Потъване в мъртво море (корица)

Разказите в сборника на Антония Апостолова “Потъване в мъртво море” са обединени от общата тема за човешките загуби и щети – истински или въображаеми, несъзнавани или подценявани, неизбежни или твърде закъснели. Това са истории за вратите, през които преминаваме и които се затварят след нас, най-голямата от които – на смъртта, но същевременно и за спасителната светлина, която прозира през всички наши разкъсвания и пукнатини.

Авторът ни отвежда в България, Гърция и Израел, за да ни разкаже съдбите на героите си с ярка поетична образност, меланхоличен ритъм и завладяваща атмосфера. Героите са различни по вид, възраст и взаимоотношения двойки – фатално влюбени едно в друго деца, опасно неразличими близначки, разделени себични родители, партньори, загубили другия, двойки с твърде голяма разлика, семейства, преодолели измяната или преоткрили красотата на белезите, което ни нанася времето.

В този смисъл това са истории за човешката ентропия. С психологическа проницателност и внимание към детайла Антония Апостолова разказва за потъването, което се случва с всеки от нас, но което преживяваме и осмисляме сами за себе си.

За историите в сборника Йорданка Белева пише:

“В тези разкази има много сол.

Не като овкусител, а като консервант: потъването в загубите е трайно. И не страници разлистваш, а солни мини – дълбочината придърпва в едновременност от неудържим поетичен език и зрялата словесност на майстор-разказвач. Затова не приемам тази книга като дебютна. По-лесно ми е да повярвам, че Антония Апостолова не е издала първите си няколко ръкописа, за да се появи между тези корици автоантологията на нейните талант и ерудиция.”


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.

* Промокодът JASMIN5 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Изкачването

разказ от сб. “Потъване в мъртво море
Антония Апостолова

И идва после най-мъчителното и горчивото.
Разбираме: в пределите на днешния живот
туй минало не може да се вмести
и то тъй чуждо ни е, както на съседа;
че мъртвите си няма да познаем…[1]

Анна Ахматова, “Северни елегии“, шеста част.

Изкачването се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Свита кавалерски в лакътя, ръката ми незабавно се схвана под костеливата й хватка. Тя като че ли не се придържаше за мен, а натискаше надолу цялото ми тяло. Добре че още на втория етаж предложи да спрем и да си починем малко.

Срещнах я в партера до дървените пощенски кутии със старомодни табелки. На някои още личаха ония засукани градски фамилии, изписани с омърсен от времето бароков шрифт: сем. Сарайдарови, арх. Богацевска, сем. Иван Арабаджиеви. Новите бяха на настанилите се в старата софийска кооперация фирми, нотариуси и адвокати – и те с такива редки наследствени имена, внушаващи професионален престиж. Тя сякаш ме беше причаквала под усойното каменно стълбище, опасно огладено от подтичващите по него вегетарианци, които по обяд пълнеха ресторантчето на втория етаж. И аз се връщах от него.


– Млада госпожице, бихте ли ми помогнала да се кача по стълбите?

Не беше толкова молба, колкото галантно напомняне за дълга, произтичащ от младостта ми. И отдавна готова с наставленията, тя се усмихна стеснително, като кокетката, която преди десетилетия навярно бе оставяла без дъх мъжа, тичащ след нея по стълбите. За миг я видях откъм неговата страна: в цепката на разкроения шлифер припламва прасецът й, стегнат в чорап с ръб, над него –  рокля от синьо ламе, шита в някоя напредничава шивашка кооперация, а най-отгоре, в контражура на полусферните прозорци между етажите – здрачината по извърнатата й въпросително шия: Е? Идваш ли?

Сега от всичко това беше останал само шлиферът с няколко пласта дрехи под него, прикриващи нейната невещественост. Възрастта й беше явна, но неопределена, и може би най-лаконичното доказателство за нея беше вехтата миризма.

– Асансьорът не работи ли? Как сте слезли!? – искрено се учудих аз. Толкова пъти бях идвала в ресторанта, а чак сега, когато тя кимна към асансьора, забелязах металната му вратичка. Зад нея грохналият, несменян от десетилетия механизъм навярно пълзеше със същата немощ към горните етажи.

Тя не каза защо е слизала, не носеше нищо освен ключ и сатенено шалче в ръката си, но обясни, че адвокатът от третия етаж отказвал да плаща за асансьора и редовно го спирали. Сега пак не работел. Онзи се качвал в кантората си пеша, дори на бегом по хлъзгавите стълби. Много е полезно за здравето, казвал. Синът й онзи ден за пореден път се опитал да говори с този невъзпитан човек, да го накара да се засрами и да плати натрупаните сметки – но напразно.

Тя разказа всичко това с вяло възмущение, сякаш ставаше дума не за циничната наглост на неспособните да състрадават на старостта, а за досадна правописна грешка. Дори в яда си спазваше старомодно приличие.

Но как тежеше нейното безплътно тяло, граничещо със смъртта! Дори след почивката на втория етаж стигнахме до четвъртия, където живееше, задъхани, разнебитени, а тя току възкликваше: „Ах, Господи, ще умра, тук на стълбите ще умра“. „Няма, няма, спокойно, държа ви“, окуражавах я с усмивка, но сама не го вярвах. Не смеех даже да попитам сама ли живее горе. Щеше да се наложи пак да слизам надолу по стълбите, а после отново да ги изкачвам с торба, пълна с мляко, хляб или сирене – така както повеляваше другата част от дълга да помагаш на самотните старци. Но най-трудното (бях го преживявала със собствената ми баба в годините на нейната деменция) беше да ги изслушаш, докато подреждат старческите петна на паметта си. Един единствен въпрос да зададях, тя щеше да ми разкаже цялата си съдба. 


Миризмата й обаче не беше нищо в сравнение с тази, която ни лъхна от широкия и износен, нареден като по старо списание дом. Не беше даже миризма, а хербарий на въздух, притиснат между стените. Изкушавах се да реша, че мирише просто на валериан, на давилови капки, на урина, засъхнала по леглото й някъде оттатък. Но не беше нито едно от старческите клишета. Не беше, понеже се досетих, че така можеше да мирише само липсата в незаетите шкафове, непотребното време, дрехите, изпразнени от телата на живелите вече в тях.

Покани ме в кухнята и докато по изричната й молба се събувах да вляза, през разтворената към хола врата мернах маса с напукан лак и лъвски крачета, покрита с втвърдено мильо, побеляла от прах. Зад нея се издигаше една от онези високи зидани холандски печки – помнех ги от други стари кооперации, напуснати от приятелките на баба. Килимчето под кухненската маса беше толкова протрито, че приличаше на затисната стара кожа, а мивката и шкафчетата не бяха сменяни от петдесетте. На плота нямаше почти нищо. Само малък кактус в ъгъла до хладилника жумеше с цъфналото си оченце и тогава за миг ме обзе странното съмнение, че в тези шкафове също нямаше абсолютно нищо – всичко бе похабен декор, подреден да ме хване в капана й като в страшна приказка.

Веднъж седнала на стола, обаче, жената се оживи, и вече не умираше. Помоли ме да й налея малко вода и доколкото ми позволяваше приличието, се опитах да източа слабата жълтеникава струя преди да измия и напълня захабената чаша, заредена до мивката. Явно и водата едва изкачваше четвъртия етаж.

– Имате ли нужда от нещо друго? Да сляза да ви купя нещо искате ли? – зададох най-после въпроса, който се очакваше от мен.

­– О, не, не, благодаря ви! Синът ще ми донесе по-късно, не се притеснявайте – помаха с длан тя. И (ето, започва се с изповедите, помислих си) тутакси добави:

– Той не живее много близо, но с дванайсетицата стига за десетина минути от работа, а пък с метрото до тях са четири-пет спирки. Не се тревожете! Аз ям малко, храната вече трудно ми понася.

Тя явно не усещаше мириса, мизерията, отсъствието на това място. Това „преди“ на толкова други апартаменти в центъра, търсени от фирми, чакани от наследници и нарочно държани в предумишлена разруха за ремонтите „след“. Възможно беше и да са бедни. Защото макар грижата на сина за този дом да не личеше, привързаността й към него беше явна. Но далеч по-вероятно беше той просто да я изчаква да си иде, за да даде мястото под наем за много пари на поредния адвокат.

Възрастната жена разкопча и поразтвори блузката, а после духна леко в пазвата си. Беше изумително, че на тази възраст (навярно над осемдесетте) кожата й още беше способна да се изпотява, а дъхът й да стига до нея, за да я разхлади. После смъкна шлифера и ме помоли да го окача на закачалката във вестибюла, където висяха само една платнена пазарска торбичка, червен чадър с дървена дръжка и мъжко шушляково яке.

– На сина е. – Тя вече не чакаше въпросите. – Държи си го за резерва. Ако някой път завали, а е дошъл леко облечен, си го слага. Сега пролетта е много нестабилно времето.

И постепенно, подпитвана и от мен, ми разказа, че синът й Симо бил кръстен Смилен. Дала му такова име, за да й напомня, че й е мил, ако започне да забравя от възрастта или загуби разсъдъка си. Да, точно това била причината, понеже собственият й баща не я познавал накрая и питал коя е. Смилен бил женен от доста години, но нямали деца. Аз съм му детето, каза тя срамежливо, с отсянка от същата кокетлива вина и – както се опасявах – продължи със спомените. Небесно-езерни фотографии, които ме натъжиха, защото бяха така различни от склерозата на моята баба. Тя ни беше напуснала по-млада, с черно-бели спомени, които или не бяха нейни, или бяха от времето, в което е била съвсем млада – резливи, неприлични, понякога дори вулгарни. А често напълно сюрреалистични, каквито са повечето склеротични преживявания. Не – жената пред мен е с целия си разум, помислих си, и може би тъкмо това е и най-изумителното, и най-непоносимото на границата със смъртта.

– Имам и дъщеря, по-малка. Ожени се за унгарец и си живеят в Швейцария с двете деца. Така си избраха.

Допреди няколко години я вземали всяко лято, и там, от терасата в Лугано, тя обичала да гледа как подир слънцето остават само непроницаемите стъклени води, а по бреговете на езерото постепенно изгряват другите – изкуствените и неугасимите – светлини. В прохладните вечери я молели да се прибере най-после вътре в стаята си, намятали я с вълнен шал, донасяли й успокоителен чай от български билки, но тя упорствала – „като малко момиченце“. И вече нямала сили да пътува до там и обратно. Ако трябвало да избира за постоянно между двете гледки, щяла да избере тукашната, към трамвайните релси. И тя стана и погледна през петната на непокритите с нищо стъкла: надолу към улицата, към слепите букви от табелата на някогашното кино, останала като по чудо върху сградата, към ъгъла, откъм който и тази вечер явно чакаше сина си. 


– Вие какво сте завършила? – Гласът й ме сепна, за пръв път питаше нещо за мен. Да я слушам се беше оказало по-лесното.

– Аз ли? Италианска филология и после публична администрация. Била съм и в Лугано. Езерото наистина е невероятно красиво вечер.

Добавих последното, защото беше ясно, че ме пита единствено за да я върна към собствения й разказ.

– О, аз пък съм славянска филоложка! – възкликна тя, като че беше нещо крайно рядко двама филолози да се срещнат. Като че имаха ужасно много да си кажат. Кутията съвсем се отвори.

– Почнах от списание “Наша родина”. Родѝна, макар че масово слагаха ударението на „о“-то, като в руския – „ро̀дина“. Страшен ентусиазъм. Напевни очерци, снимки от страната като за филмови плакати, славни думи за България. Думи, думи, думи, нали знаете… После минах и през „Отечество“, и през „ЛИК“ и „Паралели“, а накрая се закотвих във „Факел“. Там пък какво беше! Тежки преводи, бдителни редактори, всяка дума се гледаше под лупа. Но пък там излязоха моите – Милош, Кундера, Чоран… ­– И сякаш доловила възражение, тя се усмихна, все едно ме успокояваше: – Да, да, Чоран е румънец, знам, но пак е мой, пък и как ги разбира нещата. Знаете ли какво казва, например – ето, това и до днес го помня: че смъртта е натрапчива, а животът се търпи единствено благодарение на съня. Така ли беше?…


Внезапно притеснена за точността на цитата, сякаш бе удостоверение за паметта й, тя се върна и седна отново на стола. Облегна се назад и в това привично движение, в свойски разтворените голи крака под вълнената пола, открих потвърждение, че домът е съвсем истински, а декор е единствено неговата изоставеност.

