За романа си „Игра за всяка възраст“ румънският писател и преводач Клаудиу М. Флориан е удостоен с Европейска награда за литература през 2016 година.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Игра за всяка възраст“ (превод: Румяна Л. Станчева, ИК „Колибри“)е разказ за играта на историята с човешките съдби през погледа на дете и през участта на едно семейство. С лекота и ирония авторът представя драматизма на политическите, историческите и социалните проблеми на румънското общество от едно не толкова далечно време.

През 70-те години на миналия век едно петгодишно момче разказва за живота си в многоезичната и етнически разнородна среда на Трансилвания, сред своите роднини и съседи, които говорят румънски, немски и унгарски, както и саския и олтенския диалект, често споменават Другаря, с недоверие гледат казионната телевизия и с надежда слушат радио Свободна Европа. Момчето разказва на своя детски, наивен, все още недонаучен език, често тълкува разговорите на възрастните превратно или превежда буквално и смехотворно от един на друг език. Всичко тук е, както се изразява то, „по-много-начини“ – и езиците, и празненствата, и игрите, детските и на възрастните.

Игра за всяка възраст

Клаудиу М. Флориан

Никакво четиво и никакво школуване не може да заместят по-късно онова, което като дете си пропуснал край семейната трапеза. Лоренц Йегер

ПО-МНОГО-НАЧИНИ

Всички неща съществуват по-много-начини. Тукашните хора, сравнени с хората от другаде, единият език и другият език, нашият празник вкъщи и празникът от кафяво-червеникавия телевизор. Нищо не е едно-единствено. Винаги е двойно. Или тройно. Или четворно.

В навечерието на Коледа сме, седим си тримата пред цветно накичената елха и пеем. Не пеем обаче и тримата, само седим и тримата, защото езикът не ни помага еднакво. O, Tannenbaum… прозвучава малкият ни хор, съставен от Баба и от мен, докато до нас Дядо се задоволява да си седи и да припява тихичко. Той не говори езика на тази песен, но сигурно само от слушане разбира нещичко от обръщението към облеченото в иглички дръвче, което възхваляваме. Дори само видът на дръвчето вероятно му позволява да установи, че и през зимата, когато всичко е покрито със сняг, създанието със зелените иглички пред очите ни възкръсва в разноцветна украса.

После той, Дядо, е този, с когото пея на другия език „О, бор красив…“, а Баба е тази, която бръмчи кротко, въпреки че, като става дума за нея, тя разбира този нов за песента език, а и го говори. Оставя обаче на Дядо да подхване песента и на мен да държа исото, защото твърде рядко сме в подобно притихнало очакване тримата заедно. Езиците на песента изобщо не ни разделят толкова, колкото ни сплотяват мелодията и поводът. Що се отнася до мен, разбирам ги и двамата и много добре знам, че те пеят за същото нещо, на двата съседни езика, с които, Баба, от една страна, и Дядо, от друга, си служат всеки ден, за всичко, което имат да кажат, и често съвсем неусетно взаимно се допълват, като вмъкват или си отмъкват по съседски думите, по-кратки или по-дълги, за някоя подробност: O, Tannenbaum не означава на германски „О, бор красив…“, а само „О, бор“.

Както и при пеенето, аз единствен мога да говоря с двамата на всеки от езиците им. Защото Дядо не говори езика на Баба, а тя говори езика на Дядо, но не гладко като песен.

Защото Баба и Дядо също са по-много-начини.

Така е и с поздравителните пощенски картички за Коледа. Едната идва от Чичко Сучу, тук от селото, приятел на Дядо – Баба го нарича Saufbruder – „брат по чашка“. Аз му казвам Чичко. На германски, на чичковците се казва Onkel. Същото Onkel, пак на германски, означава и вуйчо или чичо. Затова за Чичко Сучу е по-сигурно да се говори на румънски. Защото той не ми е истински чичо – само чичко. Когато идва понякога у нас на приказка и на чашка с Дядо, гледа примирено и винаги тъжно и все-по-тъжно в чашата с вино, празна-пълна-празна-пълна-празна, като всеки път разказва същите истории от някакво вече несъществуващо време. Разказва, докато изчезнат и думите, с които да може да разказва. Тогава замълчава, продължава да гледа тъжно и по-късно – според Баба, колкото и рано да е, с Чичко Сучу вкъщи до чаша вино винаги е късно – по-късно си тръгва. Често се разхожда по улиците нагоре-надолу, случва се да мине и пред нашата къща, защото всеки ден ходи на разходка из градчето само за да се увери, че улиците все още водят накъдето трябва. За Коледа написва нещо на цветна пощенска картичка с нарисувани деца в румънска народна носия, които пеят унесено сред зърнестия сняг от полепен и лакиран пясък под благопожеланието „Щастливи празници“. Гица-пощаджията взима картичката и малко по-късно я намираме в пощенската кутия на нашата порта, която затваря всички улици, водещи накъдето трябва.

Другите пощенски картички също са цветни, с дебел брадат дядо в червено-бяло-черно, който препуска в бърза, теглена от елени, шейна над избродирани от разхвърляни букви пожелания: Frohe Weihnachten, което на германски означава „Щастлива Коледа“. И Дядо Коледа, и пощенските картички с живите лъчисти цветове не са тукашни, от нашето градче. От тях Баба ни чете: Frohe Weihnachten wünschen Georg und Familie или Michael und Familie. Тези, които ни пожелават щастлива Коледа, са вуйчовци – този път истински вуйчовци – и заради тях, без съмнение, на Гица-пощаджията му се налага да изброди много улици, за да донесе пощенските им картички до нас.

Защото тези двама вуйчовци ни изпращат пожелания Отгермания.

Ние сме тук. Но не сме сами и тук не е единственото място на света. Наистина, небето свършва в горите зад крепостта и отвъд долината, а отляво и отдясно стига до хълмовете в далечината, но всичко, което то покрива тук, е само част от по-много-начини. Защото на света съществуват най-малко още две места. Или три.

Едното е Жиберт, където живее Отàта, прадядо ми. От крепостта горе се виждат само върховете на околните хълмове, а до Жиберт се стига единствено с автобуса. Там говорят винаги потяхному, на езика на сасите, който някои тук изобщо не разбират и там най-вече вървят по земя и ровят земя, защото всичките им улици са от пръст, само пред къщите е настлан речен камък, а по полето, още преди влизането в селото, хората са приведени загрижено над земята и я разбиват или приглаждат с дългоопашатите си сечива. Всеки ден към земята на Жиберт заминава с дрънчене пълен с хора автобус, оставя неколцина там, после, след няколко часа, минава отново в обратна посока, за да събере и върне някои, понякога същите от на идване, а именно Баба и мен. Води ни там, при многобройните ни роднини и близки, които живеят заедно в селото, и ни връща обратно при оставения сам Дядо.

После, да вземем Дачия. Това село се намира между нашето място и Жиберт и може да бъде видяно от високото на крепостта, с острия връх на черковната си кула, редом с няколкото щръкнали между хълмовете покрива. И там всеки път някои слизат от автобуса, а други се качват. Дачия е едва малко повече от временна спирка, кратко отбиване по пътя между нашето небе и земята на Жиберт с няколко души, които вечно стоят и чакат.

Освен това има Вгермания. Място, едновременно добре известно, но и до което не можеш да стигнеш: то е някъде, но в същото време не съществува. Вгермания не се вижда отникъде, нито дори от високото на крепостта. Въпреки това за там, изглежда, знае цял свят. Оттам се появяват от време на време познати физиономии. С пристигането си предизвикват разговори и оживление, а след това изчезват припряно. Но да заминеш за там ти самият, както за Жиберт на гости при Отата, не може. Натам не води нито един дрънчащ автобус, тази страна съществува само в историите, разказвани за нея, при това прекалено рядко, чути, угаснали и постоянно подхващани стари истории, които я превръщат в страна от приказките. Малкото хора, които заминават оттук, тръгват за приказната страна и после и тях ги няма. Някои все пак се появяват от време на време, за няколко дена стават каквито са били и на свой ред нижат нови истории. После отново, някъде в края на главната улица, стават невидими и се настаняват в приказките на останалите тук. Вгермания, изглежда, е много тъжно място: всички, които идват за малко оттам, както и всички завинаги заминаващи натам, избухват в плач. Някои плачат и когато пристигат.

Някъде, изглежда, се намира още едно място, което, оттук погледнато, също не съществува: Букурещ. Не е приказна земя, макар често да изниква във всякакви историйки. Оттам не пристигат вълнуващи фигури, а и на заминаване за там никой не плаче. В тази посока не се виждат нито черковна кула, нито чакащи на автобусна спирка пътници. Никакъв Отата не живее там. За Букурещ може лесно да се каже какво не е, но не разбирам какво би могло да бъде. Там уж живеели двама души, които били свързани с нас, които имали нещо общо с нашето място и с всички нас, които обаче рядко минават да ги видим. Родители били, истински родители. Необикновена дума, като загадка в подмятаща се по морето бутилка.

Баба и Дядо, така казват, дори не били истинските ми майка и татко. От известно време всеки от тях търпеливо се опитва да ме накара да го проумея. Татко и мама били, виж ти, двамата веселяци, които ни посещават от време на време и които всеки път се чувстват тук като у дома си.

За автора

Клаудиу М. Флориан (р. 1969 г.) завършва немска филология в Букурещ и съвременна история в Германия. Постъпва в румънското Министерство на външните работи, след което заема дипломатически постове в Берлин и Берн. Понастоящем работи в Културния институт в Берлин. Романът „Игра за всяка възраст“, издаден първо на немски, после, преработен, на румънски, получава през 2016 г. Европейската награда за литература.