого да говори на нейния език, а това може да помогне за възстановяването ѝ.“

Дали директорът на лечебното заведение е виждал отрязан клон? Кой разумен човек ще повярва, че клонът би станал отново част от дървото?

Точно толкова може да помогне общуването на Вида с мен. И целият ѝ вид го показа, когато за пръв път влязох в стаята ѝ.

– Ти… Дима… Ти? Излез… Махай се… махай…

Истината е, че не каза нищо. Гледаше ме с ей такива очи. Главата ѝ се тресеше. Ръцете трепереха на облегалката на креслото, в което я бяха побили.

От устата ѝ потече слюнка.

Направих си удоволствието да клекна на метър от нея и да я погледам. Лице в лице.

Не очаквах тази среща. Нямах представа, че госпожа Фон Незнамсикоя е моята Вида. Онази Вида от детството, чието семейство превърна живота ни в кошмар. Вида, която не исках да видя никога повече. Слюнката ѝ се стичаше край брадичката. Пръстите ѝ танцуваха по изкуствената кожа. Чуваше се звук, сякаш дъжд барабани по стъклото. Накрая Вида затвори очи, а аз се изсмях.

Оставих я да се лигави, без да я избърша. Без да ѝ подам салфетка. Без да вдигна изпуснатата чаша. И излязох от стаята ѝ.

Щеше да е най-приятният ми гурбет в чужбина.

ГЛАВА 1

БАСЕЙНЪТ се пълнеше толкова бавно!

Водата пристигаше по три тръби, не изтичаше от нито една, но напук на математическите задачи с думи, които Вида толкова обичаше, се нуждаеше от цяло денонощие, за да запълни нужния обем. И за да може чичо Мано да завърти черните кранове в тревата откъм плитката страна, а шумът на течаща вода, който ехтеше с часове и караше обитателите на вилата да говорят със знаци или да викат колкото им глас държи, да спре. И после през петнайсет минути Вида да задава все един и същи въпрос на майка си – готово ли е? Готово ли е? Готово ли е…

Ледената планинска вода, която чичо Мано казваше, че идва направо от реката, трябваше да се попече достатъчно на слънце, за да се стопли и за да се бухне Вида в басейна. За периода на топленето обаче липсваше срок – можеше да се случи за един следобед, можеше за два или повече, ако плисне внезапен студен дъжд… Не се знаеше кога майка ѝ ще се наведе над притихналата в очакване на присъдата вода, ще топне в нея дългите си пръсти с розов лак, ще изтръска ръката си от мокрото и ще каже: „Добра е вече“.

– Бъди търпелива, моето момиче – лениво разсъждаваше другарят Весел. – Басейнът е тук, къде ще избяга… А търпението е добродетел, която си струва човек да притежава, нали?

Търпението може да е добродетел, но тя не спи в детските легла. Особено когато навън е толкова горещо, че дори мушичките висят във въздуха, без да летят, а пеперудите кацат по белите чаршафи, прострени най-горе над вилата, само и само мокрото пране да им донесе спасителна прохлада.

Вида чакаше с нетърпение някоя сухоземна жаба да падне в басейна: обикновено я откриваше сутрин, преди още чичо Мано да донесе кепчето с дълга дръжка и да извади кафявото създание от басейна, за да не се плашат жените. Защото после точно жените викаха по мъжете и децата, че във водата е имало крастава жаба и крастата със сигурност ще плъзне и по техните кожи.

Вида беше отличничка и знаеше чудесно, че ако жабата спокойно си плува и квака, значи водата не е чак толкова ледена. „Щом става за студенокръвни, става и за топлокръвни, мамо“ – казваше, но майка ѝ не вдигаше поглед от гоблена, който бродираше на терасата пред горния апартамент.

Горният апартамент беше запазен за другаря Весел и други другари от столицата. Но другарят Весел идваше чак от Министерството, така че обикновено той си избираше кога да почива, а другите столичани и мераклии за глезотиите в апартамента се съобразяваха с него. Глезотиите включваха тъмен хол с разтегателен диван и два фотьойла, между които се мъдреше ниска масичка. Срещу дивана беше поставен шкаф с витринка, от която надничаха тумбести чаши за червено вино. Върху плота на шкафа стоеше черно-бял телевизор – единственият във вилата. Вместо в контакта, кабелът му се включваше в стабилизатор: четвъртита кутия, която предпазваше телевизора от токов удар. До шкафа белееше хладилник „Мраз“ – поредно разточителство, запазено за обитателите на апартамента.

В спалнята родопски одеяла покриваха три „Русенски“ легла с метални рамки. Две от леглата бяха събрани заедно като спалня, а третото беше на сантиметри от тях, точно под прозореца. Разбира се, то беше предназначено за Вида, макар че тя с удоволствие би се сгушила и на двойното легло.

Между хола и стаята се криеше малка баня с тоалетна – разкош, недостъпен за останалите почиващи, които обитаваха бунгалата и споделяха обща външна тоалетна и баня. Лукс беше и терасата, голяма колкото апартамента и покрита от край до край, на която другарят Весел играеше табла, а жена му – екзотичната красавица Жана Весел – бродираше гоблена си. Различен всяко лято, но винаги Вилеров, с оригинални деемце конци.

Чак когато от пискливите викове на Вида и повтарянето на един и същи въпрос конецът започнеше да прорязва панамата и да стяга бодовете, Жана Весел поглеждаше към дъщеря си, усмихваше се разсеяно и казваше: „Tи не си жаба, ще почакаш“.

– Ама докога, мамо?

– Докато кажа…

– А чичо Мано пуска Дима…

– Ти не си Дима…

– Аз искам да съм Дима!

– Какво?

– Нищо…

– Какво каза?

– Че отивам да гледам как ще извадят жабата.

Още от / за Радостина А. Ангелова

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук