Радваме се на българското издание на „Кишот“ – бляскав и предизвикателен постмодерен прочит на „Дон Кихот“, дело на един от най-бележитите писатели на нашето време!
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
„Кишот“ (превод: Надежда Розова, ИК „Колибри“) е безмилостно саркастичен, интелигентен и провокативен портрет на съвременната епоха, в която фактите често са неотличими от фикцията.
Вдъхновен от класическото произведение на Сервантес, посредственият автор на шпионски романи Сам Дюшан създава образа на Кишот: възрастен търговски пътник, умопомрачен от прекомерното седене пред синия екран, който се влюбва отчаяно в телевизионната звезда Салма Р. В компанията на своя въображаем син Санчо, Кишот прекосява цяла Америка и с рицарска храброст преодолява трагикомичните опасности, пред които го изправя епохата на безграничните възможности.
Паралелно на неговата история, писателят, създал Кишот, се изправя пред предизвикателствата на собствения си живот. По-дързък и ироничен от всякога спрямо популярната култура и нейната пагубна пошлост, Рушди повежда героите и читателите си на шеметно пътешествие из един свят на ръба на нравствения и духовен упадък.
Кишот
Салман Рушди
ПЪРВА ГЛАВА
Кишот, вече старец, се влюбва, започва своето търсене и става баща
Преди време, на поредица от временни адреси в Съединените щати, живееше скиталец от индийски произход с напредваща възраст и изоставащи умствени способности, който поради слабостта си към тъпоумната телевизия прекарваше твърде много време от живота си на жълтеникавата светлина в евтини мотелски стаи, захласнато вперил поглед в екрана, вследствие на което получи специфична мозъчна увреда. Гледаше ненаситно сутрешни предавания, дневни предавания, нощни предавания, сапунки, ситкоми, филми по канал „Лайфтайм“, лекарски драми, полицейски сериали, поредици за вампири и зомбита, битови драми за домакини от Атланта, Ню Джърси, Бевърли Хилс и Ню Йорк, любовните истории и свадите на разглезени наследнички на хотелски магнати и на самозвани шахове, лудориите на персони, прочули се с небрежна голота, петнайсетте минути слава, полагащи се на млади индивиди с огромен брой последователи в социалните медии, защото са се сдобили чрез пластична хирургия с трета гърда или със забележителната си фигура след отстраняването на някое ребро, подражавайки на невъзможната форма на куклата Барби на компания „Мател“, или дори, още по-просто, заради способността им да уловят огромен шаран в живописна обстановка, облечени само по оскъдни прашки. Гледаше и кулинарни конкурси, кулинарни състезания, надпревари за спечелването на изгодно делово предложение, конкурси за професионален стаж, състезания между чудовищни, дистанционно управлявани превозни средства, модни конкурси, състезания за спечелване на любовта на свръхжелани ергени или неомъжени жени, бейзболни мачове, баскетболни мачове, футболни мачове, състезания по борба, баскетболни срещи, програми за екстремен спорт и разбира се, конкурси за красота. (Той не гледаше хокей. Човек с неговия етнически произход и тропически младини смяташе, че има един-единствен вид хокей, който в САЩ наричаха конкретно „хокей на трева“. Да се играе хокей на лед, според него беше не по-малко абсурдно от това да се карат зимни кънки на трева.)
Тъй като мислите му бяха почти изцяло заети с материала, получаван преди през електроннолъчевата тръба, а в новото време на плоските екрани – през течните кристали, плазмата и дисплеите с органичен светодиод, въпросният човек стана жертва на все по-масово психично разстройство, което замъглява и разсейва границата между истината и лъжата, затова все по-често беше неспособен да различи едното от другото, реалността от фиктивната реалност, и започваше да се мисли за естествен гражданин (и потенциален обитател) на въображаемия свят отвъд екрана, на който се бе посветил всецяло и който според непоклатимото му убеждение даваше на него, и следователно на всички останали, нравствените, социалните и практическите напътствия, според които трябва да живеят мъжете и жените. С течение на времето той потъваше все по-дълбоко в плаващите пясъци на онова, което бихме могли да определим като нереалното реално, и усещаше емоционална обвързаност с обитателите на онзи другия, по-яркия свят, принадлежността към който той смяташе, че му се полага по право – сякаш съвременна Дороти обмисля дали да не се премести за постоянно в страната Оз. Незнайно точно кога той разви нездрава поради своята едностранност страст към конкретен телевизионен персонаж – красивата, остроумна и обожавана госпожица Салма Р., увлечение, което той определяше напълно погрешно като любов. В името на тази така наречена любов човекът взе фанатичното решение да намери тази своя „любима“ от телевизионния екран във възвишената реалност с висока резолюция, която и да беше тя, обитавана от нея и подобните ѝ същества, и да спечели сърцето ѝ както с делата си, така и със своето благородство.
Той говореше бавно и се движеше бавно, провлачваше леко десния си крак – трайна последица от Вътрешно събитие преди години, което увреди и паметта му, така че събитията от далечното минало се съхраниха ярки, но спомените му за средния период от живота му бяха безредни, с огромни празнини и други пролуки, запълнени сякаш набързо от нехаен строител с фалшиви спомени, породени от неща, които вероятно бе гледал по телевизията. От друга страна, той изглеждаше в доста добра форма за човек на неговите години. Беше висок, дори може да се каже длъгнест като мършава фигура от картина на Ел Греко или като крехка скулптура на Алберто Джакомети, и макар че такива хора (повечето от тях) имат меланхоличен нрав, нашият човек беше дарен с ведра усмивка и с обаятелното поведение на джентълмен от старата школа – безценни качества за търговски пътник, какъвто в своите златни години той стана за доста дълго време. И името му беше ведро – Смайл. На визитната му картичка пишеше „Г-н Исмаил Смайл, търговски директор на „Смайл Фармасютикълс ООД“, Атланта, Джорджия“. Като търговец той открай време се гордееше, че името му съвпада с названието на фирмата, която представя. Фамилното му име. Придаваше му известна тежест, поне според него. Не с това име обаче избра той да бъде известен по време на своето последно и крайно глупаво приключение. (Необичайната фамилия „Смайл“ впрочем беше американизиран вариант на „Исмаил“, така че възрастният търговски пътник всъщност се казваше г-н Исмаил Исмаил, иначе казано, господин Смайл Смайл. Беше тъмнокож мъж в Америка, който копнееше за тъмнокожа жена, само че той не възприемаше своята история през призмата на расовата принадлежност. Така да се каже, беше излязъл от кожата си. Това беше едно от многобройните неща, които търсенето, на което се беше отправил, щеше да постави под съмнение и да промени.)
Колкото повече мислеше за жената, която твърдеше, че обича, толкова по-ясно му ставаше, че такава разкошна личност няма просто да се гътне от щастие още на първото обяснение в amour fou от напълно непознат човек. (Не беше чак толкова луд.) Ето защо се налагаше да се докаже пред нея по друг начин и предлагането на такива доказателства оттук насетне щеше да бъде единствената му грижа. Да! Той щеше да предостави обилни уверения колко струва! В началото на експедицията се налагаше да поддържа обекта на своите чувства добре осведомен за своите начинания, затова възнамеряваше да започне кореспонденция с нея – поредица от писма, които да разкриват неговата искреност, дълбочината на чувствата му и решимостта му да не спира пред нищо, за да спечели ръката ѝ. На този етап от размислите му го обзе стеснителност. Разкрие ли пред нея колко скромно е общественото му положение, тя сигурно щеше да изхвърли писмото му в кошчето, да се засмее звънко и да приключи с него завинаги. Ако сподели възрастта си или спомене подробности относно външността си, имаше вероятност тя да се отдръпне със смесица от присмех и ужас. Ако ѝ спомене как се казва, тоест несъмнено августейшото име Смайл, което намеква за големи пари, а тя в изблик на лошо настроение уведоми властите и те го погнат като хрътки по молба на обекта на собственото му обожание, това щеше да му разбие сърцето и той щеше да се прости с живота. Ето защо възнамеряваше засега да запази самоличността си в тайна и да я разкрие едва когато писмата му и описаните в тях подвизи смекчат нейното отношение към него и я направят отзивчива към ухажването му. Как щеше да разбере, когато въпросният момент настъпи? На този въпрос щеше да търси отговор по-късно. В момента беше важно да започне. И ето че един ден най-подходящото име, най-уместната самоличност му хрумна в онзи миг между будуването и съня, когато въображаемият свят под клепачите ни процежда своето вълшебство в света, който виждаме, след като отворим очи.
В онази сутрин той сънува как говори на себе си в будно състояние.
– Погледни се – промърмори полузаспалата му личност на полубудната. – Толкова си дългурест, толкова кльощав, толкова стар, а брадицата ти е рехава, все едно си пъпчив тийнейджър. И да, признай, май си леко чалнат, витаеш из облаците, защото си от онези хора, които бъркат кълбестите, кълбесто-дъждовните и дори пересто-слоестите облаци с твърда земя. Само си помисли коя беше любимата ти песен като юноша! Знам, напоследък предпочиташ трелите от „Американ Айдъл“ или „Дъ Войс“. Навремето обаче ти харесваше същото, което обичаше и артистичният ти баща, възприе неговите музикални предпочитания. Помниш ли любимата му плоча?
В този миг полусъненият Смайл извади с размах дългосвиреща грамофонна плоча, която полубудният Смайл тутакси позна. Беше операта „Дон Кихот“ на Жул Масне.
– Основан е само най-общо върху шедьовъра на Сервантес, нали? – попита видението. – Ти също ми се струваш доста общо основан на самия себе си.
За автора
Салман Рушди е британски писател от индийски произход, словесен художник със забележителна ерудиция, една от големите знаменитости в областта на литературата и критиката. Неговият многогодишен труд върху белия лист заклеймява всички форми на насилие и посегателствата върху свободата на словото. Носител на множество награди, Рушди е автор на романи, сборници с разкази и есета, детски книги и документални филми.
Печели световно признание още с втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата „Ман Букър“. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда. Във Великобритания Рушди получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.