След като „Мисия Туран“ се превърна в една от книгите на годината, Алек Попов отново прицелва сатиричното си перо към някои от най-наболелите проблеми на съвремието, което, вярваме или не, не се е променило особено от 2007 г., когато тази книга излиза за първи път и става заслужен носител на наградите „Елиас Канети“ и „Цветето на Хеликон“.

---

Книгите на Алек Попов може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Преведена вече на 10 езика, „Черната кутия“ (ИК „Сиела“) е емблематична и все така актуална история, в която  сложната динамика на отношенията между УБЗГ – „успелите българи зад граница“, и НГЗБ – „неуспелите гъзове, забити в България“, се разгръща във виртуозен и трагичен портрет на обществото, в което носталгията по миналото и фасадната демокрация раждат абсурдни и невероятни сюжети.

Двама братя, поели в коренно различна посока, се срещат отново след години раздяла в Ню Йорк, за да се преоткрият и да преценят къде са ги отвели мечтите и амбициите им. „Успелият” и „Неуспелият” българин срещат своите светове, за да осъзнаят, че етикетите не носят щастие, а понякога загубата носи истинска свобода.

„Черната кутия“ крие тайни, които няма как да узнаете ако не я отворите: за бизнеса с развеждане на кучета, за летежа на акциите, за спасяването на един индустриален мастодонт и за най-прекия път към възхода по корпоративната стълбица. Или за тая работа с любовта, която винаги е по-сложна от очакваното…

Алек Попов виртуозно поставя двамата братя в епицентъра на ураган от странни, трагикомични събития, които ще разтърсят Ню Йорк и ще съберат в един сюрреалистичен коктейл юпита, лузъри, учени, сенчести синдикални барони и фатални красавици…

Низ от шантави и абсурдни ситуации, но винаги обрана в изразните си средства, „Черната кутия“ от Алек Попов е истински шедьовър, прецизна и същевременно с това забавна картография, в която са отразени някои от най-наболелите теми на XXI век и напомняне, чекапитализмът и социализмът са две страни на една и съща монета, така както доброто и злото са неизменна част от човека без значение на коя географска ширина се намира.

„Гогол възкръсна – в България! Изключително четивен разказ, наситен с прекрасен, естествен хумор, без постмодернистки трикове. Алек пише едновременно забавно и философски – един от любимите ми живи писатели не само в Източна Европа, но и в света днес!“

Йосип Новакович, финалист на наградата „Букър“

„Много вихрено, много забавно!“

Щерн

„Това е брилянтно политическо изявление за феномена емиграция, което е приложимо за много страни!“

The Globally Curious, Лондон

 „Вместо да се оплаква от състоянието на света, Попов разказва увлекателни истории. Битката между доброто и злото води до вълнуващ финал, в който рицарят спасява момичето, заключено в кулата. Холивуд и приказки: този роман разкрива, че в обществата на Изтока и Запада има по нещо и от двете.“

Die Presse, Виена

„…шедьовър, който използва гротескен хумор, за да се справи с далеч по-сериозни проблеми…

Попов блести на всяка страница чрез невероятен набор от иронични орнаменти, които функционират като двигател на действието…“

La Diaria, Монтевидео

Черната кутия

Алек Попов

1. АНГО

54 мили до крайната дестинация, информират монитори­те над седалките. Температура – 12°С, височина – 3500 мили. Върху екрана изплува картата на Западното полукълбо. Траек­торията на самолета е очертана с бяла стрелка, която тръгва от Централна Европа, минава над Шотландия, пресича Северния Атлантик над Исландия, завива към Лабрадор и влиза в Щатите под остър ъгъл като балистична ракета. Върхът ѝ почти докос­ва точката с надпис Ню Йорк…

Облегнах се и затворих очи. Не бях мигнал през целия път. Багажните клетки над главата ми хлопат; валят чанти, дрехи, пликове. Не разбирам цялото това бързане. Америка няма да избяга. Ще продължи да си лежи от другата страна на океана и да попива вълни от устремени към лично щастие индивиди още поне 20 години. Неусетно съм задрямал. Когато отворих очи, опашката между седалките не беше помръднала. Нямах пред­става колко време е минало. Изнервени, потни хора с чанти между краката негодуваха.

– Какво става, защо не пускат?

– Дами и господа, на борда има малък медицински проблем – гласът на пилота звучеше унило, като на човек, чиито пла­нове за вечерта са пропаднали безвъзвратно. – Приканваме ви към търпение до изясняване на обстоятелствата около инци­дента. Съжаляваме за неудобството.

Малък медицински проблем! Пътниците се натръшкаха по седалките кой където свари с мрачни изражения и наизвадиха мобилните си телефони. От предната част на самолета се за­дадоха няколко души с ярки защитни облекла и противогази.

Е, сега я втасахме!

Виновник за суматохата е сополивият малчуган, дето се скъса да драйфа през последните часове. Очевидно това е събудило подозрения за биологична атака. Екипът трескаво се суети край хлапето: мерят му пулса, преслушват го, вземат кръвни проби на цялото семейство, проби от въздуха… Май­ката ридае. Бащата, близкоизточен тип с рехава мазна лимба, залепнала върху темето, мачка притеснено опаковка от снакс. Под повърхността на този минималистичен жест обаче личи ужасът на обикновения човек, изстрелян в сърцето на светов­ния хаос. От време на време командирът на полета се обажда, за да успокои духовете. Ония с противогазите разнасят нагоре-надолу куфарчета с апаратура. Но резултатите се бавят. Ние кесим, стресът е отстъпил на тъпо безразличие.

Не съм стъпвал в Америка, откакто се случи това с баща ми. (Улавям се, че винаги казвам „това с баща ми“ вместо „умря“, „почина“ или „отиде си“. Сякаш става дума за нещо срамно…) Цялото ми желание да пътувам натам се спихна като балон от дъвка, запечатвайки ранните ми имигрантски бляно­ве с розово-лепкавото си клеймо. Трябваше да минат години, докато започна отново да мисля за това. И все пак като че ли една невидима забрана продължаваше да тегне над тази част от света. Тя очевадно не важеше за брат ми, може би защото беше приел смъртта на баща ни като свършен факт. Недко замина да следва в Щатите няколко месеца след трагичния инцидент. Направи MBA и, естествено, там си остана, като изключим ва­канциите. После престана да си идва и за тях. Сега работи на Уолстрийт и, предполагам, има всички основания да бъде дово­лен от себе си. Всъщност по някакъв начин и двамата останах­ме: кой в Америка, кой в България. Не че се оплаквам, това е положението. Никой не ме е спирал, сам си го избрах.

Току-що бях завършил английска филология, отваряше ми се място в университета, но предпочетох да се отдам на биз­нес. Времето беше такова. Куцо и сакато регистрираше фирми, продаваше, купуваше… В началото на 90-те книгоиздаването изглеждаше златна мина. Глад за четива. Хората още имаха пари, грабеха каквото им попадне. Продадохме един наслед­ствен имот: половината отиде за учението на брат ми, другата вложих в бизнеса. Издадох десетина нелоши кримки, паднаха мангизи, купих си „Опел“ на старо и се ожених млад. Обаче бизнес климатът се сговни. И още как се сговни! Продължих да вадя по някое и друго заглавие, колкото да поддържам фасада­та, но чувствах, че няма да я бъде. Пък и вече ми беше писнало да търча по складове и печатници, да гоня разни типове, за да си прибера жалките приходи. Връзвах бюджета, като превеж­дах за други издателства. Главно трилъри и фантастика, които ме кефеха. Фамилният климат също не беше цветущ. Не си пас­нахме с жена ми, макар да се мъкнахме цяла година, преди да се венчаем (каква дума само!), а се венчахме тържествено – в църква и с разни личности и обещания до гроб. Като че ли това скапа работата още отначало. Рамката, в която се напъхахме, на щастлива млада двойка от каталог за матраци. В крайна сметка жанрът си каза думата. Бит до дупка. Сексът – с тен­денция към затихване. Беше художничка, но си вадеше хляба в една рекламна агенция, където, кой знае защо, все ѝ даваха да рисува кренвирши. Пробва да направи няколко корици, но не се получи. Кренвиршите обаче ѝ се удаваха. Дори спечели на­града с един от тях на някакво международно изложение, след което я поканиха в Италия. Дай да се разведем, вече не пом­ня кой точно го каза, но никой нямаше нищо против. Нямахме деца, нямаше какво да делим освен опела, на който му бяха свили гумите. Тя ми го хариза. И си замина. Сега най-вероятно рисува салами, но за доста повече пари.

Изобщо всичко живо хукна да се спасява – като плъхове, подушили вода в трюма. Повечето ми приятели се изнесоха по Ирландия, Испания и Германия, та даже и в Португалия, откъдето, общо взето, самите португалци гледат да се из­метат. Накрая взе, че се вдигна и майка ми. Тъкмо се беше пенсионирала от БАН, където беше прекарала повече от 20 години, с фамозната пенсия от около 200 евро. Отиде да се грижи за някакъв дядка чак в Уелс. Уредила я бивша колежка, която развила цяла мрежа за гледане на възрастни хора в Обе­диненото кралство. От три години е там, в едно градче, чието име все забравям, известно с чудната си природа и келтски­те паметници, пръснати в околността. Ще стоя, вика, докато мога. Дори пари ми е пращала след фиаското с пингвинчета­та. Винаги съм имал лошо усещане за детската литература. Но агентът ме убеди, че тия пингвини сега били тотален хит в Европа. Десет серии с картинки, бая солени ми излязоха правата, а печата – още повече. Отпечатах десет хиляди, но едва ли се продадоха и хиляда. Така приключи издателската ми кариера. Накъдето и да се обърнех, само прах, простотия, бездомни псета и безперспективност…

Тогава за пръв път си рекох, абе, що ли не взема и аз да се пръждосам нанякъде? Сериозно имам предвид, не както се за­канва половината български народ, като спраска гума в някой от безбройните кратери по пътищата. Отне ми почти година да се мотивирам. Може би защото все пак не умирах от глад, имах покрив над главата, като ми се дочука, все падаше по нещо, като ми се допие, не оставах на сухо, често се залъгвах, че нещата не са чак толкова зле. Но си давах сметка, че този път води на­долу и все по-надолу, към неминуема нравствена и физическа дегенерация, а пък аз нямах още 40 и животът беше пред мен.

Или поне така се казва.

Е, да, участвах в лотарията заедно с още поне един милион родни картофа, търсещи по-тлъста почва! Не вярвах, че нещо ще излезе, като имах предвид опита на брат ми, който беше пускал пликове като луд, докато накрая самата фирма не му уреди документите. Но по принцип тотото е национален спорт в България. Пускай, пък ако стане. Като стане обаче, всичко се обърква. Един властен императив помита целия ти досегашен живот: човече, та ти си избран! Това не е като да ти изсипят един милион, както се хвърля фураж на прасета, и хайде живей. Тук се намесва предопределението. Дава ти се шанс, открехва ти се врата, а дали ще влезеш зависи само от теб. Всеки има право на щастие. И сега вече няма мърдане. Ако не се отзовеш на ангелската тръба, ще се каеш до гроб. Язвата на съмнени­ето ще дълбае в теб, дори всичко да ти е наред. Ако пък, не дай Боже, животът ти тръгне накриво, ще си скубеш косите заради пропиления шанс. Сблъсъкът с родната действителност, доскоро рутинен и неизбежен, изведнъж ще придобие трагични измерения. Прецака се, Марко Тотев такъв, ще кънти в главата ти като ехо от зачукване на пирон.

Сам се прецака!

Брат ми непрекъснато пътува по проекти и апартаментът му стои празен през по-голямата част от годината. Така че няма проблем да ме приюти, поне на първо време. Ако изобщо успея да се измъкна оттук, разбира се.

Системите за пречистване и вентилация са изключени, за да се попречи на разпространението на евентуалната зараза. Въздухът в самолета е горещ и тежък, наситен с дъх на телесни изпарения. Част от пътниците притискат кърпички към лицата си. Ама и аз съм един късметлия! Когато дверите най-сетне ти се отварят, зелената карта лежи в джоба ти, а ти, образно каза­но, в пълния джоб на Америка, някакъв подъл вирус може би разгражда стените на клетките ти, за да ти припомни, че между лотарията на живота и програмата за разнообразяване на еми­грантския поток няма нищо общо.

Представях си как ще прекарам следващите месеци под ка­рантина в някакъв секретен лагер, извън пределите на САЩ, зад бодлива тел, по която тече ток. Под предлог, че ни лекуват, отделът за биологично разузнаване на ЦРУ извършва зловещи експерименти над част от задържаните от по-второкласните страни. Тялото ми се покрива с язви и умирам в страшни мъки. Жертва на международния терор. Доколкото ми е известно, в този случай застраховките по общия ред не важат. Кремират набързо останките ми, за да заличат следите. Един хубав ден брат ми получава праха ми в същата черна пластмасова кутия, в каквато пристигна баща ми.

– Welcome to America, пич!