На 21 март 1921 г. е роден един от най-забележителните български писатели (за мнозина познат и обичан като „бащата на Лиско“, откъси от чиито приключения също предстои да споделим).

Отбелязваме този юбилей както подобава – разгръщайки някои от най-вълнуващите му книги за деца и възрастни.

След като се потопихме във „Великата суета“, вдишахме романтиката на „Сладка морска сол“ и се осмелихме да се запознаем с историята на „Маймунската кожа“ (ИК „Ракета“), си припомняме защо толкова обичаме Лиско и неговите приятели. Но преди това…

За Борис Априлов

Борис Априлов (псевдоним на Атанас Василев Джавков) е писател, хуморист, фейлетонист, драматург и автор на творби за деца и юноши. Роден е на 21 март 1921 г. в град Малко Търново, завършва гимназия в Бургас (1935), а през 1947 година е поканен от Радой Ралин да работи във вестник „Стършел“ и семейството му се мести в София. В периода 1959 – 1963 е драматург в дирекцията на българските циркове, а между 1977 – 1980 е драматург в Драматичния театър на Сливен. През 1991 г. се изселва със съпругата си в Израел, където няколко години по-късно завършва и земния си път.

Читателите познават автора най-вече заради любимия и неподражаем Лиско. Но би било честно да кажем, че у нас хората се делят на такива, които обожават Лиско, и на други, които никога не са приключенствали с него, а дори и не са чували за подвизите му.

През есента на 2019 г. историите за лисичето, любими и на деца, и на възрастни, отново оживяха с твърди корици и цветни илюстрации от Мира Мирославова, а „Приключенията на Лиско в гората“ беше първата книга от поредицата. Последва я „Приключенията на Лиско по море“ (декември 2019 г.), а през пролетта на 2020 г. излезе и книгата „Лиско при квадратните същества“.

Заслужава си да отворим скобата, че третият роман с приключения на Лиско е бил издаден за първи път у нас през 1975 г. Когато издателство „Ракета“ го публикува през април 2020 г., той звучи не просто актуално, а сякаш описва съвремието ни с дословни картини и персонажи. Част от героите в „Лиско при квадратните същества“ носят маски на главите си, презапасяват се с тоалетна хартия и храна, пътуват в задръствания и дишат мръсен въздух. Техните антиподи пък се борят за театъра и поезията, откриват Сервантес и издигат паметник на Лиско.

В края на 2020 г. бяха пубикувани и три от така наречените „нови приключения на Лиско“. Историите в нея – „Не пипай куфара“, „Чими“ и „Часовникът“ са илюстрирани отново от млад и модерен художник – Петя Димитрова – Leupep.

През март 2021 г. излезе и най-новият приключенски том, включващ повестите „Червената шапчица“, „Дупката“ и „Питонът“, а Лиско отново ще покаже на всички

важни уроци за страха, смелостта и истинското приятелство.

Приключенията на Лиско.
Червената шапчица.
Дупката.
Питонът

Борис Априлов

– ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА! – извикаха тримата.

– Така ли? – усмихна се лисичето, а после се натъжи: – Пак „Червената шапчица“… Все „Червената шапчица“… Какво ли не са я правили тази шапчица!… Театър, кино, песен, оперета – четири милиарда неща са я правили…

– Ами… и ние.

– По всичко изглежда, че и ние, Мокси… – Лиско изведнъж се оживи: – И така, всички знаем приказката за Червената шапчица. Да си я припомним ли?

– Не!

– Знаем я.

– Кой не я знае!…

– Добре – Лиско вдигна лапа и поиска тишина. – Да видим какво има в приказката… Има една Червена шапчица – момиченце, един вълк, една баба и един ловец, който е извънредно необходим, понеже, ако не се яви накрая да разпори корема на вълка и да го напълни с камъни… не знам дали ме разбирате!…

– Хм!

– Мокси, защо хъмкаш?

– Хм!… Карай да върви!

– Кажи, де, кажи пред всички.

– Не мога и не мога да разбера децата – призна Мокси. – В приказката се ядат деца и баби, режат се кореми, пълнят се с камъни и пак…

– Какво пак?

– И пак я разказват.

– Докато има деца, ще има и приказката за Червената шапчица, Мокси… Но други да мислят по това. Ние драматизираме.

– Същата ли ще я правим, или ще изменяме? – запита Димби.

– Както падне – отвърна Лиско. – Ние сме беден театър, нищо си нямаме, нито завеса, нито декори, нито костюми, а и пукната кукла нямаме, но ще пригодим нещо… Например…

Лиско се наведе и откъсна чудно хубава маргаритка.

– Какво е това?

– Маргаритка! – извикаха тримата.

– Хубава!

– Чудесна!

– Нежна!

– Не е маргаритка! – усмихна се хитро Лиско. – Кой ще каже какво е?

– Ако това не е маргаритка, аз не съм магаре!

– И все пак не е – настоя Лиско.

– Ти… пак ни въртиш някой номер! – усъмни се Мокси. – Всички виждаме, че е маргаритка.

– Не е!

– Пак е намислил нещо – усъмни се и Домби.

– Казвам ви, че не е маргаритка!

– Добре, де, какво е тогава?

– Това е Червената шапчица.

Мокси прихна, посмя се известно време и каза, че Червената шапчица е момиченце с червена шапчица.

Димби допълни, че е хубаво момиченце с кошничка. Домби прибави, че Червената шапчица има червени бузки и сини очи.

Лиско се съгласи:

– Да, де!

– Какво „Да, де“? – запита Мокси.

Лиско издигна маргаритката високо:

– Това е същото… Разгледайте го и ще се съгласите.

– Това ли? – запита скептично Домби.

– Хванете ме да не падна! – извика Мокси.

Лиско издигна цветето още по-високо:

– Маргаритката нежна ли е?

– Да – съгласиха се тримата.

– Красива ли е?

– Да.

– Стройна ли е?

– Да.

– Тогава?

Домби се почеса и погледна към Димби. Димби примигаше.

– Май че е така – съгласи се той.

– Има нещо такова – съгласи се и Домби.

Но Мокси се заяде:

– Преди всичко тази маргаритка няма кошничка!

– Кой ти каза? – учуди се Лиско.

– Не виждам ли?

– Не виждаш! – настоя Лиско. – Отвори си очите!

Магарето изгледа накриво първо приятеля си, а после маргаритката.

– Няма кошничка! – рече решително то. – Димби!…

– Кажи, Мокси.

– Домби!…

– Кажи, Мокси!…

– Има ли, или няма?

– Амиии…

– Не го усуквай!… Има ли, или няма?

– Амии, май че има… Има, да!… Домби, нали има?

– Хе! – засмя се Домби. – Хе!… Има, разбира се! Ясно се вижда една полубяла кошничка.

– Точно полубяла! – съгласи се Димби.

– И в нея има нещо – добави Димби.

– Май че нещо за ядене – предположи Димби.

– Къде, бе, къде виждате кошничка? – опули се Мокси. – Полубяла и пълна с ядене!…

– Ето – посочи Домби. – Червената шапчица я държи в ръката си.

– Майчице! – плесна се по челото Мокси. – Сега пък виждат и ръка!… Довиждане!… Нямам работа с вас!…

– Мокси, не ставай глупак! – спря го Лиско.

– Не!… Отивам си!… Леле-мале! Виждат кошнички, пълни с храна!… И ръце!… Майчице, как лъжат!…

– Наужким! – извика рязко Лиско.

Магарето долепи ухо до устата на лисичето:

– Как наужким?

– Фантазирай! – извика в ухото му Лиско. – То си няма, но ти си мисли, че има!… Наужким, разбираш ли?

– Аааа! – поклати глава Мокси. – Охоо! – раздвижи ушите си той. – Наужким! – примигна Мокси. – Така може!

Всички си отдъхнаха.

– Но защо полубяла? – поиска да знае магарето.

– Добре – съгласи се Лиско – ТИ каква я виждаш?

– Аз я виждам… Виждам я… Какво виждам?… Личи си направо, че кошничката е белезникава!…

– Приема се! – провикна се Лиско и отново вдигна маргаритката. – Това е Червената шапчица с една белезникава кошничка, в която носи храна на баба си!

– Така! – съгласиха се тримата.

– Сега ни трябва един вълк – продължи Лиско. – Виждате колко много ни трябва, за да си направим една хубава Червена шапчица и един хубав куклен театър… Ето защо предлагам да намерим един кръвожаден пън, който да играе ролята на кръвожадния вълк!… Пръснете се да потърсим някой кръвожаден пън!…

– Сега пък пън! – рече неодобрително Мокси. – И то не какъв да е, а кръвожаден… Искам да знам какво разбираш под кръвожаден пън?

– Много лесно бе, Мокси – отвърна Лиско. – Ще потърсим някой пън, който да наподобява вълк. Затова пънът трябва да бъде кръвожаден… Челюстите му – триони, а зъбите му – пирони, със уста съвсем голяма, като най-дълбока яма… Търсим пън звероподобен, за игра да е удобен – да не хапе, да не гони и реве…

да е пън,
но да играе
той добре.

Мелодията на песента се появи внезапно, те я чуха изведнъж, но първи я схвана Лиско, след него Димби, после Домби и накрая, макар и последен, Мокси разбра, че тъй като правят театър, трябва да търсят и да пеят.

Избрани цитати

„Приключенията на Лиско в гората“

Запознаваме се с Лиско, който в първия роман е съвсем мъчничко лисиче и не знае почти нищо за света. За разлика от сестрите си обаче е много любопитен и никак не иска да стои на едно място.

Лиско знае от майка си, че каквото и да му се случва, никога не бива да се отчайва. Ето защо, когато орелът Каменар го отвлича, симпатичният ни герой е мъничко уплашен, но и безкрайно удивен от новите хоризонти, които му се разкриват. Междувременно задружните животни от Тихата гора провеждат свое разследване с безброй неочаквани обрати, за да разплетат мистерията с изчезването на любопитното лисиче. Как ще свърши цялата история и възможно ли е в един роман да се изчезне два пъти, читателите ще научат от книгата.

Цитати от „Приключенията на Лиско в гората“

„– Ще се наядем ли добре?

– Това, което ще се дава, не се яде. И все пак концертът представлява нещо като духовна храна.

– Все пак храна! – зарадва се Лиско.“

***

„Къпането е нужно за всяко културно животно. Чистотата е важно нещо. Действа добре и на нервите. Живеем в напрегнат и динамичен век.“

***

„– Виж какво, малкият – рече звярът. – Никъде никога не може да се отива. Друг е въпросът, ако вървиш без цел. И все пак ще стигнеш някъде. Защото никъде не може да се отива. Някъде все има едно някъде, а никъде – никъде няма! Разбра ли?“

***

„– В природата нищо не се губи – забеляза Магарето. – Практически се губи, теоретически – не. Материята си е материя. Тя се променя, превръща се в пепел, в дим, в пара и все пак продължава да заема място в пространството, има свое тегло, вкус и мирис. Съгласни ли сте?

– Съгласни сме – продума тихо Мецан.

– А не трябва да сте съгласни. Нещата не бива да се приемат лесно. Всичко подлежи на проверка, на опити, на лабораторни изследвания.“

***

„– Защо гледате небето? – запита внезапно Сивко.

– Размишлявах – рече охотно Магарето. – Питах се дали не може от Млечния път да се получи масло.“

***

„– Е, не може все смешно! – отвърна Лиско. – Смешните неща се измислят трудно. Ако прегледаме световната литература, ще разберем, че сериозните книги са безброй, а смешните се броят на пръсти.“

***

„Той има голямо бъдеще“ – обичаше да казва баща му. И майка му винаги се съгласяваше. Лиско с нетърпение очакваше да види какво ще бъде това „голямо бъдеще“ и ще му причини ли удоволствие. Най-вече го интересуваше да разбере колко голямо ще бъде то. Често пъти заставаше пред един висок бук и си казваше: „Има си хас да е по-голямо от това дърво! Но как ще го нося тогава?“

***

„– Но защо?… Защо трябва да умирам?

– Такъв е законът на природата! Едни умират, за да живеят други.

– Не може ли да се живее някак си… другояче?

– Как?

– Де да знам… Така – без да се ядем.“

***

„– Ние сме много глупави!

Най-умните животни наведоха глави, а глупавите си придадоха вид, че това е факт, който не се отнася до тях.“

***

„Публиката стана на крака, заръкопляска и завика: „Ура“.

Десетте хиляди калинки почервеняха от смущение, но не се забеляза, тъй като всички и без това си бяха червени.“

„Приключенията на Лиско по море“

 Втората книга от поредицата за приключенията на Лиско отново ни отвежда в Тихата гора, но само за малко и само в началото.

Докато сме там, разбираме, че жабокът Скокльо от първия роман все още си е мечтател, Вълкът Кафявко подновява козината си и гледа все пак нравът му да си остане същият, а сърненцето Еди продължава да учи английски, за да може да чете Шекспир в оригинал.

Какво се случва с Лиско, ще попитате нетърпеливо вие?

Лиско открива, че за да изчезнеш нанякъде и никой да не те безпокои, е достатъчно просто да напишеш една бележка. Освен това иска да поразгледа света, да се срещне със своя автор и да му зададе няколко много важни въпроса.

Самият автор губи шеста глава от книгата, но за щастие това не е никак фатално за цялата история.

Между срещата на хитрото Лисиче и неговия създател се повява голямото прекрасно море, ражда се приятелство, голямата синя акула не успява да дочака рождения си ден, а магарето Мокси преяжда.

Цитати от „Приключенията на Лиско по море“

Интересно, да бъдеш послушен, на пръв поглед изглежда лесно — трябва да стоиш на едно място, да не подскачаш, да не вършиш героични дела, които никой няма да ти признае. Просто трябва да стоиш и да изпълняваш това, което искат татко и мама. А е трудно. Какво? Трудно?… Невъзможно е!

***

Днес ще прекарам деня си в размишления и след туй ще взема някои решения.

— Правилно, Лиско… Неправилно щеше да бъде обратното.

— Например?

— Да вземеш някои решения, а след туй да потънеш в размишления и да съжаляваш.

***

Значи така? — питаше се той. — Освен всичко останало, в живота е уредено и това: когато някой иска да изчезне, достатъчно е само да остави една такава бележка… Всичко си е уредено в живота, само че ние, малките, не знаем и затова вършим грешки.

***

— Всеки търси най-оригиналния начин, за да го забележат и да го пишат във вестниците.

— Хубаво ли е да те пишат във вестниците?

— Много. Събудиш се някоя сутрин, отвориш вестника и погледнеш името си в него. Седиш, гледаш — във вестника твоето име. Много е хубаво.

— Трябва да е хубаво! — съгласи се Лиско. — Седиш и си четеш името.

— А още по-хубаво е — въздъхна детективът, — ако ти напечатат снимката. Гледаш се — отвсякъде си ти, твоето лице, твоите очи… И си казваш: това съм аз.

***

— Светът — това е нещо много красиво — отвърна Костенурко. — Не можеш да си представиш по-красиво нещо. Направено е от вода и суша, като е спазена следната пропорция: две трети вода и една трета суша.

— Много са го разводнили — разочарова се лисичето. — Не можаха ли да го направят от суша?

***

— Няма ли да говорите? — запита Лиско. — Вие, възрастните, винаги ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много.

— Наш изпитан трик — избоботи Костенурко. — Интригуваме ви.

***

Мнозина ми възразяват, но според мен има само два начина да се живее…

— Само два?… Ами ако са заети, какво ще остане за мен?

— Само два начина — повтори невъзмутимо Великият детектив. — Два прости начина: първо, да се живее по посока на вятъра и второ — да се живее срещу вятъра.

***

— Големите пътешествия траят дълго, Мокси. Вземи за пример Александър Македонски. Той дължи славата си главно на това, че е изминал разстоянието до Индия и обратно. Наистина много хора са измрели по пътя, почти всички са пукнали, но Александър Македонски затова е станал Александър Македонски, да се пишат книги за него и тъй нататък… Да не говорим за Одисеи, който е странствувал цели двайсет години. Тези хора са положили началото на туристическото движение.

***

— Понякога, Мокси, можеш да бъдеш вътре в себе си и пак да не знаеш какво става с теб. Например преди малко ти реши да се върнеш в Тихата гора. После реши да не се върнеш. Когато някой вземе две противоположни решения в продължение на две минути, значи този някой не е много добре. Преди да вземеш решение, трябва да помислиш, вземеш ли го — трябва да го устояваш.

***

— Но главното е да се движим — настоя Лиско. — Казвал съм ти сто пъти, страшно, е цял живот на едно място. Без движение животът е безсмислен… Тръгваме ли?

„Лиско при квадратните същества“

Третият роман с приключения на Лиско е бил издаден за първи път у нас през 1975 г. Когато през пролетта на 2020 г. излиза отново под логото на издателство „Ракета“, звучи повече от актуално.

Част от героите „В Лиско при квадратните същества“ носят маски на главите си, презапасяват се с тоалетна хартия и храна, пътуват в задръствания и  дишат мръсен въздух. Техните антиподи пък се борят за театъра и поезията, откриват Сервантес и издигнат паметник на Лиско.

