На 21 март 1921 г. е роден един от най-забележителните български писатели (за мнозина познат и обичан като „бащата на Лиско“, откъси от чиито приключения също предстои да споделим).

Отбелязваме този юбилей както подобава – разгръщайки някои от най-вълнуващите му книги за деца и възрастни.

Предстои ни да се потопим във „Великата суета“, да вдишаме романтиката на „Сладка морска сол“ и да се осмелим да се запознаем с историята на „Маймунската кожа“ (ИК „Ракета“). Но преди това…

За Борис Априлов

Борис Априлов (псевдоним на Атанас Василев Джавков) е писател, хуморист, фейлетонист, драматург и автор на творби за деца и юноши. Роден е на 21 март 1921 г. в град Малко Търново, завършва гимназия в Бургас (1935), а през 1947 година е поканен от Радой Ралин да работи във вестник „Стършел“ и семейството му се мести в София. В периода 1959 – 1963 е драматург в дирекцията на българските циркове, а между 1977 – 1980 е драматург в Драматичния театър на Сливен. През 1991 г. се изселва със съпругата си в Израел, където няколко години по-късно завършва и земния си път.

Читателите познават автора най-вече заради любимия и неподражаем Лиско. Но би било честно да кажем, че у нас хората се делят на такива, които обожават Лиско, и на други, които никога не са приключенствали с него, а дори и не са чували за подвизите му.

Ако се гмурнем още по-надълбоко, е редно да се запитаме и кой е плавал с мариниста Борис Априлов? Или с психолога, умеещ да пише с абстракции и тънка ирония?

Борис Априлов е познат най-вече с произведенията си за деца, но не по-малко впечатляваща е прозата за възрастни на писателя.

През есента на 2019 г., за първи път излиза като самостоятелно издание, излезе романът „Великата суета“ (ИК „Ракета). Книгата е читателско гурме за любителите на драматургично овкусените текстове, а написаният преди 40 години психологически роман звучи актуално и днес с общочовешката си теза:

когато си правим автопортрет, много по-малко приличаме на себе си, отколкото на образа, към който се стремим.

Второто заглавие от поредицата с проза за възрастни на Борис Априлов е сборникът с подбрани от редакцията на ИК „Ракета“ разкази и с тематичното заглавие „Сладка морска сол“. Освен всички друго, той разкрива Борис Априлов и като един от най-интересните маринисти на българската литература. Колекцията с провокативни заглавия днес намира своето интригуващо попълнение и с абстрактната повест „Маймунската кожа“.

Из „Великата суета“

Борис Априлов

1.

Един ден, както си лежах върху тревата, някой ме потупа по рамото, събуди ме и ми каза, че в гората има шейсет мъже за мен. Не отвърнах нищо, обърнах се на другата страна и притворих очи, но непознатият ме потупа повторно по рамото, за да ми напомни, че ми подарява шейсет мьже, които чакали в гората, било му неудобно да ми ги покаже точно тук, на открито. Погледнах го: широко красиво лице на застаряващ скитник от добрите времена на човечеството, от ония бродници, за които сме чували, без да сме ги виждали.

– Разбрахте ли какво Ви казах – запита непознатият.

– Разбрах.

– Грижете се за тях и те ще се грижат за Вас. Благодарни са да получат малко, а могат да дадат много. Коричка хляб на ден им е достатъчна. Шейсет са, Ваши са и можете да правите каквото си щете с тях. Нещо да запитате?

– Нищо – отвърнах – спи ми се.

Събудих се по обед, когато рибата кълве най-малко, но все пак се приближих до реката и нанизах червейчета на куките. Избрах подходящ вир, замахнах с пръчката, метнах стръвта. Нещо клъвна мигновено. Измъкнах дребна пъстървичка, но побързах да я върна във водата. Продължих да замятам. Прострелях всички вирчета наоколо. Нищо. Оставих въдицата на мира, пийнах глътка от бутилката, легнах.

