Разгръщаме „Красавица и други истории“, втори том с разкази на гениалния стилист Владимир Набоков. Подредбата не е хронологична, а следва тематичен принцип, като проследява изграждането на стила на писателя през годините и през езиците (английски и руски).

„Красавица и други истории“ (превод: Владимир Молев, Мария Хаджиева; ИК „Колибри“) обхваща две дузини разкази, свързани чрез темите за любовта, реалното и фантастичното, разчитането на знаците и символите, творчеството. Включени са най-добрият разказ на Набоков („Сестрите Вейн“, чието първенство оспорват „Ланс“ и „Въртележката на времето“), един от любимите му („Пролет във Фиалта“), най-изследваният („Знаци и символи“), игривият и скандален „Сваляч“, последните му разкази на руски (първа и втора глава от недовършен роман: Ultima Thule, Solus Rex) и други, а всичко по пътя подготвя и води към поантата в последния разказ, който описва един изящен кръг.

Откъс от “Звуци и други истории” на Владимир Набоков

Романист, поет, драматург, литературен критик и преводач, Владимир Набоков е знаково име в модерната проза на XX век – редом с Джойс и Кафка. Роден е в аристократично семейство в Санкт Петербург, по-късно емигрира с родителите си в Англия. Известен е като космополитна фигура с ярка индивидуалност и блестящи творчески инвенции. Произведения като „Вълшебникът“, „Лолита“, „Смях в тъмното“ и „Покана за екзекуция“ го утвърждават като един от най-авторитетните и влиятелни стилисти на нашето съвремие. А романът „Машенка“ е издаден през 1926 г. под псевдонима В. Сирин и екранизиран във Великобритания през 1987 г. от режисьора Джон Голдшмит.

Из „Красавица“

Олга Алексеевна, за която сега ще става дума, бе родена през 1900 година в богато, безгрижно дворянско семейство. Бледото момиче с бяла моряшка блуза, с разделени на крив път кестеняви коси и такива весели очи, че всички го целуваха там, от дете беше смятано за красавица: безупречният профил, изражението на затворените устни, свиленият блясък на плитката, стигаща почти до кръста – всичко това наистина беше очарователно.

Празнично, спокойно и весело, както отколе бе у нас, премина това детство: слънчев лъч от имението върху обложка на Bibliothèque Rose, класически скреж в петербургските градинки. Резерва от такива спомени представляваше единствената зестра, с която разполагаше, след като напусна Русия през пролетта на 1919 година. Всичко беше в пълен унисон с епохата: майка, умряла от тиф, братът разстрелян – готови формули, разбира се, досадно каканижене – но нали всичко това действително се бе случило, другояче не можеш го каза – няма какво да се превземаш.

И така, през 1919 година пред нас е пораснала госпожица с широко бледо лице, прекалено правилно, но все пак много красиво; висока, с мека гръд, винаги с черен пуловер; шал около бялата шия и английска цигара в тънкопръстата ръка с изпъкнала костица на китката.

А в живота ѝ бе имало период – май в края на шестнайсетата ѝ година, – когато през лятото, във вилното селище близо до имението, нямаше гимназист, който да не е готов да се дуелира заради нея, нямаше студент, който… С една дума: особеното ѝ обаяние, което, ако бе просъществувало още известно време, щеше да причини… да нанесе… Но тъй или иначе, нищо подобно не стана – всичко като да беше излишно и напразно: цветя, които я мързеше да натопи, разходки в здрача ту с един, ту с друг, задънени улици на целувки.

Тя свободно говореше френски, произнасяйки „жанс“, „ау“; наивно превеждаше „грабежи“ с думата „grabuges“; употребяваше старовремски изрази от бита на родовитите руски семейства; но много убедително изговаряше „р“, макар и никога да не беше ходила във Франция. Над скрина в берлинската ѝ стая картичка с портрета на царя от Серов беше прикрепена с карфица с главичка от фалшив тюркоаз. Беше набожна, но се случваше и в църквата да я напуши смях. С ужасяваща лекота, присъща на всички руски госпожици от нейното поколение, пишеше стихове – патриотични, шеговити, какви ли не.

Около шест години, тоест до 1926 година, живя в пансион на Аугсбургерщрасе (зданието с часовника) заедно с баща си, широкоплещест старец с гъсти вежди и жълти мустаци, с тънки крака в тесни панталони. Той служеше в някакво оптимистично предприятие; носеше му се славата на порядъчен и добър човек; чашката му се услаждаше.

Олга Алексеевна насъбра доста познати – все руски младежи. Установи се специфичен, наперен тон. „Да мръднем на кинце-минце.“ „Вчера ходилихме в Диля.“ Котираха се всякакви залъгалки, игри на думи, подражания на подражанията. „Не кюфтета, ами страхотия.“ „Един го няма, друг ти липсва.“ (Или  – със задавен глас, с усилие: „Гус-спуда офицери…“.)

У Зотови, в силно затоплените стаи, тя лениво танцуваше фокстрот под звуците на грамофона, изящно местеше дълго бедро, държейки на разстояние допушена цигара, и намереше ли с очи въртящия се в ритъма пепелник, тикваше в него фаса, без да спира. Колко прелестно, колко многозначително понякога тайно поднасяше до устните си чаша за здравето на трето лице – гледайки с премрежени очи доверилия ѝ се. Как обичаше на дивана в ъгъла да обсъжда с един или с друг нечии сърдечни работи, скалата на шансовете, вероятността за обяснение – и всичко това с недомлъвки, и с какво съчувствие тогава се усмихваха чистите ѝ, широко отворени очи, с едва забележими лунички по тънката сивкава кожа под тях и около тях… Ала в нея самата никой не се влюбваше и затова запомни простака, който на един благотворителен бал я награби, и плака на голото ѝ рамо, и беше извикан на дуел от младия барон Р., но отказа да се бие. Между другото, Олга Алексеевна употребяваше много често за щяло и нещяло думата „простак“: „Простаци“, гръдно изпяваше тя, лениво и гальовно. „Какъв простак…“ „Тоя е простак…“

Но ето че животът ѝ помръкна; нещо се свърши, хората ставаха, за да си отиват… Колко бързо! Баща ѝ почина; тя се премести на друга улица; престана да ходи у познати; плетеше шапчици и даваше евтини уроци по френски в някакъв дамски клуб; така изкара до трийсетата си година. Сега това беше същата красавица с очарователно очертани раздалечени очи и с онзи тъй рядко срещан контур на устните, в който сякаш се съдържаше цялата геометрия на усмивката. Но косите ѝ загубиха блясъка си, бяха лошо подстригани, четвърта година носеше черния костюм, ръцете с лъскави, но неподдържани нокти трепереха от нервност, от хулиганско пушене – а за състоянието на чорапите по-добре да премълчим.

Сега, когато в чантата ѝ копринените вътрешности бяха толкова раздрани (най-малкото, винаги се надяваше да намери някой забравен грош); сега, когато бе толкова уморена; сега, когато, слагайки единствените си обувки, се силеше да не мисли за подметките им, точно така, както влизайки напук на достойнството си в магазинчето за цигари, си забраняваше да си спомня колко вече е задлъжняла там; сега, когато нямаше ни най-малка надежда да се върне в Русия – а омразата, превърната в навик, почти бе престанала да бъде грях; сега, когато слънцето се бе претърколило зад комина – Олга Алексеевна се измъчваше понякога заради разни луксозни реклами, изписани със слюнката на Тантал, представяше си се богата, в ей онази рокля, скицирана с три-четири нагли линии, на онази палуба, под онази палма, до парапета на онази бяла тераса. Е, и още туй-онуй ѝ липсваше.

Веднъж, като за малко не я събори, от една телефонна кабинка вихрено изскочи Верочка, някогашна приятелка, както винаги забързана, с пакети, с мъхнатоок териер , чиято каишка два пъти се обвиваше около полата ѝ. Тя налетя върху Олга Алексeeвна с молби да отиде при тях на вилата, твърдеше, че тук има пръст съдбата, че това е страхотно, и как я караш, и много ли почитатели имаш. „Не, пиленце, свърши тя – отговори Олга Алексеевна, – пък и…“ Тя добави една малка подробност и Верочка се олюля от смях, пакетите почти докоснаха земята. „Сериозно“, каза Олга Алексеевна с усмивка. Верочка продължаваше да я увещава, дърпаше териера, въртеше се. Олга Алексеевна изведнъж загъгна, поиска ѝ пари на заем.

Верочка умееше да устройва разни работи, било то събиране на крушон, виза или сватба. Сега тя с упоение се зае със съдбата на Олга Алексеевна. „В теб се е събудила сватовницата“, шегуваше се мъжът ѝ, възрастен балтиец – бръсната глава, монокъл. В един ясен августовски ден пристигна Олга Алексеевна, беше на мига преоблечена в рокля на Верочка, наново вчесана, гримирана – тя лениво мрънкаше, но отстъпваше, – и как празнично пукаха дъските във веселата виличка, как припламваха в зелената овощна градина висящи огледалца за стряскане на птиците! Дойде да погостува седмица някой си Форсман, руски германец, заможен вдовец, спортист, автор на ловджийски книги. Той отдавна молеше Верочка да му потърси годеница – „истинска руска красавица“. Имаше голям, внушителен нос със съвсем тънка розова веничка на високата гърбица. Беше вежлив, мълчалив, на моменти дори мрачен – но умееше тутакси, някак незабелязано да се сдружи за цял живот с някое куче или с дете. Откакто той дойде, сякаш някаква муха ухапа Олга Алексеевна: вяла и злобна, тя непрекъснато вършеше каквото не трябва – и сама го чувстваше, – и когато ставаше дума за стара Русия (Верочка се мъчеше да я накара да блесне с миналото си), имаше чувството, че тя непрестанно лъже и всички разбират, че лъже – и на инат не изричаше онова, което Верочка се стремеше да измъкне от нея на всеослушание, по никакъв начин не допускаше нещо да се нареди. Пляскаха картите на верандата и всички заедно се разхождаха из гората – но Форсман разговаряше предимно с мъжа на Верочка, спомняйки си някакви лудории от младостта, и двамата до почервеняване се заливаха от смях, изоставаха и се просваха върху мъха. Преди заминаването на Форсман играха както всяка вечер карти на верандата; изведнъж Олга Алексеевна почувства задушаващ спазъм в гърлото – но все пак успя да се усмихне и без особено бързане да излезе. Верочка почука на вратата ѝ, но тя не отвори. Посред нощ, като изтрепа рояк сънени мухи в ниската стая и толкова пуши, че повече не можеше да дърпа, Олга Алексеевна с яд и мъка, ненавиждайки себе си и всички, излезе в градината; там свиреха щурци, люлееха се вейки, нарядко падаше с рязко тупване ябълка и луната правеше гимнастика върху белосаната стена на кокошарника.

Рано сутринта тя излезе пак и седна на вече топлото стъпало. Форсман в син халат за баня седна до нея и като покашля, попита съгласна ли е да стане негова съпруга  – така и каза: „съпруга“. Когато отидоха на закуска, Верочка, мъжът ѝ и неговата братовчедка съвсем мълчаливо, в различни ъгли танцуваха несъществуващи танци и Олга Алексеевна ласкаво проточи: „Ама че простаци“ – а на следващото лято умря при раждане.

Това е всичко. Тоест може и да има някакво продължение, но то не ми е известно и в такива случаи, вместо да си блъскам главата с догадки, повтарям след веселия крал от моята любима приказка: Коя стрела лети вечно? – Стрелата, попаднала в целта.

1934