Самият той попада в страната на квадратните същества, след това и при тази на  ламарианците, но не се застоява дори и при тях задълго. Верен на порива си за непрекъснато движение, малкият приключенец пълни една яхта с 2000 вегетариански консерви и известно количество лимонада, за да поеме към нови хоризонти.

Но преди да отплава, ще му се наложи да спаси не някой друг, а самото изкуство.

„Лиско при квадратните същества“ – цитати

„– Искам да ти кажа – Великия детектив го погледна в очите – че ако всеки си седеше у дома, нямаше да има нищо. Представи си: Христофор Колумб цепи дърва на двора и прави туршии. В това време Америка чака ли, чака. Да я открият. А аз какъв велик детектив щях да бъда без тютюн?

– Никакъв! – съгласи се лисичето. – Детектив без лула е като лисица без опашка.“

***

„– Шумът и абсолютната тишина убиват – рече Александър. – Абсолютното въздържане също. Да не говорим за абсолютната добрина… Уморен ли сте?

– Много… Вчера бягах от едни жаби… а днес – от една Долина на тишината.“

***

„Един човек можеше да бъде едновременно: и глупак, и мъдрец. Един човек може да прояви едновременно: и героизъм, и страх, и благородство, и подлост, и жестокост, и милосърдие.

Според лисичето всичко това е неприсъщо за което и да е животно и може да се обясни само с изостаналост. За да бъде разнообразен, човекът си плаща скъпо.“

***

 „Ужасът е нещо, което също иска да съществува. И той носи душа, живее му се. Микробите и ужасът искат да се развиват. И те искат да заживеят като индивиди, и те мечтаят за някакво бъдеще. Но понеже тяхното бъдеще прекъсва бъдещето на другите, тези други са измислили срещу микробите серум. Това исках да Ви кажа.

– А срещу ужаса? – запита Александър и се хвана в капана.

– Срещу ужаса – смях!… В най-тежките моменти разтегни устни за усмивка.“

***

„– Много ти стана!

– Макарони купи ли?

– Не.

– Октания, ти си непоносима! Квадратният мъж стана и се обу. – Казал съм ти – макарони да има винаги. Много макарони! Просто да бъде пълно с макарони!

– Абрехт! – тропна с токче Октания. – Дошла съм да си отдъхна сред природата!

 – Извинявай, Октания! – той целуна ръката ѝ. – Просто се поддадох на настроението си. Задишаха още по-дълбоко. Една минута след това Абрехт погледна часовника си и каза: – Хайде!

– Боже, кога изтекоха петнайсет минути!… Абрехт!

– Кажи, Октания.

 – Купи ли тоалетна хартия?

– Да.

 – Ти си бог! – забеляза Октания. – Иначе щях да ти счупя главата.

Абрехт и Октания нахлузиха маските на главите си и тръгнаха по алеята.“

***

„ – Навсякъде! Всички улици и улички. Няма нито едно свободна местенце. Кибернетичната ни машина е изчислила, че е достатъчно да се появи само една нова кола отнякъде и движението по улиците ще се блокира, а държавата ни ще се парализира.

– Изцяло ли?

– Абсолютно! Някъде по асфалтовите артерии съществува едно-единствено свободно квадратче. Служи ни за преместване. Ако не дай боже се запълни и то – край.“

***

„– Това е една страна, където техниката и автоматиката са победили. Там хората живеят богато, всичко си имат, ама каквото си искат, си го имат…

– Хладилниците им са пълни! – извика Лиско.

– Всички видове машини, които правят живота на човека лек. Всички видове коли. Те се движат само с коли.

– Да, ама въздухът им е отровен – възрази брадясалият човек.

– Е, да, но си имат всичко необходимо за удобен и практичен живот.

– Да, ама затова са се превърнали в квадратни същества!”

***

„ Не разбирам само едно: защо квадратианците се страхуват от изкуството.

– И това ли да ви обяснявам? – въздъхна Човекът с рядко доброто лице. – Ами изкуството раздвоява. Изкуството развеселява, изкуството натъжава, то дезорганизира, отнася те някъде, кара те да блееш, ставаш неположителен човек. А техническият прогрес се нуждае от хора с ясна техническа мисъл.”

***

. „Но какво е животът – повтори си и този път лисичето – освен редуване на срещи и раздели!…“

Отбелязваме 100 години от рождението на Борис Априлов – четем “Великата суета”, “Сладка морска сол” и “Маймунската кожа” (откъси)