Този път обаче не можах да заспя, внезапно си спомних за съня; някакъв красив скитник ми беше подарил шейсет души. Повъртях се малко, изтегнах се по гръб, проврях ръце под тила си и вторачих поглед в небето, а там – празно. Как да заспиш, нещо те човърка, повтаря ти, че не си сънувал. Разбира се, бях сънувал, такива неща наяве не се случват. Но от друга страна пък, си спомних, че оня ме потупа отначало по лявото, а после по дясното рамо. Изтъркаляха се двайсетина минути в напразни усилия да се унеса, а от опит знам, че на две хиляди метра височина обикновено спя чудесно. Тогава? Тогава нещо се е случило. И за да си осигуря съня, реших да проверя в гората. Станах и тръгнах. Нямаше защо да вървя дълго, трябваше да направя само сто крачки. Отначало ме полази прохладата на вечната сянка под боровете, но после излязох на леко наклонена полянка, удавена в цветя и слънце. Мъжете, които дотогава спяха, ме усетиха и се надигнаха. Никой не стана, само приседнаха и ме погледнаха предано. Лицата и телата излъчваха сила, порази ме здравината на ръцете и челюстите. Отначало ми се стори, че виждам представители на няколко човешки раси, но скоро се убедих, че се заблуждавам. Наистина хората бяха много различни: светли и тъмни, къдрокоси и правокоси, тук-там се мяркаше някой с по-изтеглени очи. Брадати – да, всички бяха брадати, по простата причина че скоро не са имали възможност да се бръснат. Всеки носеше по един евтин панталон, вехта плътна риза и по едно яке. На краката – сандали. Загледах се, не забелязах да са много окъсани. От шейсетте лъхаше на прясно окосено сено, различаваха се от безличните граждани, взети от коя да е улица на градската тълпа. Напомняха за викинги, за одисеевци. Гледаха ясно, незаангажирано към нищо друго, освен към този, когото гледат. Някой сякаш им бе прошепнал: „Отивам си и ви оставям на другия“. Разбира се, цялата тази картина беше видение, халюцинация, уморено съзнание. Без да кимна или продумам, аз се оттеглих при реката, но малко преди да полегна отново, нещо ме накара да стана и тръгна повторно към полянката.

Откъде се бяха взели тези хора тук, с тяхната кучешка всеотдайност? Повторният оглед затвърди убеждението ми, че всички до един ми казват: „Твои сме, защо се чудиш?“. Това убеждение и впечатлението, че се намирам пред непукисти, за които сложните координати на мръсното битие сякаш не съществуват, ме порази. И все пак – какво ще ги правя? Така или иначе ставах собственик на шейсет човешки организма, а бях отдалечен на векове от феодалния или робовладелческия строй. Преди всичко нямах необходимите условия да ги съхранявам. Майко моя, какво ме чака. Да бягам, докато е време.

Прибрах риболовния екип, опаковах палатката, седнах зад волана и излязох на пътя. Тук мога да бъда по-спокоен. Моторът пърха равномерно, нежният му шепот ме връща в абсолютната реалност, дава ми спокойствие, гарантира ми сигурност – едно натискане на педала и изчезвам. Това лесно, важното е друго, че ония на полянката съществуват, не са нито измислица, нито халюцинация, нещо повече – готови са да ме последват. Защо ми ги подариха, кой ми ги подари, кои са причините този човек да се откаже от своите шейсет поданици?… Слязох от колата, за трети път излязох на полянката. Момчетата ме погледнаха и въпреки леността си, започнаха да се надигат, но аз направих знак с ръка и ги успокоих. След малко реших да проверя.

– Стани.

Учудих се на гласа си, но това, което последва, ме порази. Момчетата – да ги наричаме засега така, макар че по външен вид надхвърляха трийсет и пет – се раздвижиха. За първи път ги видях прави. Нямаше нито един под метър и осемдесет. За сетен път трябваше да се уверя, че притежавам завидно богатство.

– Легни.

Боже мой, легнаха.

Обзет от уплаха, върнах се при колата, влязох в нея и затворих вратата. Моторът работеше. Планината лежеше откровено край мен, простряна навсякъде, додето видят очите, бездиханна, строго очертана с най-малките си подробности в прозрачния въздух на ранната есен, или по-скоро – на късното лято. Можеха да се видят и гигантските борове и ниските изкуствени насаждения на мястото, където някога е избухнал пожар, крехките тревисти полянки, нервният профил на хребетите, дори водният прах, който неизменно витае над водопадите. Чудесен ден, след малко ще почне и да кълве, само аз, глупакът, съм тръгнал да си вървя. И заради какво? Заради шейсет души, все мои хора, моя собственост, преди малко ми ги бяха подарили. В раницата си имах два хляба, цял-целеничък колбас и други неща, необходими за предстоящите три дни на две хиляди метра височина и уединение. Постарах се да си представя как биха изглеждали два хляба, разделени на шейсет равни части. Това са шейсет хапки, нищо повече. Какво да правя обаче, трябваше да им раздам тези шейсет хапки!… Взех ножа, разрязах единия от хлябовете надве. Двете равни половини разрязах на четири равни четвъртинки. Четирите равни четвъртинки разрязах на осем осминки. По-нататък? Трябваше да режа с хирургическа точност. Нямах сили да се справя. Освен хляба, предстоеше ми да разделя останалите продукти. Без помагачи не можех. Всъщност… защо не опитам? Или по-точно – не могат ли те сами? Предстоеше ми да присъствам на голямо зрелище. Освен ако…

Но те продължаваха да си лежат там и ме учуди това, че погледнаха към раницата. Станаха и се наредиха по двама така, както някога се нареждахме в казармата с канчета в ръка.

Четирима от тях се приближиха към мен. Предадох им раницата и се поколебах, преди да им подам ножа, но накрая се реших. Те отвориха хладнокръвно раницата, измъкнаха кърпа за постилане, поставиха двата хляба върху нея, колбаса, два килограма домати, един килограм кашкавал и един конфитюр. На водката и на виното не обърнаха внимание, върнаха ми ги и си ги взех с готовност. Това, което преди малко назовах хирургическа точност, започна да ми се демонстрира леко, сръчно. Побягнах, не можех да издържа, срам ме беше да гледам как шейсет души ще се нахранят с два хляба.

Не исках да зная повече за навлеците на полянката, нито за вълшебната планина, която ми ги бе тапосала на главата. Бягах към София, спущах се към втръсналата ми вече действителност. Там можех да си полегна и да помисля като хората, да потърся лекар за болното си съзнание. Натисках газта и бягах, доколкото ми беше възможно да правя това горе, а долу вече внимавах, движението се сгъсти, забави хода ми и сякаш от това нещо в главата ми се разведри. От време на време си помислях и за някои хрумвания, например дръзко ме споходи замисъл за композиция от леопарди, наобиколили нежна газела на водопой. Тук силно крещеше абсурдът – много леопарди, а една газела, докато истинското можеше да бъде: много газели, а един леопард. Но кой би могъл да се заинтересува от такава скулптурна композиция, за да приеме поръчката? Стараех се, гледах да пропъдя мисълта за шейсетте с хрумвания за работата си и това донякъде ми се отдаваше, доколкото не ми се натрапваше една друга мисъл: при кой лекар да отида. Безспорно имах нужда от разговор със специалист, но щом изминах фиксираните сто километра до града, вместо при лекаря, отбих се при Дора и я отведох у дома.

Дора влезе направо в кухнята, избра си една бутилка и измъкна ледени блокчета от хладилника. Тръгна с чашите към мен. Ледените блокчета звънтяха. От дивана, където лежах, видях големите зелени пламъци в безкрайните зелени пампаси на очите є.

Не си ме разбрала – рекох от дивана аз, тъй като усещах радостта є. След като вчера бях отказал да я заведа в планината, след като знаеше, че є предстоят три дни без мен, ето ти изненада, връщам се, отвеждам я у дома, направо в оазиса на събличането. Такива жестове мъжете рибари не правят често. Налагаше се да бъда мек, човечен:

 Дора, върнах се внезапно оттам, където трябваше да бъда няколко дни сам. Гласувам ти доверие, смятам те за най-близкия човек в живота си. Нямам друг, никой друг, на когото да се доверя.

– Хак ти е да разбереш.

– Не искам с такъв тон.

– Пий.

– Поне тази вечер.

– Пийни си.

– Не бързай да ме напиеш.

– Имаш нужда.

– Имам нужда да говоря.

– Тогава защо избяга от мен?

– Имах нужда да помълча.

– Но се върна.

На тази логика не можех да противопоставя никаква моя логика. Станах от дивана, прекосих хола, излязох на терасата. От височината на седемнайстия етаж се виждаше декоративната планина, зад която се криеше другата планина. От другата планина не се виждаше нищо, никога не се е виждало, а тогава ми се струваше, че изобщо не е съществувала такава планина. Няма я нея там, никога не съм ходил горе за пъстърви и никой никога не ме е потупвал по рамото. Кой подарява сега шейсет души с едно потупване? Седнах на платнения стол. Дора побърза да донесе чашите.

– Кажи сега.

– Нищо.

– Лъжеш.

– Върнах се, за да ти задам няколко въпроса, но виждам, че е безсмислено.

– Добре, кажи.

– Ще отида на лекар.

– Пий и говори.

– Предпочитам лекаря.

– Там ли разбра?

– Какво?

– Че имаш рак.

– Нямам рак.

– Тогава всичко е добре. – Тя легна в другия стол. Линията на ръката с чашата, линията на рамото, линиите на косата, носа, устата, брадичката, заедно с десетките линии на грубата модна блуза, чиито джобове бяха безсилни да замаскират дръзкото хукване нагоре на гърдите, всичко туй, комбинирано с линиите на панталона, изпод който крещяха краката є, създаваха зрелище на лукавост и нежност, на шемет и спокойствие. – Всичко друго е дребнавост, и трябва да забележа, че напоследък започна да се глезиш.

– Мислиш ли? И какво забелязваш напоследък?

– Нищо, остаряваш. А като остарява, човек започва да се глези.

– Нещо конкретно?

– Трябва да работиш, това е, да се съсредоточаваш.

– Така ще ти бъда и подръка.

– Кой знае.

– Но ще ти бъда сигурен.

– А ти да не мислиш, че съм ти сигурна? – Този е един от изпитаните начини да започнем. Лицето є при такива случаи потъмнява, става своеобразно красиво, а тялото є се изопва. – Но глупавата съм аз, защото позволих…

– Добре, млъкни! – После се поуспокоих и добавих. – Добре, според тебе за какво мога да се върна внезапно?

– За да ме провериш.

Из „Сладка морска сол“

Борил Априлов

Морето и аз

(разговор с неодушевен предмет)

Съблякох се бързо, закачих дрехите си върху старата смокиня, която растеше в подножието на дюните, и се спуснах по пясъка надолу. Морето лежеше пред краката ми – равно и спокойно. Някъде от дълбочините му се зараждаше великият стон на времето. Този стон преминаваше под повърхността на водата и се изливаше на пясъка като монотонен плясък. Точно на самия бряг разцъфтяваше дълга и тънка кордела от пяна.

Наоколо нямаше жива душа. Само аз и морето.

Направих още една крачка. Пяната обви кротко нозете ми – заумилква се като котка.

– Здравей! – каза внезапно морето.

– Здравей! – казах аз и се отдръпнах леко назад.

– Пак при мен, а?

– Както виждаш.

– Със самолет или с влак?

– Първо със самолет, после с корабче – и ето ме!

– Колко даде за мен?

– Не те разбирам.

– Не плати ли един лев и петдесет стотинки, както всички, които идват на плажа?

– Знаеш добре, че аз не се къпя по плажовете.

– Бре, брее! Някогашната гордост, а?

– Както искаш – така разбирай.

– Колко години станаха, откакто ме напусна?

– Идвам всяка година.

– Остави това! Преди колко години ме напусна и замина за столицата?

– Трябва да има десет години.

– Спомняш ли си какво беше някога?… Аз те помня още от дете. Ти имаше къси панталонки, дълги косици и кръстосваше нашир и длъж пристанището… Събираше някакви цигарени кутии. Правеше неразбираеми знаци на моряците от параходите и те усмихнато ти хвърляха кутиите си… Помня как един шведски моряк ти хвърли някаква жълта кутия. Ти я грабна с разтреперени ръце и щеше да полудееш от радост. А другите момчета те наобиколиха с изпълнени от завист очи.

– Спомням си нещо такова – потвърдих аз.

– А по-късно ти се научи да плаваш. Дето се казва – едва ходеше, а започна да плаваш. На два пъти щеше да се удавиш в мен.

– Това беше по-късно. Аз се давих на два пъти в теб, когато знаех да плувам като риба и да се гмуркам на дъното ти.

– Още по-късно ти започна да караш лодка. Всеки ден виждах твоето обгоряло от слънцето лице между грубите, изсечени сякаш с тесла лица на рибарите. Ти влизаше в моите води от ранна утрин и излизаше привечер, когато пламваха фаровете. Но и след това ти оставаше при мен, на брега, при скитниците, които изпиваха последната си стотинка в крайбрежните кръчми. А помниш ли побоищата между чуждестранните моряци? Ти тогава казваше на капитан Анести: „Не мога да разбера защо се бият хората?”, а той ти отвръща: „От мъка, малкия!“. Ти помниш ли кога прописа за първи път?

– Почти не си спомням.

– Ти прописа още като ученик. Учуди ме, че не написа стихотворение за чайките, както правят другите. Ти написа разказ за един скитник, който спеше в лодките, изяждаше по една корава трохичка на ден и непрекъснато пееше.

– Този, който се бе завърнал от Испания?

– Същият.

– Той беше славен мъж!

– Ти познаваше тогава много такива хора и пишеше само за тях. Още по-късно започна да взимаш участие в някакви литературни караници, като казваше, че в нашата литература морската белетристика трябва да заеме истинското си място.

– Е, да, но както виждаш – не зае.

– Защото за морето пишат само такива хора, които идват при него на пансионно летуване и постоянно наблюдават колко тен са хванали… Тези хора казват на скумврията чироз и на чироза скумврия.

– Какво искаш да кажеш с всичко това?

– Доколкото знам – продължи невъзмутимо морето – ти все още пишеш.

– Пиша, разбира се!

– Какво пишеш?

– Фейлетони, разкази, очерци. Каквото ми падне, пиша!

– Как, каквото ти падне?

– Каквото ми се падне по план. Всяка редакция си има план.

– А за хората пишеш ли?

– Не четеш ли? Пиша за работниците, за селяните…

– Че какво разбираш ти от работници и селяни?

– Виж какво – ще се скараме.

– Питам – кога си бил на село?

– Бил съм – хайде, де!

– Вятър си бил ти на село, а пишеш ли пишеш! А други, които не са били на море, пишат за морето. Същите хора, дето наричат скумврията чироз и чироза скумврия… Слушай, защо не напишеш нещо за морето?

– Ще напиша, какво бързаш. Подписал съм вече контрактация с издателство „Народна младеж“.

– Аа, контрактация си подписал!… Ех, спомням си как с твоя приятел Мирко обикаляхте бреговете на залива чак до Ропотамо с една пробита черупка. Къде е сега това симпатично момче?

– Той е зъботехник в София!

– А Ценката и той ли е в София? Онова момче, което казваше, че презира хората, които могат да живеят без море, и което се канеше да стане българският Джек Лондон?

– И той е в София.

– Какво прави там?

– Организира концертните групи на Министерството на културата.

– Чакай, чакай малко! Спомням си нещо интересно… Спомням си как, току-що завършил гимназия, с перчем, залепен с брилянтин, ти един ден пристигна на брега с едно крехко, мургаво момиче. Вие държахте ръцете си и ти му казваше, че двамата сте малки прашинки от Космоса, че морето стеснява меридианите на далечните материци^[1]. Ти казваше на това момиче как чувстваш сили в себе си да напишеш най-хубавия морски роман, как ще обиколите двама света и колко вечна ще бъде любовта ви.

– Не си спомням това момиче.

– Едно такова мургаво… мъничко и нежно…

– Оо, спомням си – това беше първата ми любов.

– Къде е сега това момиче?

– Завърши Института за учителки в детски градини. Мисля, че живее в София и е омъжена за чиновник от Министерството на земеделието.

– Четеш ли книгите, които се пишат за мен?

– Чета ги.

– Харесват ли ти?

– Никак.

– И на мен не ми харесват твоите фейлетони.

– Ти не разбираш от хумор!

– Вие хумористите все така се оправдавате.

– Слушай, разбирам интимната ти мисъл – ти си възмутено, че никой не пише за теб! Няма и да пишем. Ти не си в бита на нашия народ. Колко хора живеят при теб? Шепа хора. А и те строят къщите си с гръб към теб.

– Така ти се струва – усмихна се морето. – Напишете нещо хубаво за мен и ще видите как ще се посрещне от читателите. Но кой да го напише.

– Да прекъснем литературните спорове! – казах най-после аз. – Не разбра ли най-после, че съм дошъл на почивка?… Позволяваш ли да се гмурна в теб?

– Позволявам – прошепна доброто старо море.

Това бяха последните му думи.

Аз навлязох във водата. Погледнах радостно синьото небе, далечната ивица на хоризонта, оранжевите пясъци, галванизираната от слънчевия блясък морска повърхност и потънах в топлата вода. Докато плавах навътре, усетих познатия солено-горчив вкус и разбрах, че горчивият разговор, който водих преди малко, за съжаление, е толкова правдив и болезнен.

1957

---

[1] Материк – континент. – Бел.р.

Из „Маймунската кожа“

Борис Априлов

5.

Всеки божи ден, без да ще, Манев съзерцаваше кожата; тя магнетизираше жилището, привличаше вниманието на собственика, предизвикваше у него особена порода ексхибиционизъм на човек, който наблюдава свитото знаме на собственото си любовно крушение. Това обаче, от една страна. След време маймунската кожа показа, че притежава и друго въздействие – пукаше му на Манев за любовното крушение – маймунската дреха, изработена по блестящ начин, до пълното наподобяване на истинската, бе започнала да го зове. По всяка вероятност, така предположи той, маймунските кожи, където и да се намират, истински или имитации, след продължително съзерцаване се превръщат в зов. В случая мисията на висящия в хола атрибут се състоеше в това да убеди Манев, че покупката в Лондон и грешката в магазина, където му пробутаха не кожа за детска игра, а горила за карнавал, не може да се възприеме като случайност, а за трик на съдбата. Всъщност, след като се взира десетина дни в придобивката си, постепенно събуди у себе си чуждото за неговата особа нелогично мечтание да се напъха в кожата.

Илюстратор на библиофилските издания е приказната Мира Мирославова, чиято работа отдавна следим – в поредицата (Не)познатите визуални артисти на България и по толкова много корици и страници…

Мира Мирославова: Ползвам молив, с който да кажа каквото чувствам (интервю)