Мечо Пух неоспоримо е един от най-обичаните рисувани герои на всички времена – и може би най-известното мече в света. 

По случай 95-годишнината от написването на вечната детска класика на Алън Милн, вдъхновила многобройни адаптации, телевизионни сериали и филми, на български излиза „Мечо Пух: Имало едно мече“ (ИК „Сиела“) – първата официално одобрена предистория за героите на Голямата гора.

---

Пъстрото издание може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Книгата  е дело на детската писателка Джейн Риърдън, която следва стила на Алън Милн, а илюстрациите на Марк Бърджес са вдъхновени от оригиналните рисунки на Ърнест Шепард. На български книгата излиза с твърди корици в превод на талантливата поетеса Мария Донева. 

Имало едно време едно мече, което седяло върху рафта в един много голям универсален магазин. То не било нито по-голямо от останалите, нито по-умно, но било много, много специално. И когато майката на малкия Кристофър Робин го купила и го подарила на сина си, мечето намерило своето дете и станало най-любимата му играчка.

Запознало се и с нови приятели – Прасчо и Йори.

 Приключенията им в Лондон са вдъхновени от детството на истинския Кристофър Робин. Четиримата посещават музея, където има големи динозаври, зоологическата градина, в която живеят всякакви животни, а в един дъждовен ден се запознават и с една малка мишка.

Винаги придружавани от духовитите песнички на Пух, те се забавляват, учат нови неща и откриват нови светове заедно. Защото дори нищоправенето се превръща в Нещо За Правене, когато е с приятели. 

„Мечо Пух: Имало едно мече“ отдава истинска почит към наследството на Алън Милн и невероятния му дар да създава вълшебни истории. Джейн Риърдън се заема с изключително отговорната задача да оправдае очакванията на милионите почитатели на книгите, давайки им носталгичната възможност да разберат как плюшените приятели се превръщат в героите, които всички познават и обичат. 

А чудатият, забавен и искрен начин, по който го прави, може да бъде присъщ само на един лаком и мъдър мечок, който вече 95 години владее сърцата на малки и големи. 

Мечо Пух: Имало едно мече

ПЪРВА ГЛАВА,
в която се връщаме назад към началото

НЕМНОГО ДАЛЕЧ ОТТУК ИМА ЕДНА ГОРА. Вие си­гурно сте били там. Тя е от онзи вид Гори с дър­вета, зад които да се криеш, с пръчки, които да из­виваш и да кършиш, с потоци, в които да си мокриш пръстите на краката, и със стръмнини, по които да се търкулваш или да тичаш надолу. В тази Гора двама приятели поседнаха на едно място, огряно от слънцето.

– На небето няма нито един облак – рече Крис­тофър Робин, като се облегна назад, докато мечето Пух (Мечо Пух за другите и просто Пух за вас и мен) се тревожеше дали облаците не са изпопадали долу.

– Чудя се къде ли са – каза замислено Пух.

– Кой? – попита Кристофър Робин.

– Облаците – отвърна Пух.

– О – каза Кристофър Робин сънливо. Това беше Много Добър Въпрос, като се знае, че месецът беше април и денят бе вторник или може би сряда, и наис­тина би трябвало да има априлски дъждове. Вместо това над тях светеше лазурносиньо небе, което се простираше от Влажното Място до пътя към Се­верния полюс, без ни най-малко облаче, което да го смути, даже без нито едно от онези срамежливите и прозрачни, които все не са съвсем сигурни дали да останат, или да си ходят.

Кристофър Робин и Пух правеха точно онова, което най-много им харесваше да правят. То изобщо не беше нещо много, но те го правеха заедно и това го превръщаше в Нещо За Правене. Това приятно чув­ство за нищоправене караше Пух да си затананика.

Днешното тананикане се получи такова:

През зимата е студ голям.

През лятото – студ няма там.

През есента летят листа.

А с времето каквото ще си прави пролетта.

Тук Пух се поразколеба, защото никога не се беше замислял за разликите между пролетта и есента и коя от двете точно се промушва преди зимата, и коя идва веднага след нея. Той се опита да си изясни тази бъркотия, но те, точно както и вторник, и сряда, все си разменят местата, когато човек не гледа към тях. Кристофър Робин не го поправи, така че той прие, че ги е казал правилно, и продължи нататък:

Но все едно какво е то, със вятър или с влага…

Пух не успя да довърши, защото нещо се приземи съвсем близо до него.

– Здравей, Тигре! – каза Кристофър Робин, като помагаше на Пух да се изправи и го изтупваше.

– Тигрите обичат игри – каза Тигър с широка ус­мивка. – Каква игра е тази?

– Не е игра – отвърна Пух малко потиснато. – Или поне не беше. Това беше тананикане.

– О – рече Тигър, като не успяваше да си спомни дали тананикането е нещо за ядене, или нещо, вър­ху което може да се седне. – Тигрите и това обичат също.

– Сигурен ли си? – попита Пух. – Защото, когато пристигна в гората, ти каза, че обичаш много рабо­ти – като мед и не помня още какво. Но не хареса нито едно от тях.

И забавното е, че когато Пух каза думата „прис­тигна“, цял куп приятели се появиха. Само като го каза, и някак изведнъж Прасчо вече беше там, и Бухал, а също и Кенга, и малкият Ру, и разбира се, Зайо, а къ­дето е Зайо, много ясно, че там ще са и цял куп него­ви приятели и роднини. Внезапно се събра цяла тълпа. Дори Йори, който често липсваше, не липсваше.

– Бях забравил всичко онова около пристигането – каза Тигър, като се позамисли малко. – Забавно си беше. Тигрите обичат да пристигат. Когато аз дой­дох, имаше много „здрастита“ и нови приятели, на които да покажа как се подскача, в смисъл – да се за­познаем – поправи се той и после развълнувано попи­та: – А ти как пристигна, Кристофър Робин?

– В Гората ли? – попита Кристофър Робин, леко изненадан от въпроса. – О, аз винаги съм си бил тук.

Като чу това, Зайо отстъпи назад.

– Но нали би трябвало да има нещо Преди Винаги? – попита той на свой ред. – Винаги има Преди.

Кристофър Робин не мислеше, че е имало такова нещо, не и за него, във всеки случай.

– „Преди“ е нещо истинско – заяви Бухал сериоз­но, – и не бива да се бърка с „някога си“ и с „едно вре­ме“. Един вид, така да се каже, „Преди“ е Фактически Реалното. Ти трябва да научиш за своето „Преди“, Кристофър Робин, и после да ни кажеш за него и на нас.

– О, нещо като история! – изписка Ру, силно раз­вълнуван.

Кенга гордо го погледна.

– Да, Ру, миличък, ти обичаш историите, нали? Не всеки би могъл да седне така кротко и да слуша толкова дълго – каза тя на останалите. – Е, още на другия ден…

Но те вече бяха спрели да я слушат.

Тигър изглеждаше разтревожен. А тревогата му беше, че в това „Преди“ на Кристофър Робин би могло да няма никакви тигри.

– Харесвам сегашната история най-много – каза той, – защото и аз участвам в нея.

– Но това не е история – каза Кристофър Робин, като се разсмя. – Няма как да ви я разкажа, защото нищо особено не се е случило.

– О – възкликна Тигър и малко се разочарова, но това не продължи дълго, защото на тигрите винаги им идват блестящи идеи. – Ако направя така, че нещо да се случи, тогава ще стане история – заключи той.

Другите зачакаха с известно притеснение. Като цяло, когато Тигър беше наоколо, нещата се случ­ваха – независимо дали искаш, или не. Но след като мина доста време, без да се случи нищо, приятелите се върнаха към наблюдаването на ясносиньото небе, а Пух се опитваше да си спомни докъде беше стигнал със своето тананикане.

– Мразя да бъда този, който разваля настроение­то – каза Йори, нарушавайки тишината. – Но Тигър изчезна преди Известно Време. Което не му е присъ­що. Поне според моя опит – въздъхна той, – Тигър е ВИНАГИ тук. Такъв си е той. Но Тук или Там, във все­ки случай, е ВИНАГИ ШУМЕН.

Думите на Йори „винаги шумен“ сами по себе си не бяха много тихи и неколцина от по-дребните при­ятели и роднини нервно подскочиха, когато той ги каза.

– Така да се каже – продължи Йори, – тишината ме кара да се чудя къде ли е той.

Кристофър Робин беше силно впечатлен от тази реч. Той знаеше, че Йори и Тигър невинаги са били най-добри приятели. И като се има предвид онзи случай с мокренето в реката, от който Йори така и не се възстанови напълно…

– Йори – рече Кристофър Робин със сериозен глас, – ти каза Нещо Много Мило.

При тези думи Йори склони глава и ако някой беше надникнал в дългите му клюмнали уши, щеше да забележи една лека руменина.

– Тигър е твърде кротък твърде дълго. Трябва да го намерим!

И така, те потеглиха.