„Чия е вината?“ на София Толстая (корица)

Със своята „Кройцерова соната“ Толстой успява да разбуни обществото, като прокарва тезата, че всяка женитба води към нравствената гибел на съпрузите, за което жените са дори по-виновни от мъжете. Собствената му съпруга възприема драматично появата на тази творба, защото там Лев Николаевич не само обвинява жените във всички земни грехове, но и разкрива отблъскващи моменти от собствения си семеен живот. София Андреевна споделя:

…Самата аз почувствах със сърцето си, че тази повест е насочена срещу мен, че тя моментално ми нанесе рана, унизи ме в очите на целия свят и разруши последната любов между нас.

След дълги терзания тя решава да разкаже доста сходна история, само че видяна през очите на жената. Българското издание вече е факт, а преводът е дело на Ася Григорова.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

* Промокод: Jasmin21-3  
Важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Ако авторът на „Чия е вината?” (художник на корицата: Люба Халева, ИК „Колибри“) беше друг,  читателят щеше да види в нея само една увлекателна, добре написана история за любов и страст, ревност и разочарование. Младата Ана – момиче с идеалистична представа за света и силен стремеж към духовно развитие, се омъжва по любов за стария приятел на семейството княз Прозорски. Князът е богат, появяват се здрави и хубави деца, но огорченията и неудовлетворението на съпругата се трупат, а ревността на съпруга расте и стига до крайност… Сюжетът увлича, героите са обрисувани с психологическа убедителност и дълбочина, стилът е прекрасен. Само че тази приятна „женска“ повест е написана не от друг, а от съпругата на Лев Толстой, което я превръща в нещо много по-стойностно и значително. Тя е дръзкият отговор на София Андреевна на публикуваната през 1891 г. „Кройцерова соната“, която предизвиква  „земетресение“ не само „сред четящия свят“, но и в душата на жена му. Множеството автобиографични елементи в „Чия е вината?“ са по-лесно доловими днес, когато знаем твърде много за сложните отношения в семейството на великия писател.

Когато написва своята повест, София Андреевна Толстая дори не прави опит да я публикува – тя ясно съзнава, че нейната творба разкрива прекалено много от семейния живот на обожавания в цяла Русия писател, и е достатъчно умна, за да не се съизмерва по талант с великия си съпруг. В един от дневниците си споделя, че повестта й ще види бял свят едва след смъртта й. Но е трябвало да минат повече от сто години, докато този текст бъде публикуван. Това става благодарение на изследователите от музея на Толстой в Москва. По онова време те подготвят за издаване всичко, написано от София Андреевна, като започват с най-интересното – „Чия е вината?“. За първи път повестта излиза в списание „Октябрь“ през 1994 г. За жалост, точно тогава обществено-политическият живот в Русия ври и кипи, дебелите списания губят читателите си и творбата на София Толстая остава незабелязана. Няколко години по-късно тя е отпечатана и в книга, а днес е превеждана с успех и на Запад, като например във Франция се превръща в литературно събитие.

Чия е вината?

София Толстая

Беше чуден, ясен, възхитителен ден. Истински празник на летния разцвет. Колко красиви и весели бяха прозрачното лазурно небе, жарките лъчи на слънцето, шумните, многобройни и разнообразни птици в пищните дървета и цъфтящите храсти! А дълбокото синьо езеро в далечината така блестящо отразяваше небето и ярката, сочна, богата растителност по бреговете му.

Точно толкова празнично, цъфтящо и светло изглеждаха двете момичета, които тичаха по пътеката от езерото към голямата бяла каменна къща. И двете бяха боси, носеха сандалите си в ръце, хавлиените кърпи, метнати на раменете им, бяха мокри, косите – разпуснати. Несвикналите им, все още непочернели малки крака стъпваха по росната трева предпазливо и леко и момичетата се смееха с пълен глас.

– Внимавай, някой ще ни види – казваше едното.

– И какво, да не би да е срамно? – широко отворило очи, учудено попита другото. – Всички жени ходят боси.

– Ама боцка, трудно се ходи.

– Няма нищо, ти пък тичай, ето така, по-леко е!

И чернооката слабичка девойка се понесе толкова бързо към къщата, че когато, задъхана, зачервена и развълнувана, се оказа на верандата, изведнъж се огледа, опомни се и ужасно засрамена, изведнъж замръзна.

– Какво ти става, Ана? – строго и учудено попита майка ѝ, докато оглеждаше от глава до пети смутената си дъщеря.

– С Наташа се къпахме и… и изпробвахме какво е да ходиш бос. Не знаехме… – отвърна Ана, като криеше краката си.

Тя бегло погледна протегнатата мъжка ръка на госта, изправен до масата за чай, после се взря в очите му и с виновна усмивка му подаде своята.

– Не знаех, че сте дошли. Здравейте, княже… Ей сега ще дойда.

И момичето изчезна. След него бързо-бързо се измъкна и другото.

Този, който подаде ръка на Ана, беше отдавнашният познат на майка ѝ княз Прозорски, 35-годишен, който от време на време се отбиваше пътьом от отдалеченото си имение у семейство Илменеви. Той познаваше децата от съвсем малки, обичаше простия и весел бит в този дом и често се любуваше на порастващите момичета.

И когато те една след друга изчезнаха през вратата, князът още дълго се усмихваше радостно. Отдавна не беше посещавал Илменеви и както често става точно докато бе в чужбина, нещо се беше случило с момичетата. Вече не бяха деца, а изведнъж се бяха превърнали в жени.

Без да си дава сметка за това, князът го усещаше смътно и в главата му се запечата впечатлението от стройните боси нозе, тъмната разпусната коса на отметнатата назад главичка на Ана, нейната силна, бърза фигура под широката бяла сутрешна рокля.

– Боже, колко е хубаво тук! – възкликна князът, поглеждайки към вратата, зад която се бяха скрили момичетата, обзет от някаква млада, ободряваща приповдигнатост на духа. – Колко е радостно, колко е светло! Ех, младост! – добави той, като си пое дъх. – Нашата младост си отиде, Олга Павловна, но още можем да ѝ се любуваме.

– Е, ако младостта беше вечна, нямаше да я ценим… Да не мислите, че те я забелязват или ценят? Ни най-малко – спокойно отбеляза Олга Павловна.

След като поговориха още малко, тя се извини на княза, като каза, че трябва да свърши нещо по къщата, но за закуска ще се съберат всички.

– Ето ви вестници, княже, прегледайте ги, има интересна статия за френските размирици.

Олга Павловна се прибра, а двете сестри скоро се върнаха. Бяха се преоблекли в тъмни, строги в простотата си рокли, бяха сресани и придобили съвсем благопристоен вид.

– Жалко, че се преоблякохте  – рече князът.  – Така сте примерни госпожици, но иначе бяхте и по-красиви, и по-естествени.

– Но така е по-благоприлично – възрази Наташа, докато си сипваше кафе.

– Това са предразсъдъци – отсече кратко Ана. – С което сме свикнали, то е и прилично – добави тя и се зае – бързо, както кълват птиците – да си хапва ягоди от чинийката.

– Весело ли ви е? – попита князът.

– Ужасно! – отвърна Ана. – Ние с Наташа сме толкова заети. В момента чета философия и пиша повест. Наташа казва дали е добре: всяка вечер ѝ чета написаното сутринта.

– А каква философия четете?

– Сега Дмитрий Иванович ми е дал Бюхнер и Фойербах. Той твърди, че това е необходимо за началото на моето развитие. И всичко ми стана толкова ясно! Разбирам, че при такива доказателства мога да стана и материалистка.

– На колко сте години?

– Скоро ще навърша осемнайсет.

– Я зарежете и Бюхнер, и Фойербах, не си размътвайте ясната душа. Не можете да ги разберете и само ще се объркате.

– От четенето на философия ли? Това не може да стане! Напротив, ще съм по-наясно със самата себе си и със съмненията си. Чела съм и ваши статии, но те са трудни, още не мога да ги разбера напълно.

– А повестта ви за какво е?

– За това, че трябва да се обича. Няма да разберете. Но пък Наташа ме разбира прекрасно.

– Не е трудно за разбиране, но Ана е прекалено сантиментална. Мечтае за някаква любов, която трябва да е прекалено чиста и идеална, почти като молитва – каза Наташа.

– А това как се съчетава с материализма, Ана Александровна? Ето че си противоречите…

– Ах, ето я пеперудата, която Миша търсеше за колекцията си  – внезапно се развика Ана и скочи с бързите си, силни крака на перваза на верандата, като се опитваше да улови голяма тъмна пеперуда.

Князът пламна при вида на толкова грациозната фигура на Ана, която се мярна пред него, докато скачаше от парапета с пеперудата в ръка.

– Хайде да се поразходим по-надалече, ще вземем и Миша – предложи Наташа.

Всички се съгласиха, разпръснаха се да си вземат шапките, викнаха малкия Миша и решиха да отидат до съседното село, при кърмачката на Миша.

Пътят минаваше през полето, беше прашно и горещо; всички бяха отпуснати и разговорът не вървеше. Ана крачеше пред останалите, князът я догони и ѝ каза с усмивка:

– Колко просто и ясно е всичко в живота ви! И колкото и да се стараете да си ги измисляте, пред вас няма и не може да има въпроси. Самата вие – с младостта си, с ясния си поглед, с вярата си в живота, сте си отговор на всички съмнения. Господи, колко ви завиждам!

– Не, не ми завиждайте. Цялата съм в съмнения и съм… толкова ограничена – печално добави тя. – Откакто разбрах, че в света има само движение и отношения на атоми, вече не знам има ли Бог. Ето, Дмитрий Иванович – познавате го, студентът, който идва у нас от Сосновка, та той твърди, че Бог е измислица, че няма никаква воля Божия, че всичко е природен закон. Но това са само думи на невярващ човек. Може би е прав, но още не мога да проумея всичко. Понякога толкова ми се иска да се моля, но на кого? – А вие не слушайте никого. Дмитрий Иванович ви смущава и това не е добре – каза князът, загледан в прозрачната кожа по слепоочията на Ана, под която туптяха тънички синкави жилки.

Ана се изчерви.

– Смущава ме, това е истина. Но той толкова се старае да ме просвети! Миша, Миша, къде тръгна? – изведнъж се развика Ана.

Но вече беше късно. Миша, когото бяха забравили, не пое по моста като другите, а заобиколи направо към блатото и вече беше потънал в него до коляно. Князът му подаде пръчка и го измъкна. Но Миша беше мокър до кости. Наташа, която събираше цветя за хербарий, дотича и започна да го разтрива с трева и кърпи, като нареждаше сърдито. Ана се смееше. Но вече не можеха да продължат нататък, наложи се да се приберат вкъщи.

Вечерта дойде и Дмитрий Иванович, съсед по имение, русоляв блед студент с очила и разпуснати маниери. Без да се притеснява от ничие присъствие, Дмитрий Иванович през цялата вечер не се отдели от Ана. Двамата седяха на стъпалата пред верандата и четяха някаква книга, но Дмитрий Иванович непрекъснато прекъсваше четенето и разгорещено обясняваше на Ана системата на Дарвин.

Князът по принуда беше прикрепен към появилата се за чая Олга Павловна, като стрелкаше с поглед Ана и събеседника ѝ, тъй като и Наташа нямаше настроение и кой знае защо говореше неохотно с него.

Късно вечерта князът си замина, като каза, че на връщане от Петербург на всяка цена ще се отбие отново у Илменеви. На сбогуване той погледна злобно Дмитрий Иванович и уж случайно не му подаде ръка.

„Да, заради младостта му“, помисли си князът; и когато излезе от къщата на Илменеви и погледна към тъмното звездно небе, към потъмнялото езеро и тайнствената горска далнина по бреговете му, изпита чувството, че всичко на света внезапно угасна, че всяко щастие е останало някъде там, назад, потънало е в тази мистериозна нощ – и се ужаси.

„Аз и това момиченце, доскоро още дете, което съм носил на ръце – не, това е невъзможно!“ Дъхът му секна.

„Не може да бъде! Какво е това? Отново и за кой ли път все същото! Но не е същото, това е нещо ново!“ И отново пред него се появи Ана, и с въображението си той мислено разголваше и стройните ѝ крака, и гъвкавата ѝ, силна девствена снага.

„Ами очите! Черни като нощта, и ясни, правдиви… Що за същество е тя? Нещо съвсем особено. Но кога се случи това? Защо изведнъж си помислих, че не мога да живея без тези ясни очи, без този чист, весел и мил поглед?… Да, съвсем доскоро гледах тези момичета толкова спокойно и радостно… А сега?… Изведнъж видях, че тя е жена, че няма никой друг освен нея, и съм длъжен да овладея това дете, да, иначе не мога…“ Кръвта нахлу в главата на княза. Той затвори очи, за да си представи по-ясно Ана. Каретата се поклащаше по междуселския път и пътуването люлееше княза, като усилваше чувството му за нега и потребността му от наслади в тази чудна лятна нощ…

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук