Докато трудната във всяко едно отношение 2020 година все още течеше, бях под впечатлението, че в сравнение с предходната, тя е доста по-слаба и безлична в книжно отношение. И все пак, докато подготвях тази равносметка – подходяща за първия материал в личната колонка, която Jasmin.bg бяха така любезни да ме поканят да списвам – трябваше да призная, че дори и през тази година излязоха ако не куп безспорни бисери, то най-малкото добри книги, на които задължително трябва да обърнем внимание. А годината беше тежка, защото и издателите, и разпространителите на книги трябваше да работят в безпрецедентен режим на продължителен локдаун и невъзможност за организиране на живи премиери, събития и книжни панаири. Във всеки случай – каквото и да се случи оттук нататък – новите форми, които те бяха принудени да изнамерят, за да достигнат до читателите, със сигурност ще продължат да бъдат актуални и може би ще се наложат така или иначе.

През 2020 година бяха преиздадени редица класики, сред които „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичъл (Кръг), „Портрет на художника като млад“ (Лист), „Майстора и Маргарита“, която се сдоби с няколко издания, вкл. библиофилски (Кръг), както и книгите на Джордж Оруел (Сиела и други) поради факта, че срокът върху правата над текстове на писателя изтече.

Избрани разкази и дневници на Силвия Плат се появиха за пръв път на български – в „Джони Паник и Библията на сънищата“ (Лист), а юбилейният сборник „Слънчев удар“ (Лист) събра 16 от най-добрите разкази на Иван Бунин.

Сред всичко това ми се иска да откроя две изключително важни според мен издания. Едното е „Творения“ на гениалния руски поет от началото на миналия век Велимир Хлебников – внушителен том на издателство „Факел експрес“, който събира на 700 страници различни по вид творби на авангардиста.

Другото е първият от общо два обещани тома, чрез които Владимир Набоков най-после се сдобива с преведени на български разкази – „Звуци и други истории“ (Колибри). Въпросният том съдържа писани на руски разкази от 20-те и 30-те години на ХХ век, които ни отвеждат освен в дореволюционна Русия, така и на местата в Европа, където писателят е бил имигрант. Сред подбраните текстове са абсолютни шедьоври като „Адмиралтейската игла“, „Завръщането на Чорб“ и „Музика“ и др., все свързани с тематични нишки като любовта и паметта, съдбата и случайността, носталгията по родината и младостта, дълбините на човешкото страдание и крехкостта на щастието. Несъмнен словесен фокусник, Набоков е ненадминат в пластичните човешки и природни натюрморти, които създава благодарение на вниманието си към детайлите, към уж незабележимото и несъщественото, онова, което преминава през деликатните ни сетива, но затова пък често се настанява с огромна тежест в паметта ни. Прочетете повече в ревюто за сборника тук: https://bit.ly/3ozrY5b

През изминалата година излязох и други стари романи, които се сдобиват с издание на български дълги години след написването си и същевременно биват приемани от читателите ни като литературно събитие.

Един от тях е книгата на китайския писател Ю Хуа „Живи“ (Жанет 45). Написана през 1992 г., тя излезе благодарение на личната инициатива на преводача й Стефан Русинов, който е направил чудеса с превода от оригиналния китайски. Превеждайки героя си Фу-гуей – китайския вариант на многострадалния Йов – през дълга панорама от исторически и обществени промени, Хуа избира да обърне обектива към малкия човек и неговата лична драма: поредица от житейски трагедии, които вместо да съкрушат, утвърждават жизнелюбието му. Езикът на романа е изпъстрен с пиперливи фрази, грубоват, по селски простоват, цветист и благодарение на него се постига тази немислима комбинация: читателят да се смее дори там, където се разказват най-скръбните събития. Прочетете повече в ревюто за романа тук: https://bit.ly/3ptH795

Друга такава закъсняла книга е „Пилат“ на Магда Сабо (Колибри). Този вечен роман ни достига над половин век след написването си през 1963 г., но това съвсем не отнема от актуалността му. Книгата представлява дълбок психологически портрет на две жени – майка и дъщеря, на техните сложни взаимоотношения, на семейните и социални роли, на старостта, семейството и дома. Написан с лишена от сантименталност честност, с острота при вглеждането в мрака на душевните ни дълбини и сдържана емпатия към героите, този малко хладен, но много човешки текст няма как да не проговори на всеки, който е в ролята на възрастен родител или пораснало дете. Прочетете повече в ревюто за сборника тук: https://bit.ly/3prOXQx

Сред отдавна писаните и издадени едва сега книги е и „Книга на Бек“ на Джон Ъпдайк (Кръг), първата от трилогията, която следва едноименния му герой Хенри Бек. Това разкошно литературно пиршество е пълно с интелектуален заряд и сардоничен хумор, остроумни до фарс описания и изобретателни сравнения, очарователни езикови детайли и куп културни препратки, които ни въвеждат в американската литературна атмосфера от времето на писателя. Особено интересен за българския читател е фактът, че тук са включени очерци от посещенията с цел културен обмен на Ъпдайк/Бек в България, Румъния и СССР през 60-те години, които дават интересна гледна точка към източноевропейските общества и литературните им среди. Прочетете повече в ревюто за книгата тук: https://bit.ly/3ablPXA

Връщайки се отново към психологическите романи, не бива да пропускаме един съвременен сред тях – „Три етажа“ на израелския писател Ешкол Нево (Колибри), за когото това е първа книга на български. Нево гостува и на Софийския международен литературен фестивал, където имах честта да водя срещата с него (можете да я гледате тук – https://www.youtube.com/watch?v=BcgcYTU8mew ). „Три етажа“ е литературна метафора на теорията на Фройд за трите нива на човешката психика – ид, его и свръхего. Авторът ни представя три изповедални наратива от първо лице на трима силно субективни, ненадеждни разказвачи, заети със своята рационализация, оправдания, обяснения или самозаблуди. И на трите етажа Нево отправя предизвикателство по темата за децата и родителството, провокира обществените нагласи, преминава отвъд зоната на комфорт. Силата на психологизма се дължи не на последно място и на факта, че писателят сам е завършил психология. Прочетете повече в ревюто за романа тук: https://bit.ly/2L2kRV6

Друг поглед – към психологията на скръбта след смъртта на любим, ни предлага ICU с романа на Колм Тойбин „Нора Уебстър“. Тойбин е писател, който разказва за обикновени хора, на които се случват обикновени неща, по един фин и дълбоко интимен начин, лишен от прекомерен драматизъм и крайности.

Книгата проследява всеки жест, всяка внезапна мисъл и настроение, всяко привидно нелогично решение по пътя на преодоляването на последиците от смъртта – а той е неизменно път на освобождаването и неминуемата забрава. Дори и в особената общност, която представляват малкият провинциален град и големите ирландски фамилии. Прочетете ревюто за романа тук: https://bit.ly/3tcDsz5

Едно от нещата, на които се радвах особено много през изминалата година, е издаването на съвременна руска литература. Най-силният акцент на 2020 беше изключително важният роман на Сергей Лебедев „Предел на забравата“, като издателство „Кръг“ е взело правата и за новия му роман. Монументалният, сизифов превод е дело на Денис Коробко. „Предел на забравата“ е изследване на бившите съветски лагери, което върви по следите на палачите, вместо на жертвите, и предлага цялостна метафора за произхода на злото. Един зловещо елегантен шамар за Путинова Русия, в която от край време текат процеси по пренаписване, изтриване или създаване на историческа памет. Забравено или не, миналото никога не свършва, то е нас, търпим генетичните му последствия, прокарваме пръст по вродените му белези, наблюдаваме израстъците му в живота и средата си – това е може би централната теза на този значим труд, който се характеризира със сложен, поетичен, витиеват език и е истинско – и трудно – предизвикателство към читателя. Прочетете повече за романа в ревюто за него тук: https://bit.ly/3qZlgqr

Изследване на руските лагери, но под различен ъгъл, имаме и в „Авиатор“ на Евгений Водолазкин (Лист), вторият му роман на български след „Лавър“ (Панорама, 2020). И двата излязоха миналата година. В „Авиатор“ имаме и фантастика, която е само повод за един силно реалистичен роман, и детективска линия, повод за етико-философски размишления, и исторически роман, в който разбирането за историята е съвсем различно. „Лавър“ пък е опит за средновековно житие и на свой ред роман за едновременността на историята. И двете книги носят почерка на автора си, споделят неговия висок, живописен, филологически език, ироничния му поглед, както и важните за него теми: времето, паметта, греха, престъплението, наказанието, прошката, любовта. Прочетете повече за „Авиатор“ в ревюто тук:  https://bit.ly/3pqOcaI 
За „Лавър“ пък можете да разберете повече тук: https://bit.ly/39oDID8

На фона на книгите за сибирските лагери, няма как да не споменем и важните книги за лагерите на смъртта от Втората световна война, които се появиха тази година. Наред с многото заглавия с таг „Аушвиц“, само няколко си струва задължително да се прочетат. Едната от тях е „Потъналите и спасените“ на Примо Леви (Жанет 45), чиято най-силна черта е, че не е емоционална и драматична, а говори повече на разума. Леви предлага една далеч по нюансирана трактовка на опозициите насилници и жертви, загинали и оцелели, жестокост и милост, гнет и бунт, и разглежда сивата зона в ролите и моралните категории, постигайки едно психологическо задълбочено изследване на лагерния живот. Прочетете повече за книгата в ревюто тук: https://bit.ly/3iTfvrw

„Нощта“ на Ели Визел (My Book) е другата задължителна класика при осмислянето на Холокоста, крайъгълен камък на колективната памет за този мрачен епизод от човешката история.

