снимка: Tucker Good | unsplash

Безспорно в най-голямото книжно събитие на отминалия месец се превърна книгата „Котаракът на Рей Бредбъри“ на Кольо Николов (изд. Жанет 45), която се появява след десетилетия мълчание на култовия за няколко поколения назад автор.

Сборникът със сто разказа за Лос Анджелис, каквото е подзаглавието, всъщност може да се чете като силно автобиографичен роман за семейството на писателя, който от години живее в Града на ангелите. Имах честта да съм редактор на тази важна книга, която връща името на Николов на българската литературна сцена след толкова дълго отсъствие.

Заради типичните зевзеклъци, “кодоши” и пародиране, заради наивитета и подигравателността, с която подхожда към сериозни теми, и освободения и свеж език, прозата, която автори като него и други през 60-те и 70-те създават, получава названието “инфантилна”, а Кольо Николов става баща на това позабравено вече литературно течение.

Някога книгите му се предават от ръка на ръка, а за днешните млади читатели “Котаракът на Рей Бредбъри” е чудесен начин те да се докоснат до специфичния разказвачески глас на писателя.

Книгата проследява перипетиите на семейство Николови след преместването им в Лос Анджелис, преживяванията и срещите на писателя с куп незабравими и живописни герои по време на няколкото нископлатени работи, които сменя, – типично за един емигрант, чието богатство и опит са единствено спомените и един малък език, – трудните дни на боледуването и смъртта на съпругата му, актрисата Виолета Павлова, както и срещите му с легендата Рей Бредбъри, с когото живеят наблизо и на когото Николов често гостува. Спомените обаче неизбежно се връщат и в оставената назад България, към родния дом на село, към бита от онези години, към близките, които вече ги няма, към стара София и нейните интелектуални и писателски среди. Повече за книгата прочетете тук.

През 1978 г. Кольо Николов изпраща дълго сърдечно писмо до няколко американски писатели, в което им разкрива амбициите си да достигне до американските издателства. Името на един от тези легенди – Дж. Д. Селинджър, е в заглавието на друга американска книга, която излезе наскоро. Става дума за „Моята година със Селинджър“ на Джоана Рейкоф (изд. Кръг).

Ако очаквате обаче роман, който хвърля биографична светлина върху мистерията Селинджър, то нека побързам да поясня, че нищо революционно ново няма да научите за оттеглилата се от света легенда. Въпреки че не е главен герой обаче, той е духът, пропил автобиографичните мемоари на писателката и най-вече атмосферата в анахроничната литературна агенция, където тя прекарва една година като асистентка и която описва в книгата.

Ако обичате книгите, ако имате писателски амбиции или сте част от книжния бизнес, но ако най-вече през живота си и вие сте имали своя Salinger moment – “онзи прозорец между дванайсет и двайсет години, когато сякаш всички в литературната вселена полудяват по “Спасителят в ръжта””, то тази книга определено е за вас. По въпросните мемоари вече е сниман и филм с участието на Маргарет Куоли и Сигърни Уивър в ролята на шефката й. Прочетете повече за книгата тук.

Не са много изцяло семейните романи в най-новата българска литература. В дебютната си книга “Трети шанс” (Ентусиаст, 2021) Валентина Мизийска, позната ни от сайта Bgstoryteller, постига амбициозната задача да “терапевтира” една семейна двойка, навлизайки дълбоко в мотивацията зад бавното рухване на многодетния брак, който доскоро е бил пример за споделеност, разбирателство и партньорство. В момент на самоирония, която очарователно не й липсва, главната героиня сама ще даде определение за съдържанието на историята си, която един ден ще се превърне в роман: “Една история за пътя към триумфа на една съмняваща се в себе си жена, познанството ѝ с две породисти кучки и живота ѝ със слабохарактерен съпруг”.

С Валентина Мизийска разговаряме за новия й роман, който е за всеки, който е преживявал криза във връзката или брака си. Прочетете интервюто тук.

През този месец се отдадох и на закъснелия прочит на две издадени преди няколко години книги.

Събраните разкази на американския класик Уилям Фокнър, издадени от “Бард” в т.нар. “Златна колекция”, нямат нужда от рецензиране.

За онези, които тепърва посягат към големия разказвач и певец на американския юг, този сборник е много добра отправна точка, която ще ги запознае не само с характерните за творчеството му теми, но и с много от героите, които се появяват и из големите му романи.

Над четиридесетте истории са обединени в шест групи, малко или много тематично обособени. Те надхвърлят обичания от него пространствено-времеви отрязък, описвайки човешкото, твърде човешкото.

Макар и да не го показват в пълния му модернистки блясък така, както това правят романите му, в разказите също откриваме типични за прозата на Фокнър характеристики: работата с множество гледни точки, наративната флуидност, потока на мисълта, дългите изречения с роящи се подчинени фрази, прескоците във времето и т.н. Прочетете повече за сборника тук.

Моето откритие през март обаче беше Исак Самоковлия.

Докато съименникът му Исак Башевич Сингер е добре познат и издаван, включително и у нас, големият босненско-еврейски писател се появява за първи път на български едва през 2017 г. в представителния за творчеството му сборник “Хамалинът Самуел”, издание на “Аквариус” в чудесния превод на Жела Георгиева.

С класически реализъм и всеобхватен поглед към динамиката на общността, но и с чувствително вглеждане в съкровените дълбини и тайните движения на човешката душа, Самоковлия ни запознава с живота, грижите и мечтите на сараевските евреи в тези свободно свързани разкази. 

“Хамалинът Самуел” е книга апология на малкия човек. Героите са хамали, тенекеджии, обущари, стари моми, вдовци, улични търговци, слугини, бедняци. Те са хора, “които се борят за мъничко щастие в живота си, а то им се изплъзва все по-далеч и по-далеч”, хора, които “съдбата тъпчеше по свой начин”. В този нелек, пълен с обрати и изпитания живот, мерило за размера на човека става големината на желанията и амбициите му. Прочетете повече за сборника тук.

* * *

Колонката на Антония Апостолова е нов уютен кът сред страниците на дигиталното ни списание, посветен на книгите и добрата литература. Неговата авторка обича книгите и пътуванията и дели времето си между България, Холандия и Израел.

Антония Апостолова е родена в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си книга – “Солена ябълка”, поезия, 1994. Познаваме я от собствената ѝ книжна медия “Литературни разговори”, където, публикува рецензии на най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели, новини за предстоящи заглавия, както и преводи на израелска поезия. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга – “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. „Жанет 45“). Пред публикуване е и новият ѝ роман „Нас, които ни няма“ в същото издателство. Пише редовно литературна критика за „Литературен вестник“, рецензира и редактира ръкописи.

Досега в колонката

Книгите (или поне някои от заглавията) може да откриете и като откъси в списанието или с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието в Ozone.bg

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук