Радваме се на „Звуци и други истории“, първи том от рускоезичните разкази на Владимир Набоков, един от неподражаемите стилисти в световната литература.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.

* Промокодът JASMIN5 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Различни са нишките, които свързват разказите, намерили място вЗвуци и други истории“ (превод: Мария Хаджиева, Изд. “Колибри”).

Едно е сигурно –  тези истории са пронизани от безкомпромисното наблюдение, че

„една книга не може да се чете, тя може само да се препрочита“.

Музикалната тема дава тон на сборника, прозвучава и мелодията на дъжда, прекъсвана от музикални паузи. Следват темата за случайното, ролята на съдбата и измамното щастие и за писането, мистифицираното авторство, отношенията с критиката и читателя.

Своеобразна поанта на първата дузина в подбора се явява дванайсетият разказ, „Рождество“, след което игривата „Приказка“ превключва стрелката на релсите с темите за диктатора, насилието в следващата група разкази.

В съзвучие с Набоковото настояване, че човек не чете, а винаги препрочита, разказът „Кръг“ се явява финално обръщане към началото и същевременно циклично припомня фантазията на тринайсетото, което се оказва отново първото: „Моля, заповядайте: в един горещ летен ден в средата на юни…“

Звуци и други истории

Владимир Набоков

Из „Звуци“

1

Трябваше да се затвори прозорецът: удряйки по перваза, дъжд пръскаше по паркета, по креслото. В градината, по зеленината, по оранжевия пясък, със свежо и хлъзгаво шумолене се носеха грамадни сребърни призраци. Ехтеше и хлипаше водопроводната тръба. Ти свиреше Бах. Роялът бе вдигнал лакирано крило, под крилото се бе проснала лира, по струните пробягваха чукчета. От опашката на рояла се плъзгаше на груби гънки сърмен килим, изпуснал върху паркета разтворения опус. Понякога през вълнението на фугата халката издрънчаваше по клавишите, а непрестанно и прекрасно по прозореца барабанеше юлският порой. И без да спираш да свириш, леко наклонила глава, ти възкликваше в такт – по неволя напевно:

– Дъжд, дъжд… Аз го заглушавам.

Но не можеше да го заглушиш.

Откъснал се от албумите, наслагани като кадифени ковчези по масата, аз те гледах, слушах фугата, дъжда и в мен се надигаше чувство, свежо като мириса на мокрите карамфили, който струеше от всички страни: от лавиците, от крилото на рояла, от продълговатите елмази на полилея. Надигаше се чувство за някакво възторжено равновесие: и аз усещах музикалната 6 връзка между сребърните дъждовни призраци и полегатите ти рамене, потрепващи, когато ти забиваше пръсти в крехкия блясък. И когато потъвах в себе си, целият свят ми се струваше такъв  – цялостен, съгласуван, свързан по законите на хармонията. Аз, ти, пороят, карамфилите бяхме в този миг вертикален акорд върху нотните линии. Разбрах, че всичко в света е игра на еднакви частици, съставящи различни съзвучия: дърветата, водата, ти… Единно, равностойно, божествено. Ти стана. Дъждът още премрежваше слънцето. Локвите наподобяваха ями в тъмния пясък, проблясваха в някакви други небеса, плъзнали под земята. На пейката, лъснала като датски порцелан, лежеше забравена ракета, струните покафенели от дъжда, рамката огъната като осмица.

Когато стъпихме на алеята  – леко ми се зави свят от пъстрите сенки, от гниещите гъби. Помня те в някакъв слънчев просвет. Имаше остри лакти и бледи, сякаш опушени очи. Говореше ли – режеше въздуха с опакото на дланта, с блясъка на гривната върху слабата китка. Косите ти преминаваха, стапяха се в слънчевия въздух, трептящ около тях. Пушеше обилно и забързано. Издухваше дима през двете ноздри, несръчно изтърсваше пепелта. Сивото ти имение беше на пет версти от нашето. В имението ти бе звънтящо, пищно и прохладно. Снимка от него бе се появявала в едно лъскаво столично списание. Почти всяка сутрин се мятах върху кожения клин на велосипеда и шумолях ли, шумолях по пътечката, през гората, по шосето, през селото и отново по пътечката  – към теб. Ти се надяваше мъжът ти да не дойде до октомври. И ние не се страхувахме от нищо, нито от клюките на слугите ти, нито от подозренията на семейството ми. И двамата по различен начин вярвахме в съдбата.

2

Твоята любов беше възглуха като гласа ти. Ти обичаше сякаш изпод вежди и не говореше за любов – никога. Беше от онези жени, които обикновено са мълчаливи и към чието мълчание привикваш веднага. Но понякога нещо в теб се отпушваше. Тогава гърмеше твоят грамаден Бехщайн – или пък със замъглен пред себе си поглед ми разказваше много смешни вицове, чути от съпруга ти и неговите полкови другари. Помня ръцете ти – дълги, бледи, със синкави вени.

3

В онзи щастлив ден, когато пороят барабанеше и ти толкова нечувано хубаво свиреше, се разреши онова смътното, което незабележимо бе изплувало помежду ни след първите седмици на любов. Разбрах, че ти нямаш власт над мен, че не само ти, а цялата земя ми е любовница. Душата ми сякаш бе пуснала безброй чувствителни пипалца и аз живеех във всичко, като същевременно усещах как някъде зад прозореца гърми Ниагара и как – ето – в алеята шумолят и цопват продълговати златисти капки. Погледнах блестящата кора на една бреза и изведнъж почувствах: не ръце имам, а склонени вейки със ситни мокри листенца, и не нозе, а хиляда тънки корени, лъкатушещи, пиещи земята. Дощя ми се да се прелея така в цялата природа, да изпитам какво значи да бъдеш стара манатарка с поресто жълта долна част, водно конче, слънчево колелце. Бях толкова щастлив, че изведнъж се разсмях, целунах те по ключицата, по тила. Дори стихове бих ти рецитирал, но ти не можеше да ги понасяш. Усмихна се с тънка усмивка и каза:

– Колко е хубаво след дъжд. – Позамисли се и добави: – Знаеш ли, сега се сетих, че за днес ме покани на чай оня, как беше, Пал Палич. Страшно скучен е, но нали разбираш, няма как.

Отдавна познавах Пал Палич: случвало се е заедно да ловим риба, а той изведнъж запява с тъгуващо тенорче „Вечерен звън“. Много го обичах. Огнена капка падна от един лист направо върху устните ми. Предложих да дойда с теб. Ти зиморничаво размърда рамене.

– Там ще умрем от скука.

Погледна китката си и въздъхна.

– Време е. Трябва да ида да си сменя обувките.

В твоята мъглива спалня, прониквайки през спуснатите жалузи, слънцето се стелеше по две златни стълби. Ти глухо рече нещо. Зад прозореца с щастливо шумолене дишаха, капеха дърветата. И усмихвайки се на шумоленето, аз леко и не жадно те прегърнах.

4

Беше така: на единия бряг на реката – твоят парк, твоите ливади, на другия – селото. На места по шосето имаше дълбоки дупки; лилавееше мазната кал, мехуреста вода с цвят на кафе с мляко стоеше в коловозите. Особено отчетливо се точеха кривите сенки на черните къщи от греди.

Вървяхме в сянката по една отъпкана пътечка покрай магазинчето за дребни стоки, покрай кръчмата с изумрудена табела, покрай дворовете, изпълнени със слънце, лъхащи на оборски тор и свежо сено.

Училището беше ново, тухлено, заобиколено с кленове. На прага през зеещата врата една селянка с белнали се прасци изстискваше парцал в кофа.

Ти попита:

– Дали Пал Палич си е вкъщи?

Селянката (лунички, плитчици) примижа на слънцето.

– Че как, вкъщи е  – блъсна с пета издрънчалата кофа. – Влизайте, госпожо. В работилницата ще са.

Изскърцахме по тъмния коридор, после  – през просторна класна стая. Мимоходом хвърлих поглед към синкавата карта; помислих си: в цяла Русия е така  – слънце, ями… В един ъгъл блестеше стъпкано тебеширче. А по-нататък, в малката работилничка приятно миришеше на дърводелско лепило, на борови стърготини. Без сако, отпуснат и потен, Пал Палич рендосваше, издал ляв крак напред, звучно свирейки с рендето по пеещата бяла дъска. В прашен лъч се люлееше напред-назад влажната му плешивина. На пода под тезгяха като леки къдри се виеха стърготини.

Казах високо:

– Пал Палич, имате гости!

Той трепна, отведнъж се смути, засуетено млясна ръката ти, която ти вдигна с толкова слабо, толкова познато движение, за миг той впи влажни пръсти в китката ми и я раздруса. Лицето му, изваяно сякаш от мазен пластилин, с леки мустаци и неочаквани бръчки.

– Пардон, аз, знаете ли, не съм облечен… – срамежливо се ухили той.

Грабна от перваза два стоящи един до друг цилиндъра – маншетите. Забързано си ги сложи.

– А над какво работите? – попита ти и гривната ти блесна.

Пал Палич с размах намъкваше сакото.

– Само така, дребна работа – забоботи той с леко запъване на устнените съгласни. – Една показалка. Още не съм я довършил. После ще я шлифовам, ще я намажа с лак. По-добре вижте тъй наречената „муха“…

С един удар на събраните длани той завъртя малък дървен хеликоптер, който, жужейки, излетя, удари се в тавана, падна.

Сянка на вежлива усмивка плъзна по лицето ти.

– Ама че съм и аз! – пак се засуети Пал Палич. – Да се качим горе, господа. Тук вратата скърца. Пардон. Позволете ми да мина пред вас. Страхувам се, че при мен е разхвърляно…

– Той май е забравил, че ме е поканил – каза ти на английски, когато се изкачвахме по небоядисаната скърцаща стълба…

Гледах гърба ти, копринените карета на блузката ти. Някъде долу, навярно на двора, се носеше звънлив женски глас: „Герасиме! Ей, Герасиме!“ – и изведнъж ми стана толкова ясно, че светът векове е цъфтял, увяхвал, въртял се е, променял се е единствено за да свърже и да слее тъкмо сега, тъкмо в този миг във вертикален акорд гласа, който прозвъня долу, движението на копринените ти лопатки, мириса на боровите дъски…

Още от/ за Владимир Набоков

Повечето ни читатели намират статията за забавна. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (100%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук