Юни беше преходен месец за мен и семейството ми. След дълги колебания и съмнения купихме еднопосочните си билети за завръщане в България. България, с която през тези две години в Холандия останах свързана най-вече чрез нишката на езика, на който четях и пишех неспирно за българска литература и на който излезе новата ми книга „Нас, които ни няма“.
Е, има ни. Макар и все още да не знам дали географското приближаване действително ще засили словесното ми самосъзнание и чувството за достоверност и принадлежност или напротив – ще отнеме усещането за остров в чуждото, за изключителност, за специалност на онова, което досега правех извън естествената му среда и в интелектуална самота.
През изминалия месец дебютният сборник с разкази на Емилия Милчева „Ела и ме спаси“ (какво актуално заглавие за мен), която познавам като един от малкото почетени журналисти у нас, ми предостави най-актуални мостри от онази България, която само един писател с нюха на репортер може да види.
В личния си фейсбук профил Еми Милчева често пуска комични и малко тъжни статуси с хаштаг „моите университети“, в които разказва за дочутото и видяното в градския транспорт или на улицата. Книгата й е литературното продължение на тази линия на човеколюбиво внимание към ближния, на социална ангажираност със злободневното, на усет към типажите и историите, които със сигурност вече са се появявали в новините и в социалните мрежи, но преди всичко – в живота, такъв какъвто е. Повече за нея прочетете тук.
И все пак от многото прочетени български сборници с разкази през последната една-две години, определено един от най-концептуалните, най-прецизно написаните и най-световно звучащите за мен се оказа новият сборник на Елена Алексиева „Прекъсване на самсара“ (също издание на Жанет 45).
Дано не звучи самонадеяно, но за първи път усетих силно родство с моя собствен сборник “Потъване в мъртво море”, вероятно поради осезаемата концептуалност, подчинеността на обща атмосфера и теми, но най-вече заради чувствителността към езика като към важно самостоятелно измерение в историята. Книгата събира единайсет истории за граничното, преходното, несигурното. Елена Алексиева обхожда междинните територии, прокарвайки чувствителни пръсти по белезите на човешкото – без излишни обяснения, с най-необходимите “доказателства”, за да разкаже цял един живот в няколко щриха. Прочетете повече за сборника й тук.
На още една много българска книга попаднах през юни. Авторката сама ми писа и се радвам, че я открих.
Става дума за Емине Садкъ и дебютния й роман „Керван за гарвани“ (Фабер) – недвусмислена заявка за младо перо, което е свежо, иронично и до голяма степен лишено от обичайните клишета.
Перо, което в следващите книги навярно ще се развива и задълбочава в жанра на сатирата и ще е също толкова злободневно и забавно, но и дълбоко човеколюбиво и емпатично към героите си въпреки всички техни слабости и несъвършенства. Подробно ревю за тази мултикултурна трагикомедия от Лудогорието можете да прочетете тук.
Оставайки на българска тема, да не пропусна да напомня за излизането на новата стихосбирка на Нинко Кирилов „Падане завинаги“
– заглавие, което за мое удоволствие е кръстено на стихотворение, което моето дете написа на 7 години.
То е цитирано в началото на книгата.
С поета разговаряхме за „Литературен вестник“, а интервюто можете да прочетете тук.
Най-добрата книга, която обаче прочетох тази година, определено е „Олив Китридж“ на Елизабет Страут (Кръг).
Една от онези книги, за които не ти се пише, тъй като преживяването им е толкова плътно и самодостатъчно, че сякаш всичко вече е казано и няма какво повече да се философства. Една от книгите, за които си казваш: добре де, защо у нас не се пише така – семпло, но напоително, красиво, но без нито една излишна дума, проникновено, ала без грам претенция.
Не е случайно, че издаденият през 2008 г. роман е отличен с “Пулицър”, а HBO засне минисериала с участието на неподражаемата Франсис Макдорманд. Макар вътре много често да се говори за смъртта и самоубийството, романът си остава апология под дълбоко прикритие на живота – живота, който въпреки разочарованията, загубите, невъзможностите и може би обсадата на всеобщото безсмислие, продължава да е място, което не искаме да напуснем дори в обрулената си от илюзии и надежди старост. Прочетете ревюто за книгата тук.
Междувременно Роберт Зееталер бързо и очаквано се превърна в любимец на българските читатели и това донякъде обяснява защо всички негови книги у нас биват издавани на привидно спонтанен принцип, всяка една от различно издателство. Последната придобивка в родното портфолио на австрийския писател дължим на издателство “Лист”.
Новелата несъмнено носи белезите на познатото ни вече зееталерово писане – овладяното и безизкусно разказване на цели животи и характери, спокойния, непресторен и естествено красив език, стройния класически наратив. Протагонист на романа е не кой да е, а известният композитор Густав Малер, на чиято житейска равносметка в последните му дни ставаме свидетели. Прочетете повече за романа тук.
До живота на още една личност, свързана дълбоко с музиката, се докоснах този юни.
Става дума за Пати Смит и романа й „Годината на маймуната“, който проследява една година от живота на роклегендата в скитания, спомени и загуби. Четиво в превода на нейната фенка Надя Радулова, която може би все пак ще усетят преди всичко читатели, който обичат музиката на Пати и самата нея.
За тази смесица от силно поетичен художествен текст и нонфикшън, от пътепис и дневник, от съновидения и реални срещи и събития, от вътрешно съзерцание и размишления за състоянието на света прочетете повече тук.
* * *
Колонката на Антония Апостолова е нов уютен кът сред страниците на дигиталното ни списание, посветен на книгите и добрата литература. Неговата авторка обича книгите и пътуванията и дели времето си между България, Холандия и Израел.
Антония Апостолова е родена в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си книга – “Солена ябълка”, поезия, 1994. Познаваме я от собствената ѝ книжна медия “Литературни разговори”, където, публикува рецензии на най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели, новини за предстоящи заглавия, както и преводи на израелска поезия. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга – “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. „Жанет 45“). Пред публикуване е и новият ѝ роман „Нас, които ни няма“ в същото издателство. Пише редовно литературна критика за „Литературен вестник“, рецензира и редактира ръкописи.
Досега в колонката
Книгите (или поне някои от заглавията) може да откриете и като откъси в списанието или с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието в Ozone.bg
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.