Визел описва много по-малко моменти на човешко съпричастие и взаимопомощ в сравнение с тези на бездушие и жестокост. В тази книга няма прекомерна сантименталност, няма катарзис, няма оптимизъм. Прочетете ревю за романа тук: https://bit.ly/3t4SGpx

Сред добрите книги през изминалата година ми се иска да спомена и още няколко:

„Ти го каза“ на Кони Палмен (Колибри) за първи път прави онова, което Тед Хюз не си позволява десетилетия наред след самоубийството на съпругата си Силвия Плат.

Под формата на изповед от първо лице нидерландската писателка дава посмъртно фикционален прозаичен глас на Хюз, за да разкаже най-после собствената версия на тази история – на запознанството, брака и раздялата между двамата поети, чиято връзка – интелектуална, житейска, плътска – предизвиква въображението на куп автори и изследователи през годините. Прочетете ревюто за романа тук: https://bit.ly/3ptl1Ur

„Фигури“ от Мария Попова (Колибри), световноизвестната авторка на блога BrainPickings.org., проследява живота на куп други известни личности, предимно жени от 19 и 20 век: морската биоложка и еко пионер Рейчъл Карсън, автор на революционните книги „Морето около нас“ и „Смълчана пролет“, математичката и астрономката Мария Мичъл, мислителката, критичката и феминистката Маргарет Фулър, автор на „Жена през деветнайсети век“ – нещо като декларацията за независимост на американските жени, поетесата Емили Дикинсън, скулпторката Хариет Хосмър, както и цяла плеада от техни съвременници и съидейници, с които те са били в реална или духовна връзка. Прочетете подробности за книгата тук: https://bit.ly/3a9gaBn

Задълбочено изследване на расата в Америка, Нигерия и Англия, ироничен разрез на обществата в три различни континента, имигрантски роман, класическа любовна история – “Американа” на Чимаманда Нгози Адичи е всичко това, и повече. Романът изследва концепцията за дома, напускането и завръщането чрез историята на нигерийката Ифемелу, която прекарва над десетилетие в САЩ. Наблюденията на Адичи за културните специфики са блестящи, тя ни дава ключ към редица кодове, разчитайки ги по забавен и ангажиращ начин, и излага стереотипите, но и ни дава нов поглед към неща, които винаги са били там и някой просто е трябвало да ги посочи. Прочетете ревю за романа тук: https://bit.ly/3pvRpFK

Бих искала да спомена набързо и малкото български книги, които се появиха миналата година и заслужават внимание. Сред тях са сборника „Вечерна сватба“ (Хермес) – разказите на Иван Станков, които ни връщат в Русе между двете войни, за да ни представят девет любовни истории, във всяка от които има коренче реалност. Вижте интервюто с Иван Станков тук: https://bit.ly/2YpFpK1

Сред важните български романи на 2020 са и новият на Георги Господинов „Времеубежище“ (Жанет 45), „Към езерото“ на Капка Касабова (Жанет 45), сборникът с избрани разкази на Чавдар Ценов „Имало един ден“ (Сонм) и „Сън“ на Камелия Кучер (Хермес). 

* * *

Колонката на Антония Апостолова е нов уютен кът сред страниците на дигиталното ни списание, посветен на книгите и добрата литература. Неговата авторка обича книгите и пътуванията и дели времето си между България, Холандия и Израел.

Антония Апостолова е родена в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си книга – “Солена ябълка”, поезия, 1994. Познаваме я от собствената ѝ книжна медия “Литературни разговори”, където, публикува рецензии на най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели, новини за предстоящи заглавия, както и преводи на израелска поезия. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга – “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. „Жанет 45“). Пред публикуване е и новият ѝ роман „Нас, които ни няма“ в същото издателство. Пише редовно литературна критика за „Литературен вестник“, рецензира и редактира ръкописи.

Книгите (или поне някои от заглавията) може да откриете и като откъси или с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.