– Да си призная, отдавна не съм чела, но както казах, помня някои неща, някои неща се помнят… ­

И като на помен, в напевен унес, тя зареди още чешки и полски имена: Шимборска, Лем, Шулц, Храбал, Скворецки, Хавел… Мислех, че никога няма да спре, но тя спря и дори смени темата:

– Много съм пътувала. Мъжът ми (за пръв път го споменаваше, но не каза обичайното “Бог да го прости”) беше началник в БДЖ-то. Боже, покрай работата му с колко билети сме се снабдявали, колко обиколки из страната, а веднъж в годината – пътуване някъде в блока. Симо навсякъде го мъкнехме с нас. Вижте, родих го късно, чак на трийсет и две, не исках на никого да го оставям. Прекалено дълго съм живяла без него, че да го оставям за няколко дни и на собствената си майка, така казвах на мъжа ми. И той какво да прави, вземаше ни. Помня как докато беше на някаква конференция във Варшава, двамата със Симко се изгубихме. Беше на седем тогава. А Варшава огромна, с ей–й–й такива булеварди…

Тя разпери ръце и жестът й очерта грохналия простор на живота им. После продължи:

– Огромна, застрашителна красота. Впрочем веднъж покрай редакцията се озовах на среща със Станислав Лем там, даже си разменихме няколко думи. Много беше грозен, но челото му и то ей такова – варшавско! Та като се загубихме… Симко беше на седем тогава, стиска ми ръката и повтаря „Тати ще ни намери, тати ще ни намери“. А на мен ми идва да седна по средата на улицата и да ревна. Не знам дали помните, но тогава нямаше телефони, интернети, нямахме даже най-обикновена карта на града. Колко смели трябва да сме били… От онзи случай все ме беше страх във Варшава, макар че после и на други места се губехме с него. Все двамата, докато чакаме баща му. Какво ли не сме видели…

Ето го живото доказателство, че интелектуалният труд тренира мозъка, така че да не хваща Алцхаймер. Може би щях да й го кажа, като комплимент в кратката пауза, но тя не спираше:


– И знаете ли кое е най-хубавото? И сега, като идва понякога, сядаме тук, прави ми чай и докато чакаме да се запари, ми хваща ръцете ей така… – Тя издърпа свойски и затвори моите в пустинните си длани, до изпитата от нея чаша върху лепнещата мушама, и като се взря в очите ми, повтори: – Ето така. И казва: “Мамо, обичам те!”. Тогава виждам колко е изморен от работа, от липсата на детенце, от това непрестанно влачене по тия трамваи и стълбища.


Мамо, обичам те
. Беше като ледено изтръпване, каменен лъх от празната печка оттатък. Прозвуча така нереално – зловещо дори – точно тук, в износената нищета без помен от обичта му. Липсата на тази любов ми изглеждаше неоспорима. Тя го обичаше, а той вероятно я посещаваше дежурно, по крайна необходимост, оставяше най-наложителното, произнасяше фрази, с които се печели наследство в центъра на града. Не бих посмяла да стана и да разтворя хладилника, шкафовете, вратите към пустотата на другите стаи. Но тя сама се надигна и от бюфета до кухненската врата извади полуразпаднал се брой на списание „Отечество“.

– Ето, тук. Брой 7-ми, 1981 година. Същият е. Страшно си приличат със сина ми.

Познах го, бях виждала тази снимка като дете. На корицата стоеше Стойко Пеев в ролята на Аспарух, вгледан в нещо далече извън нея. Надписът гласеше „Хан Аспарух – земя завинаги“.


Тя остави списанието на масата. Оплака се, че сега имало само компютърни снимки, а внуците в Швейцария не искали да й ги разпечатват и пращат. С какво толкова били заети винаги. И действително, по шкафовете и стените нямаше никакви фотографии, нищо, което да говори за поколения семейна история и да измерва времето й. Само стар календар отпреди пет години, спрял на април.

Тя пак погледна към улицата, където току–що беше отминал грохотът на трамвая. Разбрах знака й: време е да тръгвам, може би синът всеки момент ще пристигне с малка найлонова торбичка и своето фалшиво „мамо“. Не исках да ме завари тук. Бяха минали цели два часа. Изправих се.

– Аз ще тръгвам, трябва да си взема момченцето от детската градина.


– Да, да, моля ви се! – озари се тя. – Момченце, значи… Ще го мисля и Симо сега. Кара се с адвоката, заплашва го – нищо. Онзи невъзпитан човек сложил един лист долу: „Адвоката е на третия етаж“. „Адвокат-А“, с непълен член! Ами, какво да очакваш… А и Симо да си пази повече сърцето, не е млад. Колко може да е полезно човек да слиза и да се качва постоянно?!

Излязох облекчена и се спуснах по стълбите, излъскани от клиентелата на адвоката, от гладните вегетарианци, от приходящите случайни в офисите и канторите, които малко по-малко изпълваха апартаментите на отиващите си старци в тези кооперации. Неграмотната бележката на адвоката наистина беше там и преди да изляза, погледът ми инстинктивно се плъзна към некролозите до нея. Сред тях беше и неговият: “Смилен Рандев – Симо. Пет години. Обичаме те. От скърбящи сестра и майка”. Той наистина страшно приличаше на Стойко Пеев, вгледан в нещо много далече извън корицата.


[1] Превод: Роман Димитров

За авторът

Антония Апостолова издава първата си книга – стихосбирката “Солена ябълка”, още на 17 години. Завършила е английската гимназия в Бургас и английска филология в СУ „Климент Охридски“. В момента дели времето си между София и Холандия. Има 15-годишен редакторски опит във водещи медии у нас, а от 2018 г. насам поддържа сайта “Литературни разговори”, както и едноименната Фейсбук страница с ревюта на книги, интервюта с писатели, новини за нови заглавия и преводи на поезия. Рецензира ръкописи за „Жанет 45“. Автор е на две книги, като предстои излизането и на нов роман, и е преводач на книгата на израелския поет Амир Ор.

Още мнения за “Потъване в мъртво море”

Марин Бодаков:

“Антония Апостолова пренася изящното изкуство на човешката двойка в изоставени от литературата днес територии.

В нейната книга самият разказ отново е изящно изкуство. А авторката е твърде прозорлива: в нейните истории пробягват ледените пламъчета на променливата близост. Ожесточените поетически мигове на “Потъване в мъртво море” сочат всички неосъществени възможности и пред героите на Антония, и пред самите нас.”

Силвия Чолева: “Разкази с психологическа дълбочина, нюанси и чувствителност към детайла, с езиково богатство и стилистично разточителство. Антония Апостолова разгръща необичайно сюжетите, има усет за добър финал и пише с увереност и размах.

„Потъване в мъртво море“ е успешният ѝ дебют в прозата.”

Керана Ангелова: “С излизането на бял свят на сборника „Потъване в мъртво море” в българската литература се появява изключително интересен разказвач. Ще оценят тази поява читатели, които разбират какво писателско умение се изисква да преобразяваш структурата на разказа, както и обема му, в ново пространство и то да има далечни хоризонти, без да излиза от рамките на дефинираното за жанра. Макар да е нарисувана картината на ограничен отрязък от време, читателят добива представа за бъдещите отношения на героите мъж и жена. (Понеже във всяка история има един мъж и една жена в различни взаимоотношения и на различна възраст).

Във всички истории темата е смъртта или загубата, равносметката, човешките щети и това обединява разказите интонационно и психологически, като по някакъв начин ги свързва в общо повествование.

Езикът на Антония Апостолова е език на поет и прозаик едновременно и тази възможност го извайва образен, гъвкав и свеж. Езикът на един интелигентен писател, който в своя белетристичен дебют прави сериозна заявка за бъдещи литературни постижения.”

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (100%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук