В края на август излезе романът на Момчил Миланов „Лято в Бурландия“ (изд. „Аквариус“).  Книгата, която вече привлече не малко читателско внимание върху темите, с които се занимава, бе често отличавана и заради красивата корица, създадена от художника Кирил Златков. „Лято в Бурландия“ е публикувана под редакторството на Ирен Крумова, неин коректор е Ива Колева.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Промокод: Jasmin22
Промокодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Това е първият роман на Момчил Миланов. Той е магистър по международно право от Страсбург и по международни отношения в Брюж. В момента е докторант и асистент в Женевския университет, а преди това е работил в различни институции в Париж, Брюксел, Хага и София. Негови текстове са публикувани в „Култура“, „К“, „Свема“, „Текстил“, „Granta“ и др.

Момчил Миланов създава кратката история на малкия Щерн във време, което е трудно да бъде посочено с точност – читателят долавя събития от близкото минало, както и от междувоенния период. Основната част от романа обаче се развива именно в този студен и мрачен период от годината – малко преди Коледа. 

Главен герой в „Лято в Бурландия“ е детето, което усеща много повече от заобикалящите го пораснали. Това е роман за власт, която се опитва да превърне сънищата ни в обект на масово производство, но също така е книга за разделянето с детството и за жертвите, тихи, тайни и явни, които неизбежно правим, за въображението като спасение. Историята на деветгодишния Щерн е и историята за неговото семейство, за страховете му, за това как изглежда светът през детските очи. Едновременно разказът издига застрашителното скеле на властта, на политическите и социални промени в един град, скован от зимния студ, който носи белезите на нещо добре познато. Романът се движи някъде в граничната територия на знайното и непонятното, на съня и реалността, като проблематизира въпроса за фикция и истинност, за доброто и злото, за съкровено личното и публичното.

„Лято в Бурландия“ е книга, чиито бледи жанрови граници са разположени между  приказката, фентъзито, политическия и билдунгс романа. Тези жанрови преплитания позволяват книгата да се чете от настоящите тинейджъри до хора, които са били юноши през 30-те години на миналия век.

В своя текст в „Литературен вестник“, посветен на „Лято в Бурландия“, Антония Апостолова пише:

„Още преди да разбера, че авторът сам е определил книгата си като „политически роман за деца“, си помислих съвършено същото –

че това е нестандартен, неклиширан, приказен начин, по който може да бъде разказана близката ни история. Достъпен и за деца начин, за който изглежда никой не се е сетил досега. Властта и методите, по които се управлява тя, на пръв поглед не е тема, подходяща за малчугани, но де факто е част от много класически приказки, и Момчил Миланов определено е успял да я „разкаже“.

Лято в Бурландия

Момчил Миланов

II

Щерн се събуди рязко и се изправи в леглото. Беше се изплашил от собствения си писък. В коридора се разнесоха бързи стъпки, вратата се отвори и в ослепително светлия ѝ процеп се показа главата на баща му, облечен за работа и гладко избръснат, който държеше да се осведоми какво се е случило с любимия му (и по стечение на обстоятелствата) единствен син. Щерн седеше объркан в леглото и се опитваше да възстанови току-що изпарилия се лош сън. Господин директорът разбра, че няма да се размине с бърз въпрос. Той влезе по чорапи и седна на ръба на леглото. Ето, тук съм, тук съм. Когато понечи да го погали по косата, ръкавите му, още свободни от хватката на ръкавелите, се развяха непокорно. Директора Щерн го погали несръчно, както правят бащите, които нямат време, и добави дежурното: Сега всичко е наред, нали? Щерн кимна. Ще ми кажеш ли какво сънува? Не мога. Защо? Трябва да чакаме до дванайсет. Иначе ще се сбъдне. Баща му направи кисела физиономия: Майка ти пак ти е пълнила главата с нейните суеверия. Момчето не отговори нищо. Знаеше, че е безполезно да обяснява на твърдоглавия директор, че сънищата просто не може да се разказват преди дванайсет, освен ако не са хубави. Баща му го щипна леко по бузата и скочи с думите: Закъснявам ужасно, а после изчезна в антрето, където вероятно в този момент навличаше сакото си и търсеше обувалката. Колата, която трябваше да го откара на летището, отдавна го чакаше долу. Трамваите вече се бяха събудили и грохотът им се чуваше под прозорците. Детето прецапа босо по студения под на коридора. Баща му тъкмо се обуваше, при това така бързо, че за малко щеше да скъса връзките на дясната обувка. Да слушаш леля си Ема и да бъдеш добро момче, чу ли? Ако всичко е наред, ще се върна тъкмо за рождения ти ден. Не ме гледай така, не съм забравил кога е. Момчето кимна безмълвно, отиде и се сгуши в него. Да провериш дали са залепили крилата добре, преди да излетиш – сериозно каза то и баща му също толкова сериозно обеща да провери. Отивай да спиш. Още е много рано за училище. А кога ще ми разкажеш за бягството на лейтенант Мюке? Баща му примигна. Като се върна, обещавам! После вратата се хлопна и Директора изтрополи надолу по тъмното стълбище. Детето остана в антрето и оглеждаше с любопитство яката на пижамата си на бяло-сини райета в огледалото. Въпреки че баща му пътуваше често, всеки път му беше трудно да свикне с тези първи мигове на отсъствието му. Как така в един момент го имаше, препускаше нервно от стая в стая и мърмореше нещо на себе си, а в следващия го нямаше? Щерн внимателно нави ръкавите си, като не изпускаше от поглед отражението си в огледалото. После изтича в стаята на мама Кристийна и намери кутията за моливи, с които тя оформяше веждите си. След това изтича (все така бос) и взе очилата си, които стояха върху нощното шкафче до леглото му (той беше далекоглед). Върна се пред огледалото в коридора и с две-три не особено уверени движения си нарисува мустаци, тънки като миши опашки. Леля Ема, разбира се, щеше да се разпищи: Ама какво си направил с това моливче бе, миличък! Леля Ема беше от онези хора, които ползват умалителните като подправка, която никога не е достатъчно. Папкане, спинкане, очилца, краченца и палтенца, обувчици, целувчици и закусчици и всякакви такива го дразнеха и го караха да се инати дори на очевидното. Тя щеше да пристигне всеки момент, сигурно пак щеше да се оправдае с някой закъснял трамвай, въпреки че от своя прозорец Щерн виждаше много добре равномерното им движение по конците на релсите. Щерн зашляпа с боси крака към кухнята и искрено се изненада, когато откри, че Леля Ема вече бе там и танцуваше край хладилника. Тя беше висока и слаба и носеше широкополи шапки, които странно напомняха на облак. А, ето те и теб, миличък! – изписука тя и това го обърка. Нали нея я нямаше досега, как така изведнъж се оказва, че е тук, а пък него го е нямало? Аз съм тук, през цялото време бях тук, ами ти кога дойде, Лельо Ема? Тя се обърна и го изгледа с такова удивление, сякаш да се спуснеш с парашут през комина бе най-нормалното нещо на света, а да звъннеш на входната врата бе проява на крайна чудатост. Закуската е готова, уважаеми! На масата кротко стоеше поднос с франзела, две бурканчета със сладко от праскови и ягоди, яйце на четири равни резенчета, прясно гилотинирано, и чаша портокалов сок. Тази закусчица ще умилостиви ли суровия ви нрав? Временно – измърмори той и се намести на стола, като реши да не повдига темата кой е дошъл пръв. Очертаваше се да прекарат следващите няколко дни заедно и не си струваше да влиза в сблъсък с нея още от самото начало. Все някак щеше да я изтърпи заедно с досадните й умалителни. А и закуската подчертаваше добрите й намерения. Господин директорът смяташе неблагодарността за много лошо качество. Ваше превъзходителство ми изглежда сърдит – колебливо добави тя, докато ловко подреждаше измитите чинии на сушилника. Клишето за пианистките пръсти в нейния случай бе приложимо с пълна сила, защото Леля Ема беше учителка по пиано. Сънувах лош сън – оплака се тя. И аз. Не ми казвай преди дванайсет. Щерн се обърна и я изгледа странно. Какво има? Защо ме гледаш? А, нищо. Мама ми казва същото. Така ли? – отбеляза Леля Ема и изсумтя, без да се обръща. Щерн започна да разиграва разговор между двете останали самотни трохи на масата. А вие къде отивате? – попита лявата троха. О, аз трябва да ходя на училище – отвърна дясната. А вие? Аз имам температура и ще си чета вкъщи. Сигурно е вирус. Иде ми да се изям от яд – каза тази отдясно. Това е невъзможно поради редица икономически причини – отвърна съвсем сериозно болната троха. Момчето се сепна. Какво става? – Леля Ема стоеше зад него и го гледаше изпитателно. А, нищо, слушам трохите да си говорят. Не е ли време за училище? – попита тя и Щерн с видимо нежелание се надигна от масата. Моля, не изхвърляй Лев Троханов – каза той и посочи към лявата троха, която междувременно бе станала на приятно топче. Той има температура. Леля Ема поклати глава. С тези трохи ще хванем хлебарки за нула време. (Хлебарчици, добави той наум, как пък не ѝ хрумна?) Тя постави топчето на перваза. Тук добре ли е? Отлично е. До крака на масата притихнала стоеше огромната му червена пластмасова раница, която приличаше на хипертрофирала пощенска кутия. Асен и Сосо я наричаха Куфара и я ритаха с всичка сила, щом я забележеха да подскача върху гърба му. Тръгвам, Лельо Ема – съобщи той, без да я вижда на хоризонта, и заслиза надолу, като плъзгаше длан по ронещата се мазилка на стената. От известно време стаичката на портиера зееше празна. Все забравяше да попита баща си къде ли е чичо Силазко (на вратата стоеше табелка с М. Зиласко, но той не знаеше малкото му име – Манфред, Мохамед, Мандолин?). Отвори входната врата и едва излязъл, усети студа. Рехавият сняг изчезваше още преди да е докоснал паважа. Щерн хвърли поглед назад и видя приближаващия се трамвай. Защо все така се случваше, че трябваше да тича? Ако разписанието на градския транспорт се спазваше, той пръв би го закарфичил над леглото си, докато го научи наизуст, но това беше напълно безсмислено упражнение по мнемоника. Трамваите и автобусите бяха практически неуправляеми. Докато тичаше и Куфара подскачаше на гърба му, си помисли, че нямаше нито една сутрин, в която да е стигнал спокойно до спирката.

Трамваят спря със зловещо скърцане и вратите се отвориха с шумно изтракване. Той седна на последната седалка в дъното и извади книгата, която четеше напоследък. Прокара пръст по илюстрацията, на която един мръсножълт трамвай, (точно като този, в който седеше), прекосяваше голям булевард. Прелисти няколко страници (тези, на които бяха отпечатани илюстрациите, бяха мъхнати на допир и съвсем мъничко кремави на цвят, а другите – снежнобели) и попадна на илюстрация, която не бе виждал преди. На нея силует, качен на стълба, се опитваше да запали уличната лампа със специална запалка. Щерн затвори книгата, защото му беше много по-интересно да наблюдава илюстрациите, оживели през прозореца. Будките за вестници, пекарните, магазинчетата за галантерия и кинкалерия, облачетата, излизащи от устите на продавачите, примесени със стоманеносив цигарен дим, пушещите комини (все пак бе декември), всичко бързаше да се издигне нагоре, към непробиваемата сива плоча, легнала тежко върху града. В този момент си помисли, че татко му сигурно отдавна вече беше излетял и се носеше в небето. Ако сега трамваят се издигнеше над цинковите и керемидени покриви, над куличките и балконите, над минарето на джамията и гигантския купол на синагогата, който му приличаше на десерт от неопределен вид, той нямаше да се изненада, просто щеше да се премести на първата седалка отдясно на кабинката на ватмана, където гледката беше най-добра. Защо трамваите не летят? Ето един въпрос, който заслужава Най-Сериозно Размишление. Един трамвай не тежи повече от обикновен самолет и все пак? Вероятно просто на трамваите не им се лети – заключи той. В този момент трамваят внезапно спря. Щерн залитна напред, повлечен от тежестта на Куфара, но една здрава ръка го хвана за рамото и го задържа.

За автора

Момчил Миланов е роден през 1986 г. в София. Завършва международно право и международни отношения в Страсбургския университет и Колежа на Европа в Брюж. В момента е докторант и асистент по международно публично право в Женевския университет. Работил е в различни организации в Брюксел, Хага и Париж. Негови текстове са публикувани в „Култура“, „К“, „Свема“, „GRANTA“, „Текстил“ и други издания.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук