До близкия до Атина остров Егина може да се пътува с обикновен кораб – час и половина, дотам се стига и за около 45 минути с Flying Dolphi комети и катамарани.

Според митологията Егина била нимфа отвлечена от Зевс. От сливането им се ражда първият митичен владетел на острова Еакос. Тя била една от двайсетте дъщери на река Асопос (съществуваща и до днес на Егина) и Метопи, дъщеря на речния бог на река Ладонас в Пелопонес. Нейна сестра била Саламис (Саламина), на която е кръстен островът с прочутата морска битка между гърци и персийци в древността, водена на 22 септември 480 г. пр.н.е. (в морските теснини при Саламина в Сароническия залив, недалеч от Атина). Съюзените гръцките държави-градове побеждават Персийската империя в битката, която е най-решаващият сблъсък и бележи началото на края на второто персийско нашествие в Гърция.

И така, Зевс се влюбил в нимфата Егина и я отвлякъл, отвеждайки я на остров Инои, Инони или Инопия (и трите топонима са производни от старогръцката дума за вино «οίνος») – днешна Егина. Когато Егина била отвлечена, баща й я търсил навсякъде, докато накрая Сизиф му разкрил, че бащата на боговете  отвлякъл дъщеря му и че самият той видял отвличането й от високата скала на която стоя. Отначало Сизиф се колебаел дали трябва да разкрие на Асопос отвличането, за да не се разгневи срещу него Зевс. Когато обаче Асопос му подарил един извор в замяна на това да научи какво се е случило с дъщеря му, Сизиф забравил за тези свои размисли и опасения и, както бил прежаднял вече от толкова дни по нанагорнището, където бил осъден на вечни мъки, възможността да издаде истината се оказала идеална.

„Оморфоклисия“ – Хубавата църква

На територията на Гърция има не една църкви с името „Оморфоклисия“ (Ομορφοκκλησιά, όμορφη εκκλησιά означава „хубава църква“). Малцина са онези, които знаят за съществуването и познават историята на егинската посестрима на по-известната едноименна раннохристиянска църква с прекрасни стенописи, намираща се в атинския квартал Галаци. От лекцията на преподавателката по византийска археология в Критския университет Василики Фосколу, изнесена в двора на Етнографския музей на острова, на тема буквално непознатата и за повечето негови жители, научаваме сведения за този най-добре запазен византийски паметник на Егина от дванайсети век.

 Намира се не особено далеч от пристанището на острова, между селата Агии Асомати (името означава „светите небесни безплътни сили“) и Кипсели. Църквицата е посветена на паметта на светците войни и великомъченици Тодор Тирон и Тодор Стратилат, като надпис в храма гласи, че е бил обновен през 1282 г. Построен края на дванайсети век, вътрешността му е с богата иконописно украса, като фреските са много добре съхранени и включват четиринайсет изображения от Христологичния цикъл (сцени от живота на Иисус Христос). Особено впечатляващо е иконописното изображение на Рождество Христово с Богородица изобразена в рядката поза на Кърмилница (Галактотрофуса). Тя се намира в средата на иконата, кърми младенеца с разголена гръд, нещо необичайно за богородични изображения. Иконата носи силни веяния и елементи от апокрифните евангелия, за което подсказва и характерен детайл от нея с изрисувани около Божията майка очи.

Днес този паметник на византийската архитектура е затворен и недостъпен за посетители. Много е трудно човек да намери ключовете, да открие онзи, който ги държи. Затова – казва археоложката – нека не се сърдим на егиняни, че повечето от тях не са влизали в него. Както и за това, че посетители и курортисти не знаят за забележителната църквица. При все че никой не откроява значението й, никой не говори за нея, тя продължава да бъде един от най-значимите паметници на Егина. От блога за острова „Одос Агинис/ Улица Егина“ научаваме за предложението църквата да бъде отворена в определени дни и часове. Освен друго, тя е паметник към който препращат творби на известния художник Фотис Кондоглу (Айвали, Османска империя 1895 – Атина  1965), един от най-откроените представители на т.нар. „поколението от 30-те години“ в гръцката книжовност и изкуства. За родения с името Апостолелис литератор и художник от малоазийски произход е характерно търсенето на „гръцката принадлежност“, тоест на едно автентично изражение, завръщане към гръцката традиция, както в литературното, така и в живописното му творчество. Кондоглу има значим принос за съвременните превъплъщения на византийската иконопис, изографисал е редица църкви, сред които „Свети Андрей Първозванни“ в атинския квартал Кипсели и „Капникареа“ в центъра на града. Негов ученик е друг един гръцки художник с европейска известност и признание – Янис Царухис (1910 – 1989), също повлиян от иконописното изобразяване на сцената „Сваляне от кръста“, както тя е представена в Оморфоклисия на Егина.  

Храмът на Афеа: „Чернова“ за Партенона

Храмът на Афеа на близкия до Атина остров в Сароническия залив, толкова приближил се, че вече се е превърнал почти в предградие на Пирея, е забележителност, която не бива да бъде пропусната от посетителя. Егина е любима дестинация за атиняни през уикенда. Мнозина, особено хора на изкуството, имат извънградски къщи там, превърнали се в постоянни домове, най-вече след двата сезона на ковид изолация и карантина.

Храмът на Афеа е построен върху хълм с височина 160 метра, заобиколен от борови дървета и се отличава с излъчваната от цялата местност и от градежа му енергия. Още от праисторически времена (1300 пр.н.е.) бил известен като уникално място за култово изповядване. Светилището обаче процъфтява през архаичната епоха, когато на същото място са изградени три храма. Последният от тях в хронологичен порядък е съхраненият и до днес градеж. Намира се на 15 км. от столичния град на Егина (2 км. източно от Месагрос) и е построен през 500-490 пр.н.е. върху предходно светилище, унищожено при пожар около 510 п.н.е. Жителите на Егина решават да го разрушат, запазвайки обаче порталния вход към него и големия жертвеник, и да построят нов. Новият храм придобива окончателния си облик през 500-та година пр.н.е. и представлява изключителен образец на архаична архитектура. Твърди се, че архитектите на Партенона Иктин и Каликрат са ползвали по-късно този храм като образец, при проектирането от тях на атинския архитектурен шедьовър.

Храмът на Афеа е периптерен, в дорийски колонаден стил. Изграден е от местен варовиков камък (материалът от който са изработени фронтоните е пароски мрамор) и представлява пробив за античната гръцка архитектура, тъй като при неговото строителство биват изоставени издължените аналогии на архаичните храмове. Вместо 6 колони на тесните страни и 15 на дългите, аналогиите на храма на Афеа се доближават много до тези на класическите храмове с 6 колони на късите страни и 12 колони на дългите. До днес са оцелели 24 от неговите 32 колони.

Откъде е получил името си храмът

Светилището било посветено на богиня Афеа. Храмът на Афеа е споменат от древния пътешественик Павзаний през втори век пр.н.е., като той отъждествява Афеа с критската богиня Вритомартис – Диктина, дъщеря на Зевс и Карми. Митът гласи, че Минос, царят на Крит, се влюбил във Вритомартис, преследвал я. За да се спаси, тя се хвърлила в морето, където била уловена в мрежи от рибари издърпали я на техния кораб. Но един от моряците се влюбил в нея и за да се спаси от ухажването му тя се хвърлила в морето и доплувала до остров Егина, откъдето минавал корабът. Вритомартис продължила да търси място където да се скрие и в крайна сметка отишла на отдалечения хълм посветен на богиня Артемида, където девицата ловджийка я направила невидима. Когато отишли да я потърсят, на мястото й имало статуя, която нарекли Афеа (Αφαία = невидима, изчезнала). Това място жителите на Егина избрали за светилище и построили храм в нейна чест, а в по-късни времена богиня Афеа била отъждествявана с Атина и така храмът става известен и като светилище на Афеа-Атина.

Още от древността храмът на Афеа бил известен с фронтони украсяващи двете му тесни страни. Скулптурите на фронтона били разноцветни, ваяни от пароски мрамор, с тематика от Троянската война, в която се били отличили и войни от Егина и потомци на владетеля на острова Еакос. И върху двата фронтона като централна фигура присъства богиня Атина. Егиняни откроявали своя остров като родина на Еакос. Към края на шести век пр.н.е., период когато бил заплашен от атиняните, жителите му решили да сменят фронтоните, за да подчертаят потеклото си от Еакос и, разбира се, неговите подвизи.

След атинското нашествие на Егина от средата на пети в.пр.н.е. светилището започнало да запада и към края на втори век пр.н.е. то вече е изоставено; оттогава е запазено във вида в който го виждаме днес.

Първите разкопки на храма са започнати през 1811 година от британския архитект Кокърел (Ch. R. Cockerell) и неговия приятел барон фон Халерщайн (von Hallerstein), посетили обекта и откопали статуите от фронтоните. След това те пренесли скулптурните композиции в Италия, а оттам през 1828 г. те завършили в Мюнхен, където се намират и до днес и могат да бъдат видяни в Мюнхенската глиптотека.

Системни разкопки на храма са провеждани от Германския археологически институт в Атина през 1901 г., под надзора на Ад. Фуртванглер (Ad. Furtwangler) и Х. Тирш (H. Thiersch), а и по-късно – през 1964-1981, от Д. Оли (D. Ohly). В периода 1956-1957 г. са извършени реставрационни работи от археолога Анастасиос Орландос (1887 – 1979) и архитекта Евстатиос Стикас (1912 – 1983).

Енергията излъчвана от храма

Говори се, че храмът на Афеа, Партенонът в Атина и храмът на Посейдон на нос Сунион, най-южната точка на Атическия полуостров, първото и последното, което виждали моряците отплаващи и приближаващи се към сушата, бележат ъглите на мислен равностранен триъгълник (свещеният триъгълник на античността, към който древните гърци се придържали когато ставало дума за архитектурата и енергията на даден храм). При ясно време с добра видимост между тези три храма, древните гърци ги използвали като средство за получаване на сведения и подаване на сигнали в случай на вражеско нападение.

„Островната Мистра“

Ако се озовете на Егина, непременно трябва да посетите средновековното селище Палиахора, известно и като „островната Мистра/Мистрас“. Построено през девети век, то е било най-важното селище на острова до 1826 г. Намира се на хълма  на Свети Нектарий, отвъд едноименния манастир, на 7 км. от пристанището в посока центъра на острова. Селището се отличава със забележителната си история, с разкриващи се от високото място където се намира гледки и със старинните си църкви. Това е селото за което легендата гласи „където камбана – там и поп“, тъй като преданието гласи, че на времето в него имало 366 църкви (по една за всеки ден в годината), но и 800 къщи. Днес са запазени едва 38 църкви, малко от които в добро състояние, заслужаващи да бъдат посетени заради тяхната история и съхранени и до днес стенописи. Там има и останки от стени и водоеми на някогашния град. На върха на хълма са запазени руини от построена от венецианците през 1654 г. крепост, оттам се разкрива ширна гледка към противоположната-другата страна на острова. Палиахора била избрана за главно селище когато местните хора, изложени на заплахата от пиратски набези, започнали да се преместват от крайбрежията към вътрешността на Егина. По същество била построена от егиняни, за да се предпазят от пиратите сарацини и просъществувала почти цяло хилядолетие. Когато обаче опасността отминала, жителите отново започнали да се спускат към крайбрежните райони и Палиахора опустяла и постепенно се превърнала в развалини. Атмосферата в старинното необитаемо село напомня донякъде тази в Мистра на Пелопонес заради византийските руини. Крачейки по каменните й калдъръми, чуваш как птичките пеят и се наслаждаваш на разходката сред раззеленилата се природа; пролетно време местността е настлана с килим от диви цветя. Извори, щерни и „сувалес“ с вода, гледка към Месагрос, лимонови, нерандзови и маслинови дървета допълват картината.      

И „славяните са минали оттук“

Едно от по-големите селища на Егина е курортното Сувала. Думата „сувала“ не може да бъде открита в никой речник, освен в големият „Папирос-Ларус“, където – според някои – е дадено погрешно нейно значение, тъй като пише че означава „блато, тресавище“. Докато според автора на нейното обяснение на сайт „Периергос“, тоест, „Любопитко“ (https://www.periergos.gr/), четем че Сувала по-точно е естествен резервоар за дъждовна вода. Той извежда етимологията от славянска – според него – дума „сувала“, „блато, застояла вода“. Думата може да бъде чута на много места в Гърция, има редица производни от нея топоними, най-известни сред които Сувала на Егина (официалното име на селището е Вати) и този на планината Парнас (официално наречен Пандросос).

Усъмняваме се в славянския произход на думата Сувала и в руски източник откриваме, че съществува такава фамилия, идваща от прозвището Сувала, чиито корени вероятно са кримско-татарски. По онези места често срещани топоними са образуваните с помощта на компонента „су/сув“, означаващ в превод от тюркски „вода“. Сайтът предполага, че основателят на въпросната фамилия е живял близо до водоем или на брега на река. Възможно е също в основата на прозвището или производните думи да стои монголското съществително „суваг“ – „воден път, канал, плавателен канал». Съответно, основателят на фамилията да е бил мореплавател или да се е занимавал със строителството на плавателни съоръжения.

Шам фъстъкът измества лозарството

Пар екселанс месец на гродобера за по-възрастните и някогашните жители на Егина означавал много, понеже освен големите панаири през този месец, ги очаквал и упорен селскостопански труд. Тогава Егина била пълна с лозя, а това означавало полска работа, бране на гроздето, тъпченето му в постави, почистване на бъчвите, повечето пъти те били измивани в морето, за да са готови да поемат прясната шира.

До петдесетте години на двайсети век Егина била покрита с лозарски насаждения. Почти всяко семейство имало собствено лозе. Производството на вино и грозде било толкова мащабно, че не само задоволявало необходимостта на острова, а оставало и за износ. Жителите на Егина пренасяли превъзходната си шира с каици до Пирея, до съседното островче Ангистри и до по-далечните, също и до тези в Аргосароническия залив – Порос, Хидра и Спецес.

Когато култивирането на шам фъстъка започва да печели популярност, ентусиазмът от новата култура обещаваща за по-голяма доходоносност, тласка мнозина местни лозари да изоставят поминъка си и да се обърнат към отглеждането на шам фъстък. Така са изкоренени гроздообилните лозя и на тяхно място се появяват площите засадени с фъстъчените дървета. Полека-лека лозарската традиция бива ограничена. Днес на Егина има много малко лозя – около селата Кипсели, Леонди, Агиус, Месагрос, в малките селца около Орос, Риади и Хлои. Така окончателни изчезват и някои местни сортове грозде.

Задължителна спирка на Егина е и рибният пазар (Ψαραγορά) и узомезедопродавницата на Стелиос Геладакис с поне трийсетгодишна история, в улицата зад него, първата успоредна на крайбрежната. Здравка Михайлова, специално от Атина. Денят преваля и след разходка по крайбрежния фронт до църквата „Свети Никола“ и кея с рибарските лодки можем да наблюдаваме залеза от кафетерия „Еакос“ с изглед към пристанището, носеща името на родоначалника на егиняни. Свечерява се е и потегляме обратно с кораба за Атина.

Здравка Михайлова

ВЕРА ПАВЛУ

Къщата на Родакис на Егина, пътуване към един различен живот

В памет на Танасис Аргиропулос

Началото на ноември 2015-та. Егина, село Месагрос. Изпращаме до последния й дом приятелката Аргиро Родаки. Родом от Егина, еколожка, биопроизводителка, пчеларка, социална активистка, бореща се за околната среда и за свобода. След повече от двайсетгодишна емоция, която ни свързва с острова на нимфата Егина, влизаме в съприкосновение с магическата част на неговата вътрешност, непозната за мнозина – Месагрос (както говори самото му име на гръцки: „среднополие“). Слабостта ни бързо ще прерастне в любов. Къщи едноетажни, двуетажни, с каменен градеж, разпръснати по хълмовете; на подходящо разстояние, и за общуване, и за спокойствие, сред маслинови, бадемови и дървета с шам-фъстък, наоколо бодливи круши. Виещият се черен път отвежда към къщата и църквата „Успение Богородично“, в сянката на средиземноморските пинии, сред ухание на мащерка, лайкучка, кедрови дървета, седефчета; улицата се нарича „Димитрис Родакис“.  По-късно ще научим, че в селото преобладават две имена: фамилиите Родакис и Халдеос. Ноември 2017 година, разхождайки се по хълмовете наоколо, сред цветовете и ароматите, ще възвием наляво малко над улица „Родакис“ и ненадейно ще се озовем пред затворената врата на изоставената къща на Родакис на Егина. Бяхме чували за нейното съществуване, обгърнато от тайнственост. Отваряме внимателно набързо стъкмената телена „затварячка“ и се озоваваме – въпреки цялото похабяване, сред истинско чудо. Уникална каменна постройка със своеобразна архитектура, скромна и същевременно забележителна, със скулптури, с финирани ъгли и корнизи, със зидана фурна на двора, гълъбарник, кладенец и отрупано с едри плодове нарово дърво. Взимаме няколко да са ни за късмет. Затваряме внимателно вратата и си тръгваме, за да се разтърсим за историята на къщата.

През май 2021-ва след края на карантината, сред бушуващата в Месагрос пролет, тучна зеленина, зряла, устремила се с пълна сила към лятото, стъпките отново ме отвеждат до дома на Родакис и си мисля да го посетя пак. С изненада чувам, че някой работи в градината. Изненадата продължава след като прекрачвам в двора. Озовавам се в спретнато пространство, където, освен работника, който е зает с плевене, гостоприемно ме посреща мъж, охотно ме развежда и ми разказва историята на къщата. Архитект, който се е заел да извади на бял свят философията на родения през 1854 година Александрос Родакис, критянин по произход. Бил е самоук скулптор и художник, както и музикант. Построява къщата си през 1884, когато е трийсетгодишен. Живял е в този дом заедно с жена си и осемте им деца. Умира през 1926 години или малко по-рано. Каменната къща представлява продължение на терасираните нива, на околното пространство, на естественото природно обкръжение на околния хълм в Месагрос. Вътрешността и екстериорът изграждат нерушимо цяло. Стенописи и теракотни статуетки украсяват тавана. Обясняват ми символиката им. Прасето е алегория на щастието, часовникът символизира времето, змията е познанието, орелът е силата. Всичко това в неделима хармония. Крачейки по хълмовете на Месагрос по залез, от едната страна в дъното съзираш синкавите очертания на Атика, а от другата Палиахора[1] със старинните църкви и манастири. Пътуване във времето. Съдбата ни е отвела в Месагрос, неговата природа ни дава сила, а срещата познание.

Ноември 2021. В традиционен дом в Плака, в къщата на Ангелики Хадзимихали, посещаваме изложба за къщата на Родакис, експонирана в подходяща атмосфера, на различните нива из стаите в дома на известната гръцка етноложка[2]. Там ще научим името на архитекта – Дионисис Сотовикис, който продължава да работи за открояването на един различен начин на живот. Посредством природния елемент, чрез човешкия контакт, с емоция, философия. Ще научим също така, че къщата е била открита от археолога правил разкопките на храма на Афеапреди един век. През 2007 година на Атинското Биенале бе показан дванайсетминутен филм на Olaf Nicolai^[3]. Впрочем, храмът на Афеа и Месагрос се намират недалеч един от друг, дели ги пътека през борова гора. Впоследствие възхваляван от архитекти, които са и повлияни от него – Пикионис[4], Кандилис[5], Константинидис[6]. Двете статуи показани на изложбата, скулптирани глави поставени една срещу друга, ни препращат към притеглянето и срещата. Несъмнена препратка към „Другия“.

В разговора с архитекта в Месагрос стана дума за карантината, че престоят му в тази къща се е оказал съзидателен за него като човек на изкуството, който я обитава. В новата реалност пред която е изправено човечеството, в която освен врявата и зациментираността на градовете, се надигнаха трудности, препятствия, ограничения, които превръщат всекидневните неща в непревзимаеми крепости и оказват натиск върху телесното битие, къщата на Родакис в Месагрос символизира свободата и мечтата. Не непостижима.

---

[1] Палиахора (наричана също „островната Мистра“) на Егина е средновековно селище, построено през девети век, което е било столица на острова до 1826 г. Намира се на хълма на Свети Нектарий, на 7 км. от пристанището на Егина в посока центъра на острова. Отличава се с историята, гледката и старинните си византийски църкви. От 366-те на брой някога са останали около 38 църкви, по-известни от които са Ставрос, Агиос Георгиос (с уникални фрески), скалната Епископи – Агиос Дионисос, „Преображение Господне“ (с напълно запазени олтарни фрески и иконостасни изображения), Агия Кириаки (изографисана, централна за Палиахора от седемнайсети век до 1830 г.), Агиос Хараламбос и др.  – бел.прев.

[2] АнгеликиХадзимихали (1895–1965) – известна гръцка етнографка и авторка. Забележителни са трудовете й върху гръцкото народно изкуство и традиция. Усилията, полагани от Хадзимихали за съхраняване на гръцкото традиционно културно наслество, са високо ценени – бел.прев.

[3] Олаф Николай (род. 1962) ―немски художник–концептуалист, смятан за една от водещите фигури на съвременното изкуство в Германия. Занимава го широк кръг концептуални теми, от политическа и културна критика до търсения свързани с човешките възприятия. Траен предмет на интерес в тях е естетическото „присвояване“/апроприиране на природата от човешката култура, изследвано чрез смесени техники и средства, скулптурни и образни, като напр. контраст между растителни форми с изобразяване на жестове на ръце от италианските Ренесансови платна – бел. прев.

[4]  Димитрис Пикионис (1887 – 1968) – гръки архитект и академик, с богато живописно, поетично и авторско творчество- бел.прев.

[5] Георгиос Кандилис (1911-1995) – гръцки архитект, инженер и градоустройственик – бел.прев.

[6] Арис Константинидис (1913 – 1993) – гръцки архитект със значим принос през следвоенния период – бел.прев.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

ΒΕΡΑ ΠΑΥΛΟΥ

Το σπίτι του Ροδάκη στην Αίγινα, πορεία προς άλλη ζωή

Στη μνήμη του Θανάση Αργυρόπουλου

Αρχές Νοέμβρη 2015. Αίγινα, Μεσαγρός. Συνοδεύουμε στην τελευταία της κατοικία τη φίλη Αργυρώ Ροδάκη. Αιγινήτισσα, οικολόγος, βιοπαραγωγός, μελισσοκόμος, κοινωνική αγωνίστρια για το περιβάλλον και την ελευθερία.  Μετά από μια σχέση εικοσαετούς και βάλε αγάπης για το νησί της Αίγινας ερχόμαστε σε επαφή με το εσωτερικό μαγικό κομμάτι του, άγνωστο σε πολλούς , τον Μεσαγρό. Η αγάπη σύντομα θα γίνει έρωτας. Σπίτια μονώροφα, διώροφα, πέτρινα, διάσπαρτα στους λόφους, στην κατάλληλη απόσταση επικοινωνίας και ηρεμίας, ανάμεσα σε ελιές, αμυγδαλιές, φραγκοσυκιές, φυστικιές. Ο φιδωτός χωματόδρομος που οδηγεί στο σπίτι και την εκκλησία της Κοιμήσεως, κάτω από τα πεύκα, πλάι στα θυμάρια, στα φασκόμηλα, τους κέδρους, τους απήγανους, ονομάζεται οδός Δημήτρη Ροδάκη. Θα μάθουμε αργότερα ότι στο χωριό κυριαρχούν δύο ονόματα. Οι Ροδάκηδες και οι Χαλδαίοι. Νοέμβρη του 2017 στη βόλτα στους λόφους, στα χρώματα και τα αρώματα, θα στρίψουμε αριστερά λίγο πιο πάνω από την οδό Ροδάκη για να βρεθούμε ξαφνικά μπροστά στην κλειστή πόρτα του εγκαταλελειμμένου σπιτιού του Ροδάκη στην Αίγινα. Είχαμε ακούσει για την ύπαρξή του την οποία περιέβαλλε μυστήριο. Ανοίγουμε με προσοχή το πρόχειρο κλείσιμο και βρισκόμαστε, παρόλη τη φθορά, μπροστά σε ένα θαύμα. Μοναδικό πέτρινο κτίσμα, με ιδιαίτερη αρχιτεκτονική, ταπεινό και ταυτόχρoνα σημαντικό ,με γλυπτά, με γωνιές, εξωτερικό φουρνόσπιτο, περιστεριώνα, πηγάδι και μια  ροδιά κατάφορτη με κατακόκκινα μεγάλα ρόδια. Παίρνουμε μερικά για τύχη. Κλείνουμε προσεκτικά και αναχωρούμε ψάχνοντας την ιστορία του σπιτιού.

Τον Μάιο του 2021 λίγο μετά την λήξη της καραντίνας, στην βαθιά ‘Ανοιξη του Μεσαγρού, καταπράσινη, ώριμη, οδεύουσα ολοταχώς στο καλοκαίρι, τα βήματά μου με φέρνουν και πάλι στο σπίτι του Ροδάκη και σκέφτομαι πάλι να το επισκεφτώ. Με έκπληξη ακούω εργασίες στον κήπο. Η έκπληξη συνεχίζεται με την είσοδο στον αύλειο χώρο. ’Οπου εκτός από τον εργάτη που κόβει τα χόρτα, βρίσκομαι σε ένα περιποιημένο χώρο και με υποδέχεται ένας  άνδρας φιλόξενος, πρόθυμος να με ξεναγήσει στην ιστορία του σπιτιού. Αρχιτέκτονας, έχει αναλάβει να φέρει στο φως τη φιλοσοφία του Αλέξανδρου Ροδάκη που γεννήθηκε το 1854 και ήταν κρητικής καταγωγής. Υπήρξε αυτοδίδακτος γλύπτης και ζωγράφος, καθώς και μουσικός. Έχτισε το σπίτι του το 1884, όταν ήταν 30 ετών. Έζησε στο σπίτι αυτό με τη γυναίκα του και τα οκτώ παιδιά του. Πέθανε το 1926 ή λίγο νωρίτερα. Υπάρχει μια συνέχεια του πέτρινου σπιτιού, των επιπέδων, των χώρων του με το φυσικό περιβάλλον του λόφου στο Μεσαγρό. Το μέσα και το έξω δομούν ένα όλο που δεν αλλοτριώνει. Τοιχογραφίες ζωγραφισμένες και αγαλματίδια στην οροφή του. Μου εξηγεί τα σύμβολα. Ο χοίρος είναι η τύχη, το ρολόι ο χρόνος, το φίδι η γνώση, ο αετός είναι η δύναμη. Όλα σε αγαστή συνεργασία. Περπατώντας στους λόφους του Μεσαγρού στο ηλιοβασίλεμα αντικρύζεις στο βάθος από τη μια πλευρά το μπλε, την Αττική, από την άλλη την Παληαχώρα με τις παλιές εκκλησιές, μοναστήρια. Ταξίδι στο χρόνο. Η τύχη μας έφερε στο Μεσαγρό, η φύση του μας δίνει δύναμη και η συνάντηση γνώση.

Νοέμβριος 2021. Σε ένα σπίτι παράδοσης στην Πλάκα, στο σπίτι της Αγγελικής Χατζημιχάλη, επισκεπτόμαστε μια έκθεση για το σπίτι του Ροδάκη, δομημένη με ατμόσφαιρα στα επίπεδα και τα δωμάτια του σπιτιού. Θα μάθουμε εκεί το όνομα του αρχιτέκτονα, του Διονύση Σοτοβίκη που συνεχίζει το έργο της ανάδειξης ενός άλλου τρόπου ζωής. Μέσα στο φυσικό στοιχείο, σε επαφή με τους ανθρώπους, με συναίσθημα, φιλοσοφία. Θα μάθουμε επίσης ότι  το σπίτι ανακαλύφθηκε από τον αρχαιολόγο ανασκαφέα της Αφαίας πριν από έναν αιώνα και το 2007 παρουσιάστηκε ένα δωδεκάλεπτο φιλμ του Olaf Nicolai στη Μπιενάλε της Αθήνας. Εξάλλου βρίσκονται αρκετά κοντά Αφαία-Μεσαγρός μέσα από ένα δρόμο στα πεύκα. Υμνήθηκε στη συνέχεια από αρχιτέκτονες τους οποίους και επηρέασε. Πικιώνης, Κανδύλης, Κωνσταντινίδης. Τα δυο αγάλματα στην έκθεση, κεφαλές αντικριστά, παραπέμπουν στην έλξη και την συνάντηση. Αναφορά στον «Άλλο» με σαφήνεια.

Στη συζήτηση με τον αρχιτέκτονα στο Μεσαγρό αναφερθήκαμε στην καραντίνα όπου η παραμονή στο σπίτι αυτό στο υπήρξε δημιουργική για τον καλλιτέχνη που το κατοίκησε. Στη νέα πραγματικότητα της ανθρωπότητας όπου πέρα από την οχλαγωγία και την τσιμεντοποίηση  των πόλεων αναδύθηκαν  δυσκολίες, εμπόδια, περιορισμοί που καθιστούν τις καθημερινές εργασίες απόρθητα κάστρα και συμπιέζουν τα σώματα, το σπίτι του Ροδάκη στο Μεσαγρό συμβολίζει την ελευθερία και το όνειρο. ‘Οχι άπιαστο.