„Чиракът на магьосника“ от Евалд Флисар (Изд. Лист) е книга, която носи много мъдрост. Мъдрост от Тибет и учението на Буда. Също така е дълбоко философска и всяка страница крие уроци по себепознание, които карат читателя да поспира за миг и да ги осмисля един по един.

Сюжетът и впечатленията

В опит да намери себе си, авторът-главен герой Евалд Флисар, тръгва на вълнуващо, но опасно пътешествие към Изтока и недрата на мъдростта на тези земи. Някъде в Хималаите той трябва да намери прочутия учител Йогананда, който да му покаже пътя към себепознанието. Открива го, но, освен неговите притчи и непредсказуемост, намира и загадъчен американец и невинно тибетско момиче. Всяка от тези срещи променя душата и егото му.

Въпреки че акцентът на книгата е мъдростта и житейските уроци, тя е същевременно много динамична. Евалд непрекъснато пътува – както физически, така и духовно. Той преминава през различни малки селца, среща необикновени хора, а връзката му с учителя Йогананда има възходи и падения. Те ту са заедно и се разбират, ту се карат, ту се разделят. Но винаги се намират. Предизвикателствата пред светския ученик са както физически – глад, студ, болка, така и емоционални – за да открие себе си, той върви по ръба на лудостта.

Честно казано – на моменти се губех в уроците на магьосника. Една част от вижданията и изпитанията в тази книга ми се сториха една идея отвъд моите разбирания. Подозирам, защото и аз, като главния герой, съм част от друг свят – много далечен от Тибет. Аз лично не бих се подложила на тези изпитания, но въпреки това вярвам, че духновното израстване и себепознание може наистина да бъде основополагащо за човешкия мироглед. Откривайки себе си и истината за живота, можем да живеем в хармония със себе си и с околните, а това в съвременния свят на егоцентризъм е доста трудно, дори звучи невъзможно. Защото светът се върти около нас и другите – да се докажем пред тях, да получим тяхното одобрение, но и да властваме над тях и да ги подчиняваме на нашите разбирания. Нали помните Сартр – „Адът – това са другите“.

Тибетското учение и този начин на живот далеч не са за всеки. Малцина са онези, които успяват да достигнат най-висшата форма на мъдрост, а там се получава спокойствието и смирението на духа, които тайничко всички търсим. Защото е богатство да се научиш да слушаш единствено себе си, да заглушиш шумовете на света, да блокираш вълните от напрягащи мисли, които ни заливат ежедневно. И най-вече – един от най-трудните уроци е търпението. Да имаш търпението да вървиш бавно към целта, която си избрал, да научиш тялото и психиката си да се справят с предизвикателствата без припряност, постепенно, с бебешки стъпки. Търпението е единственият път към нирвана.

Не мога да не отбележа, че ми хареса стилът на „Чиракът на магьосника“.

Книгата не е сбор от мъдри мисли, всеки един урок има своето точно време и място за развиване,

като се започва от най-лесните за осмисляне и се градира до най-възвишените.

Не по-малко важни за разбирането на трудната тема са и шарените герои. От самия Йогананда, който носи в себе си уравновесеност и мъдрост, през един шивач и един американец, до едно емоционално момиче, което изразява себе си по най-невинния и искрен начин. Бих добавила и природата като важен герой в тази книга, защото именно природата е източник на препятствия за човека, а неговата единствена задача при срещата си с нея е да оцелее.

„Чиракът на магьосника“ определено е предизвикателство. Авторът ни предизвиква да открием вселенската мъдрост и вътрешната си хармония. За себе си аз осмислих една част от уроците и смея да твърдя, че тази книга открехна в мен едно малко прозорче на познание и, надявам се, съм почерпила частица от мъдростта и светлината, които струят от страниците й.

Избрани цитати

Откъс от „Чиракът на магьосника” от Евалд Флисар

Всеки от нас носи своята зима със себе си – каза спътникът ми. – И своя снежен мост. И своята цепнатина.

–        Гледаш на живота като на драма, в която приемаш ролята на герой. Героят е актьор, който иска да играе всички роли, с което желае да засили илюзията, че живее пълноценен живот. А същевременно седи пред сцената и наблюдава играта – сам си е герой, сам си е публика. Разбий илюзията. Тя е в главата ти, разбий главата си и ще разбиеш илюзията.

–        Но нищо не беше сигурно – освен чакането. И изведнъж нищо не се случва. Това чувство не е приятно. Изпълнено е с безпокойство, изпълнено е с копнеж по сенки от спомените за отминали събития. Духът не смее да си признае, че нищо не се случва, затова превръща скуката в проблем и се залавя с мъчението от чакането, за да не стои без работа. Духът иска развлечение; ако не намира, се развлича, като жадува, като страда за него. Хваща се за всяка глупост и ако няма проблем, си го измисля.

–        Живея в среда на ежедневни конфликти и противоречия, които биха ме погубили, ако не умеех да правя компромиси. И въпреки че правя по-малко в сравнение с повечето от познатите ми хора, и то само такива, с които не нарушавам моралните си принципи, все пак ми се струва, че „аз“, който живее моя живот, не е истинският ми „аз“ и че съм жертва на средата, в която живея най-често така, както мога, и само в редки случаи така, както искам.

–        Защо е тогава този страх от това, което е, което единствено е, което единствено може да е? Защо е този неутолим копнеж по измамната вяра, че пътуването от прах в прах ще спре в някоя изгодна за нас точка или ще започне да се повтаря, или поне ще приключи със смисъл, който ще бъде нещо повече от голия факт, че се е случило? Малко се обичаме, малко се смеем, малко боли и после угасваме.

„Това са ръцете на детето, което бях, и ръцете на стареца, който ще бъда“. Странно, точно ръцете имат силата да те тласнат към осъзнаването на преходността.

–        А най-много ме плаши, казах аз, потребността ми да оправдавам своето търсене пред себе си и пред останалите. Винаги го правя. Сякаш търсенето ми е нещо безполезно, ексцентрично. Сякаш безпокойството ми е симптом на незрялост или душевно заболяване.

За Евалд Флисар

Евалд Флисар, роден през 1945 година, е словенски писател, поет, драматург, преводач и редактор. Следва сравнително литературознание в Люблянския университет и английска литература в Лондон, а за кратко учи и в Австралия.

Председател на Словенския писателски съюз (1995 – 2002) и носител на редица национални литературни награди.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.