В антологията „Класика в жанра“ Михаил Вешим и Румен Белчев събират някои от най-забавните разкази на Радой Ралин, Борис Априлов и много други български сатирици. // Сборникът излиза по случай 75-годишнината на вестник „Стършел“ със съставители Михаил Вешим и Румен Белчев

Класика в жанра (корица)

През 2021 г. „Стършел“, хумористичният седмичник с име на жилещо насекомо, навърши 75 години. Това го прави най-старият български вестник, който излиза без прекъсване, без да е променял името и нрава си.

По случай знаковата му годишнина на книжния пазар се появява хумористичната антология „Класика в жанра“ със съставители Михаил Вешим и Румен Белчев (изд. „Сиела“). Тя събира подбрани разкази от някои от най-знаменитите автори на изданието, превърнали се в класици на българската сатира. 


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Промокод: Jasmin22
Промокодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


В „опит да обхванат необхватното“ изобилие от стършелови разкази двамата селектират 23 текста, в които се оглежда жужащата душа на любимия вестник. Сред тях са творби на Радой Ралин, Борис Априлов, Станислав Стратиев, Йордан Попов, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Ясен Антов и на други сатирици от различни поколения.

Макар и различни литературни „парчета“, всеки един от текстовете, включени в антологията, е издържал „теста на времето“, а много от тях са били превеждани и печатани в различни чуждестранни медии.

Във времена, в които печатните издания са все по-застрашени от инвазията на дигиталния свят, „Класика в жанра“ със съставители Михаил Вешим и Румен Белчев се превръща в посланик на цяла една епоха и отдава почит на някои от най-остроумните български писатели, посветили перото си на усмивката и истината в литературата.

Из „Класика в жанра“

Михаил Вешим и Румен Белчев

ОПИТ ДА СЕ ОБХВАНЕ НЕОБХВАТНОТО
(Предговор)

Не можеш да обхванеш необхватното“ – казваше остроумецът Козма Прутков. 

Не можеш… Особено когато се отнася до явлението „Стършел“. 

Защото „Стършел“ не е само 75-годишен вестник, а много повече. Той е начин на мислене. (Това последното го каза не Козма Прутков, а Дамян Бегунов, писател и колега стършелист, известен безсребърник като светите Козма и Дамян.) 

За своята възраст сатиричният седмичник на България натрупа много броеве зад гърба си, имаше възходи, имаше и падения. Историята на „Стършел“ е интересна и противоречива, тя следва неравностите на времето. Част е от цялостната история на журналистиката ни и може да бъде изучавана в университети, за нея могат да се пишат дипломни работи и докторски реферати. 

Но освен историята, интересна е също и литературата, създавана в този вестник. 

„Каква литература във вестник?“ – ще се запита читателят. – „Това не е ли оксиморон, като млад старец и дървен камък?“ 

Наистина вестникът е нетрайно нещо, той остарява в деня на излизането си, а след прочитането се превръща в амбалаж. „Прочетен вестник“ казват също на скучния и безинтересен човек, който не заслужава внимание.

Презрителното „прочетен вестник“ може да се отнася за повечето вестници, но не и за „Стършел“. Защото през годините страниците му не бяха само за актуална сатира по темите на ежедневието, в него винаги е имало място и за литература. Във всеки брой ще намерите поне по един хумористичен разказ, а също смешни фейлетони, сатирична поезия, епиграми и афоризми… 

Някои от тия дребни „парчета“ литература надживяват времето си, те не остаряват като уводни статии, не се изтъркват като репортажи за млеконадоя, могат да се четат и след години. Не само от български читатели – много от литературната продукция на „стършелите“ бе превеждана на чужди езици и излизаше в хумористични издания на съседните балкански, пък и в по-далечни страни. Кой друг български вестник може да се похвали, че негови публикации са превеждани и редовно печатани в чуждестранна преса? 

През всичките тези 75 години през редакцията на „Стършел“ минаха десетки и стотици автори, някои от които са вече класици на българския хумор и сатира. Даже във времената, когато не можеше да се пише свободно, талантливите сатирици успяваха между редовете да кажат много истини не само за действителността, ами и за човека, за българина. А пък естественият хумор в техните произведения се оказа онзи естествен консервант (без Е-та), който запазва текстовете свежи и до днес. 

Задачата ни като съставители бе да извадим от старите вестникарски страници свежи разкази и да ги предложим на днешния читател. По този начин да припомним имената на български писатели, хумористи и сатирици, незаслужено забравени днес в глъчката на шоуто, на телевизионни канали и на социални мрежи. 

Нелека се оказа тази задача заради „необхватното“, което споменахме в началото. Наистина, как да обхванеш почти четири хиляди броя? Как да избереш двайсетина от хиляди хумористични разкази? Как да предпочетеш този или онзи автор за сметка на друг? 

Хайде, с класиците работата е ясна: една стършелова антология не може без имената на Радой Ралин, Станислав Стратиев, Йордан Попов, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Ясен Антов и т.н. 

Да, но кой техен разказ да изберем? Че всеки е смешен, всеки е хубав и майсторски написан… Колко лесна щеше да бъде работата, ако приживе писателят се сеща в завещанието си, освен имуществото, да упомене и творчеството си – и по-точно кой свой разказ би предпочел да се публикува в бъдещи антологии. 

Тъй като не разполагахме с изричната воля на класиците, ние, двамата съставители, си позволихме да изберем разказите по собствен вкус. За което поемаме своята отговорност. 

А пък авторите, включени в сборника, подбрахме по трудов стаж – не само да са сътрудничили, а и да са работили (или уволнявани) в (от) редакцията на „Стършел“. По месторабота (малко нескромно) включихме и себе си сред големите имена – нали и ние от години жужим в редакцията, та му знаем на „Стършела“ и меда, и жилото… Между нас казано, с годините медът намалява, но жилото още го бива! 

Благодарим на издателство „Сиела“, че подаде ръка на 75-годишния „Стършел“ за този сборник! 

Приятно и забавно четене! 

От съставителите

НЕОЗАГЛАВЕН РАЗКАЗ

Антон Антонов – ТОНИЧ (1924 – 1992) 

В малкия лондонски хотел „Майтър“, недалеч от Хайдпарк, преди няколко дни бяха пристигнали група непознати пътници. 

На собственичката на хотела мис Дейвид две неща направиха впечатление при влизането на чужденците в неголемия хол. Първото, което биеше на очи, бе, че всички тези гости се радваха на отлично здраве. Макар нееднакви по ръст, те имаха плещи, които едва се побираха в тъмносините им модни блейзъри. 

В други случаи мис Дейвид, която имаше доста наблюдателно дясно око, веднага би взела новите гости за спортсмени. Но тя отхвърли от ума си тая мисъл веднага, щом видя, че всички до един бяха пристигнали в Лондон само с по една спортна чанта. Тъкмо това беше второто, което ѝ направи впечатление. 

На следващия ден мис Дейвид дори се развесели, като си спомни как в началото бе взела (макар и за миг) тия млади хора са спортсмени. Те се държаха толкова изискано, сякаш бяха получили възпитанието си в първокласния лондонски колеж „Хароу“. Всички до един употребяваха банята всяка сутрин, не проговаряха ни дума по време на закуската и пазеха такава безупречна тишина и чистота, сякаш се намираха в родилен дом, а не в хотел. При това върху нощното шкафче на всеки един имаше книги за прочит, които очевидно поглъщаха цялото им свободно време. И не каква да е книга, а все най-избрани произведения от Хемингуей, Шолохов, Бромфийлд и Голсуърти.

„О, ако всичките ми гости бяха такива – мислеше си мис Дейвид, – професията ми би била истинско удоволствие!“ И с тъга броеше дните, които оставаха до отпътуването им. 

Последната заран, когато поднасяше лично закуската на гостите, тя за пръв път дочу благовъзпитаните млади чужденци да разговарят. 

Мис Дейвид не можеше да разбере техния език, иначе щеше да дочуе следното: 

– Истинско щастие, приятели! Снощи видях… какво мислите?

– Ходил си в Блумзбъри, в Бритиш музеум! И смяташ, че ще ти завидим… Ние цели три дни не излизахме оттам, освен за тренировките. 

– Не, не познахте! В музея ходих още след пристигането ни… 

– Какво тогава? Младежът, който заговори пръв, каза възторжено: 

– Открих ценна находка! Цял ден обикалях антикварните книжарници и близо до Шафтсбъри Авеню попаднах на Джером К. Джером. Първото издание на „Трима в една лодка“! 

– Нима! – възкликнаха недоверчиво неколцина от приятелите му. 

– Честна дума! 

– Купи ли книгата? – Уви… Нямах толкова пари. – Колко не ти достигнаха? – запитаха почти в един глас трима от младежите. – Две лири, четири шилинга и пет пени. 

– Ще ти дадем ние… За такава книга може. Очите на момъка светнаха. Неговите приятели бързо събраха сумата. Когато той прибра парите в джоба си, обзе го нетърпение да отиде и купи книгата веднага. 

– Чакай де! Какво се забърза? 

– Първо закуси, че тогаз върви! 

– Кой ти гледа закуската! – махна с ръка момъкът. 

– Токувиж някой ме изпреварил и после… прощавай, любими Джером! Младежът понечи да тръгне, ала най-едрият от другарите му стана, възпря го с ръка и заговори… 

– Чуйте, момчета, имам една идея… Вместо да похарчим парите си за разни глупости, да отскочим с него до тоя антиквар, а?… Все ще се намери нещичко ценно и за нас. Може ли да се върнем от Англия тъй, с празни ръце? 

– Прието! 

Младежът, който бе открил Джером К. Джером, се оживи: 

– Разбира се, че и вие трябва да си вземете по някоя книга. Вчера например аз попаднах на един екземпляр с автограф от Чарлз Дикенс! 

– Дикенс! И не казваш нищо! 

– Да тръгваме веднага! Аз го купувам! 

– Имаш много здраве! Аз имам по-пълна библиотека от тебе! 

– Нито ти, нито ти! Измежду английските автори Дикенс е мой любимец! 

Всички до един оставиха закуската си непокътната. Не изядоха и портокаловото сладко, и нутелата. Тутакси станаха и тръгнаха със своя приятел. Отидоха да купуват редки книги. 

На следния ден, когато митничарят на пристанището в Дувър помоли младежите да отворят чантите си, видя само бельо и книги. 

– Интересни чужденци! – помисли си той. – Не са си купили дори плат за един костюм! Дали не знаят качеството на английските платове! 

И в любопитството си, несвойствено за един англичанин, запита чиновника по паспортите: 

– Кои са тези културни джентълмени? – Спортсмени! – отвърна чиновникът. – Състезатели по борба свободен стил. 

– А от коя страна? 

– От България. 

– Уел, уел! – поклати одобрително глава митничарят. 

П. П. Търпеливи читателю, написах този фейлетон, защото горя от желание да подобря рекорда за най-невероятна история, поставен преди много години от небезизвестния барон Мюнхаузен. 

Надявам се, че опитът ми излезе сполучлив и рекордът ще бъде официално признат

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук