От 35 години „Чиракът на магьосника” от Евалд Флисар е неизменен бестселър в родината на автора си

Словенски писател с роман за хималайския учител Йогананда – в световната литература няма много такива явления. Вероятно затова „Чиракът на магьосника” от Евалд Флисар е най-четената и превеждана словенска книга от Втората световна война насам. Писана през 1986 г. тя има десетки издания и хилядни тиражи, а сега излиза за първи път на български език в превод на Милен Малаков и с логото на издателство „Лист”.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Заради този роман тачат Флисар като икона на словенската литература, който предизвиква читателите да поемат на пътешествие към Изтока и да открият вселенската мъдрост и вътрешната си хармония. Главният герой носи името на автора – Флисар, потегля към Хималаите, за да търси прочутия учител Йогананда. Открива го, но освен неговите притчи и непредсказуемост намира и загадъчен американец и невинно тибетско момиче. Всяка от тези срещи променя душата и егото му.

„Свободен си, ако живееш гол,
а не увит в своята представа за себе си.

Тогава не се налага да защитаваш, криеш или надграждаш каквото и да било. Часовете умуване, съжаление, часовете психо­логическа козметика просто отпадат. Разбира се, трудно е да се живее без обвивката на представата за себе си. Тя е защитна преграда между теб и света. Докато вярваш, че се нуждаеш от такава преграда, не можеш да я разрушиш. Но ако имаш смелостта да живееш без нея, ефектът, струва ми се, ще бъде много благотворен.” , констатира писателят Флисар чрез думите на чирака Флисар.

Чиракът на магьосника

Евалд Флисар

Ако глупакът постоянства в своята глупост, се превръща в мъдрец.

Уилям Блейк

1.
Твърде късно ли дойдох?

В края на пролома старецът ми показа един от снежните мостове, с които е прочут Кашмир. Всяка зима снегът затрупва доловете и речните корита и когато на повърхността замръзне, на дъното водата прокопава тунел, като тече през него почти невидимо, безшумно, а по снега отгоре може да се преминава от едната страна на другата. В късна пролет, щом снегът започне да се топи, водният тунел става все по-голям, а сводът на снежния мост над него – все по-тънък. Накрая по средата му зейва цепнатина. Докато още не е твърде широка, може да се скочи през нея, но към края на юли това става опасно. В края на септември, преди зимата да нахлуе отново, вече никой не се осмелява да преминава по крехките образувания.

– Всеки от нас носи своята зима със себе си – каза спътникът ми. – И своя снежен мост. И своята цепнатина.

Не очаквах да чуя такива думи от стария водач, който предложи да ме закара до пещерата Амарнат срещу половината от обичайната цена. Но беше прав. Изведнъж моето пътуване ми се разкри като символичен скок през цепнатина по средата на снежен мост и ме осени прозрението, че животът ми е безкраен низ от такива опити, скачане от едната страна на другата, сгромолясване в бездната, пак скачане, търсене на новимостове, при които пропастта по средата не е твърде широкаи има поне малка надежда да не пропадна.

Винаги съм живял с чувството, че имам двойник, с когото сме били много близки в детството и не сме крили нищо един от друг. След това у нас постепенное покълнало недоверието. Средата, в която двамата сме учили и расли, е била на страната на интелектуалния ми Аз, а интуитивната част от мен (отхвърлена в училище, в университета, в обществената действителност) се е оттеглила унизена. Заселила се е в измерения на битието, които моят интелектуален Аз не признава за равнопоставени, защото са „ненаучни“, пък макар и постоянно потвърждавани от житейския опит.

Докато двамата със стареца се изкачвахме към пещерата Амарнат, в мен се прокрадна чувството, че по отсрещната страна на пролома, на гърба на гривесто пони, язди към върха моят отхвърлен двойник, без когото животът ми беше станал толкова непрактичен и непоносим. Но бях чакал твърде дълго; мостовете, които бързо биха ни свързали, се бяха разтопили. Сега между нас зееше цепнатина, която моят непохватен, скептичен интелект не би могъл да прескочи, без катастрофално да пропадне в мрак и лудост.

Натъкнахме се на група поклонници, връщащи се от пещерата – група мъже и жени, които си почиваха, облени от слънчева светлина, насядали по камъните покрай пътеката. Старецът им подхвърли няколко думи на кашмирски, които предизвикаха смях и удивление. Когато вече бяхме отминали, чух, че се шегуват подигравателно.

Старецът се обърна към мен:

– Много си закъснял, лингама в пещерата вече го няма. Трябваше да дойдеш преди един месец.

Знаех, че няма да видя фалическия леден сталагмит, който всяко лято се появява мистериозно в Амарнатската пещера, като нараства и се смалява в синхрон с нарастването и смаляването на луната, достигайки максималния си размер по време на августовското пълнолуние. Но това не ме притесняваше. Причината за моето поклонение беше друга. Бях узнал, че при пещерата мога да намеря мъдреца отшелник, когото търсех с надеждата да ми помогне да прескоча празнината, зейнала в снежния мост на моята душевност.

През Махагунския проход стигнахме до платото, което се намира на четири хиляди метра надморска височина. Знаех, че в планината градският начин на живот ще ми излезе през носа, но до прохода не бях усетил нищо особено, като изключим световъртежа и болките в напрягащия се бял дроб. Когато обаче излязохме срещу сенчестото плато, брулено от мразовит вятър, внезапно сивкавите скали и зърнестите планински върхове се завъртяха рязко и потънаха в мрак.

Когато отворих очи, над мен се беше надвесило загриженото и раздразнено лице на моя водач. Усетих, че по бузите ми пълзи нещо лепкаво: подадохезик и усетих вкуса на кръв. Свличайки се замаян от понито, бях ударил главата си в ръба на скалата. Усещах пълзяща влага и по косата, от дясната страна на черепа. На четири крака се довлякох до потока и потопих глава в плитката вода, която се пенеше по скалното корито. Гледах как потъмнява от отмитата кръв.

– Да се върнем? – попита старецът.

– Не – отговорих аз.

– Имаш височинна болест.

Прав беше. Световъртеж, шум в ушите, задъхване, болка в предната част на главата, ускорен пулс, гадене, силна жажда – всичко сочеше, че изкачването ми е било прекалено бързо. Но никога през живота си не бях се доближавал толкова до целта, за която предчувствах, че е целта на всичките ми усилия! Да се откажа сега, би означавало да се предам твърде рано. А за това вече беше твърде късно. След кратка почивка се качих обратно на седлото и продължихме пътуването.

Не след дълго се наложи отново да слезем от конете. Пътеката водеше към отвесни канари, криволичейки, тясна и опасна, нагоре между скалите. Започна да ми притъмнява пред очите.

– Почивка – казах задъхано, – кратка почивка.

Спуснах се на земята с непоносимо пищене в ушите, на границата между съзнанието и безсъзнанието. В далечината виждах нещо светло; трябваше ми известно време да осъзная, че е залязващото слънце. Студът придобиваше метален привкус.

– Тук не можем да почиваме. Конете ще се подхлъзнат и ще паднат в пропастта – чух гласа на стария водач някъде зад себе си, който наполовина подкарваше, наполовина теглеше конете нагоре по ската.

Лежах на скалния надвес, треперещ, изложен на лакомите сенки на настъпващата вечер. Старецът се върна и ми помогна да се изправя. Оставих го да ме хване под ръка и така, ту влачейки ме, ту подпирайки ме, се заизкачвахме нагоре, като почивахме на всеки завой.

– Вече сме близко – казваше той и гласът му отекваше във вятъра, сякаш идваше от далечни планини. – Още малко, още малко, стегнисе. Виж ме мене, дето съм два пъти по-стар от тебе.

Не за първи път се възползваше от моята слабост, за да си го върне за пренебрежението, с което всекидневно се сблъсква като водач на коне. Но този път не изпитвах раздразнение, а по-скоро симпатия към него не само защото беше над 70-годишен, а вероятно защото и самият аз внезапно се почувствах нищожен. Чувството беше породено от мащаба на заобикалящата ме природа, която ми разкриваше голата суровост на своето величие. Беше толкова просто устроена: извисяващите се върхове, мрачната долина, бездната, слънцето, сенките; толкова нереална и божествена, че моята задъхана човешка телесност се намираше по-скоро върху, отколкото в нея: както пръстът докосва снимката, без да може да проникне в образа, по който се плъзга.

Това беше божествен свят, отдалечен въпреки близостта, недосегаем въпреки присъствието. Във величествената планина всички ние – аз, старецът и трите понита, бяхме само изнурени мушици, пълзящи по платното на гигантска природна картина в галерията на сътворението.

Стигнахме до понитата, които трепереха и се притискаха едно към друго, брулени от вятъра. Под нас се отвори дълга долина, толкова тясна, че в нея слънцето едва ли надниква за повече от два часа, покрита от край до край с мръснокафеникав сняг. Бог знае защоq дори снегът в тази затворена долина беше надянал камуфлажа на околната среда. Когато се спуснахме в нея и възседнахмепонитата, а свистенето на вятъра остана назад по склоновете, бяхме обгърнати от дълбока тишина: тук-там се дочуваше само изтракване на копито по камък, хруптящо трополене по снега, кухо туптене на сърце, подкарващо кръвта на лов за кислород.

През тази мразовита алея най-накрая стигнахме до едно място, на което пред нас изникнаха масивните пирамидални склонове на планината Амарнат, заплашителна в собствената си сянка – много по-стръмни, отколкото си ги представях, целите осеяни с канари. Горе, много високо, зееше мрачната паст на свещената пещера.

– Там – сочеше старецът с пръст, сякаш приписвайки си заслугата за това чудо на природата.

Слязох от седлото и веднага се отправих към входа на пещерата. Усещах, че скоро ще падне нощта и всичко ще потъне в мрак. Влязох през свода във влажната, капеща вътрешност. Лъхна ме задушлив хлад. Първите няколко секунди не виждах нищо. След това в мрака бавно започнаха да се открояват очертанията на пещерата, която беше четиридесет метра широка, трийсет метра висока и трийсет метра дълга. По една стръмна пътека се изкатерих до желязна ограда, зад която забелязах контурите на някаква купчина. Предположих, че това са увехнали цветя, натрупани преди месец от поклонниците на мястото, където се (или би трябвало да се) появява леденият сталагмит. Слязох обратно на дъното, застлано с отпадъци. Най-накрая тишината ме убеди, че в пещерата няма никого другиго освен мене.

Върнах се към успокояващата светлина на деня. Нещо ме стискаше за гърлото. Къде е мъжът, когото търсех? Та нима би могъл да живее тук, в тази дива пустош!

Представях си, и аз не знам защо, че в близост до пещерата има селище или някакъв манастир. Проучих в Лондон, разпитах в Делхи, разпитах в Шринагар, като десет души ме увериха, че ще намеря мъжа, когото търся, в Амарнатската пещера и никъде другаде. Десет души, казах си, не може да лъжат. Десет души не може да грешат.

Свлякох се на мократа земя и се облегнах на една скала. Сълзите ми извираха като на обидено дете. Чий беше зовът, за който си мислех, че ме вика в тази пещера? Нима се е появил в блудния ми дух, за да оправдае пътуването, което иначе смятах за твърде трудно и твърде глупаво?

Останал сам насред хималайската пустош, изведнъж всичко – от началото до края, ми се стори дяволски глупаво: наивното ми желание за психо-физическо преобразяване, решението ми – въпреки че дълги години се съмнявах в ползата от подобни начинания – да потърся учител, решението ми да разчитам на благоволението на един тайнствен хималайски йогин  отшелник, вместо да отида в някой от популярните комфортни ашрами, както и убеждението ми, че моето проучване е било достатъчно обстойно. Не по-малко глупаво ми се стори сега и да се доверя на водача, който последен ме увери, че ще открия Йогананда в тази пещера.

В подножието на възвишението старецът вече беше разтоварил оборудването, разпънал палатките, постлал спалните чували, запалил газовия котлон и сварил чай.

– Видя ли лингама на Шива? – подсмихна се той. – Трябваше да дойдеш през август, сега е твърде късно.

– Добре знаете, че не изкатерих тази планина заради лингама – изревах аз. – Дойдох, за да намеря светия мъж Йогананда. Заклехте се, че ще бъде тук.

– Че как ще живее човек в тази пещера? – учуди се той престорено. – Какво ще яде? По време на летните поклонения тук има много садху, над сто йогини и свети мъже. Но всички си тръгват. Какво ще правят тук?

– А защо не ми казахте това, преди да тръгнем насам?

– Фактите не те интересуваха – простичко отвърна той. – Искаше мечти. Нае ме да те водя, не да те срещна с реалността.

Думите му ме смаяха повече откогато и да било, защото бяха в контраст не само с фигурата му, но и с работата, с която се прехранваше. Притежаваха необикновена мощ.

Все пак очевидно си беше направил доста солена шега на мой гръб само за да ме види най-напред преизпълнен с надежда, а след това напълно съсипан. Не ми убягна и доволният блясък в лукавите му очи, както и усмивката му, докато се занимаваше с газовия котлон.

– Вие сте лъжец и измамник – казах аз и пристъпих към него. – Не ми харесва някой да ме прави на глупак.

И го ударих в лицето.

– Няма да ви платя – казах аз, – и това е!

– Не те доведох до тук, за да изкарам пари – каза той кротко, като си потри леко брадата, която го заболя от удара. – Доведох те, за да разбера що за човек си.

– Е, вече знаете.

– Така е – отвърна той. – Затова нямай грижа за плащането. А ако по това време на годината искаш да откриеш Йогананда, иди в Лех, в Ладак.

– Да не мислите, че ще ви повярвам?

– Дали ми вярваш, или не, няма нищо общо с мене – спокойно отговори той. – Искаш ли чай?

Бях на косъм отново да го фрасна, но нещо в очите му ме предупреди, че този път ще ми отвърне.

– Искам – казах. – Благодаря.

За автора

Роден преди 76 години, когато Словения е съставна част на Югославия, Евалд Флисар изминава много житейски пътеки. Преди падането на Желязната завеса прекарва двайсет години извън родината си и обикаля 98 държави. Три години живее в австралийския град Сидни и работи като машинист в метрото. Броди из Азия, среща всякакви образи из Индия, Непал, Индонезия и трупа впечатления, с които по-късно ще насити романите, разказите и пиесите си. Няколко години Флисар работи и в Лондон като редактор и автор на материали за Енциклопедията на науката и изобретенията „Маршал Кавендиш” и заедно с това пише разкази и радиопиеси за Би Би Си. През 1990 г. се завръща в родината си оттогава живее в Любляна. Известно време е председател на писателския съюз на Словения и редактор на най-старото списание за литература – „Содобност”.

Шестнайсетте му романа, сред които е и „Чиракът на магьосника”, са преведени на повече от 40 езика, сред които бенгалски, хинди, малайски, непалски, виетнамски, индонезийски, турски, гръцки, японски, арабски, китайски, чешки, албански, литовски, холандски, исландски, румънски, руски, английски, германски, италиански, испански.