Първите два месеца на тази година започнаха силно, макар и издателствата да не бяха толкова активни в издаването, колкото в предходните месеци, и затова се връщах повече към по-стари книги или – нещо, което смятам и тепърва да правя – проучвах американски писатели на кратки разкази, които са изключително популярни и значими в момента, но по една или друга причина все още не са издадени у нас.

Единственото изключение от книгите, с които се снабдих на английски, е забележителната разказвачка Лусия Бърлин, която „Кръг“ издадоха в сборника „Идва събота“ – избрано от тях заглавие, с което да сменят това на излезлите през 2015 г. събрани съчинения в по-двусмисленото „Наръчник за чистачки“ – книга, която събужда закъснелия интерес към гения на Бърлин години след смъртта й.

За своите шейсет и осем години на земята Лусия Бърлин успява да изживее няколко живота, отразени в много от сюжетите на тези малко или много автобиографични истории, в които често писателката се крие зад имена на различни героини, но се връща към едни и същи събития от живота си, вкл. проблемите си с алкохола, грижите за умиращата си от рак сестра, няколкото си брака, от които има четири момчета, нископлатените работи, и т.н.

„Идва събота“ ни доказва, че грозотата на живота може да бъде лирична, че за най-тежките, гнусните, нелицеприятните неща може да се говори с лекота, с жизненост и смелост. Прозата на Лусия Бърлин не утешава, не дава уют и светлина, не повдига духа ви, не подслажда и не украсява реалността. Но нейният дрезгав, гърлен глас – глас, който излиза и при понасяне на насилие, и при правене на любов – и онова, което той ни казва, определено си струват болката. Прочетете ревюто за книгата тук.

Годината започнах с една друга книга, която показва как личните, конкретни, интимни истории се превръщат в общочовешка литература. “Албум с истории” на кипърския автор Андонис Георгиу е прекрасен полифоничен роман, в който островът ни говори с много различни гласове.

Предлага ни го издателство ICU в забележителния и вероятно съвсем нелек превод на Ирена Алексиева, която е използвала знанията си не само на гръцки, но и на кипърски диалект.

Формалният разказвач в този многогласен роман-диалог бива заварен от смъртта на баба си. Това печално събитие в историята на всяко семейство е завръзката, която дава повод на роднини, близки и познати, събрали се на бдението, да развържат езиците си и да се отдадат “на приказки”. По същество романът представлява един безкраен неформален разговор, който скача от тема на тема: раждания, остаряване и смърт, загуба и скръб, любов и раздяла, отваряне и затваряне на рани, гордост и предразсъдъци, политика и религия, дори футбол и секс. Прочетете ревюто за романа тук.

Друго спускане в територията на личното изживях с романа на румънската писателка Симона Попеску “Обвивки живот”.

Отдавна ми се искаше да прочета книга, която разнищва тъканта на детството, за да ни покаже и неговата втъкана противоречивост, тъмното му лице, двусмислието му.

“Обвивки живот” (изд. Гутенберг, 2020, превод Лора Ненковска) прави тъкмо това – впуска се в него не като в територия на безусловна невинност, а напротив – като в котел, в който врат и всички онези мисли, чувства и състояния, които, идеализирайки го, романтично се опитваме да отнемем на детството: агресията, насилието, подлостта, перверзността, лъжата, ревността, садизма и мазохизма, съзнанието за греховност, разсъжденията за Бог, Дявола и смъртта.

Едно от най-спонтанните ми определения за “Обвивки живот” е че това е инвентарна книга. Тя се чете много повече като своеобразна инвентаризация и категоризация на всички детски игри, навици, обсесии, страхове, приятелства, сънища, предмети и думи (разпределени в съответните глави по теми), отколкото като традиционна автобиография. Прочетете повече в ревюто ми тук.

Оставайки отново в територията на семейството, бързам да ви препоръчам забележителната семейна сага на Горан Войнович, обикнат от българските читатели още с предния си роман „Югославия, моя страна“.

В новия си „Смокинята“ формалната завръзка тръгва от смъртта на патриарха на фамилията Александър. Между кончината на дядо му и необяснимото напускане на съпругата му, разказвачът Ядран се опитва да разплете мрежата от семейни истории, пръснати по картата на бивша Югославия. Той проследява важните събития, маркирали влюбване, страст, измяна, заблуда, разочарования, предателства, конфликти, отхвърляне, бягство и т.н.

Сред централните теми на този може би най-добър до момента роман на Войнович са паметта и забравата и начина, по който те боравят с миналото; свободата и бягствата; безбройните начини, по които не се разбираме; омразата и гнева, които нямат ясен източник; самотата; приемствеността на стъпките ни в живота. Прочетете цялото ревю за книгата тук.

Една човешка история, но по съвсем различен начин, ни разказва и един от най-известните – но за съжаление за първи път превеждани у нас – норвежки писатели Даг Сулста.

“Т. Сингер” (Аквариус, 2021) е повече от незабележителна житейска история, упражнение по наративен минимализъм в контраст с дразнещо подробен педантизъм, изследване на един характер без амбицията за драматичност или епичност, биография, която се ограничава само между 34-ата и петдесетте години на протагониста, профилиране на герой, в който няма нищо героично и който в крайна сметка не претърпява изискваната по всички романови критерии промяна, въпреки събитията, които се случват в живота му.

Как е възможно тогава тази скромна книга да носи дълбочината на голямата литература, а името на Сингер да се превърне в епоним? Вижте в подробното ревю тук.

Рядко посягам към сборници, особено на любовна тема, но “Модерна любов: истински истории за любов, загуба и изкупление” (Хермес, 2021) е кристализирал от хилядите есета в дългогодишната едноименна колонка “Модерна любов” на в. “Ню Йорк таймс”.

Подбрани от главния й редактор Даниъл Джоунс, тези истории, повечето от които писани от професионални писатели, потвърждават убеждението му, че любовта може да се опише много по-добре чрез примери вместо чрез определения. Разказите дават именно примери за трите емоции, или импулси, които според Джоунс съставят любовта: желание, уязвимост и смелост.

На моменти този сборник звучи като обединен от темата не за любовта, а за загубата – такава обаче, през която се постига дълбоко прозрение за себе си и за смисъла на живота. Не е ли всъщност любовта именно това – готовност да бъдеш уязвим, да забравиш себе си в името на другия, да осмислиш притежанието понякога чрез отнемането? Прочетете повече за сборника, който е много подходящ и за подарък, особено в месеца на любовта, тук.

Двата български романа, които прочетох през януари и февруари, са „Островът в небето“ на много младия писател Антон Борисов и антиутопията „Резиденцията“ на утвърдения автор Георги Тенев, към който – въпреки ерудицията и опита на автора – имах известни критики.

Романът (Колибри) възнамерява да изследва дълбочините механизми на властта и трансформациите на личността във и срещу тази власт, като оригиналното е, че поставя темата за екологията и природата на централно място и прокарва разделителна линия между старостта/зрелостта и наивната младост.

Въпреки заявката, авторът не се е справил докрай и лично аз откривам структурни, сюжетни и стилови проблеми, за които можете да прочетете тук.

Що се отнася до „Островът в небето“ прочитът й нарушава поне два от книжните ми навика: да не чета жанрова литература и да не чета текстове с тагове “хайдути” и “самодиви”. Човек обаче трябва да излиза от зоната си на комфорт, още повече когато става дума за интелигентен млад автор, зад когото застава издателство като “Жанет 45”, и когато трактовката на тези образи е далеч от очакваното.

“Островът в небето” може навярно да се категоризира с демодираното вече “юношеска литература”, в традицията на някогашната класика “Следите остават”.

В романа са засегнати куп актуални обществени теми: национализма и плакатния патриотизъм, идеологическото промиване на мозъци, подозрителността към чужденците, липсата на толерантност към различните, хомофобията, равноправието между половете, трафика с хора, незаконното строителство, икономическите престъпления, продажността на медиите, консуматорството и разрушаването на природата и т.н. Прочетете за книгата в подробности тук.

Най-хубавата българска книга през този период обаче бе сборникът с избрани разкази (и малко поезия) на Чавдар Ценов – „Имало един ден“ (Сонм).

Обичам историите на Чавдар Ценов, неговото вживяване в героите, навлизането в техните сънища и видения, които като че ли са по-истински от будното съществуване, способността му да разказва еднакво прозорливо и деца, и старци, и да одушевява дори предмети в творческата си емпатия. С него решихме да си поговорим за всичко това. Прочетете разговора ни тук.

Друг чудесен разговор се получи със словенския писател Горан Войнович, за чиито романи по-горе писах. Ето какво казва той: „А иначе все по-малко се изслушваме и то не само на Балканите.

Навсякъде говорещите са все повече и повече, а слушателите все по-малко.

Всички непрекъснато правят изказвания и публикуват, крещят своите девизи и споделят мненията си, но предимно един през друг. В един такъв свят литературата е ексцес, тъй като читателят наистина трябва да се вслуша в писателя. Трябва да му отдели много голямо внимание и време, затова самият аз съм безкрайно благодарен на всеки свой читател.“ Прочетете пълното интервю тук.

Една от новините за сайта ми „Литературни разговори“ е появата на специалната колонка, която предоставих на литературния критик Георги Цанков, известен със своя „Книжен четвъртък“ във Фейсбук. Сега вече можете да четете ерудираните му, емоционални отзиви (с които впрочем понякога не съм съгласна, но да живее свободата на словото!) по един по-удобно графично представен начин. Линкът към колонката е този.

През тези месеци се появиха и някои книги, до които още не съм стигнала, но които определено заслужават внимание. Отбелязвам някои от тях тук. „Кръг“ например възнамерява да преиздаде Кърт Вонегът с нова визия и твърди корици, започвайки от дебютния роман на култовия автор – „Механично пиано“. Тази дистопия е публикувана през 1952 г., като е частично вдъхновена от времето, когато Вонегът работи в „Дженерал електрикс“ и изследва негативното въздействие на технологията върху качеството на живот. Прочетете повече за изданието в новината.

„Кръг“ пуснаха на пазара и мемоарната книга „Моята година със Селинджър“ – един различен поглед към личността на легендарния писател, в който Джоана Рейкоф дава отговор на множество любопитни въпроси за американския автор: защо всички издания на Селинджър по целия свят изглеждат по сходен начин; защо той отказва да получава каквато и да е кореспонденция; как е въздействал на безбройните си читатели и защо те го обичат толкова много? Роман, който очаквам с огромно любопитство; вижте за него тук.

И накрая да не забравим и неиздавания досега у нас роман на Уилям Фокнър „Дивите палми“ (Лист, 2021), който е едновременно сред най-нетипичните и най-обичаните творби на писателя, появила се на бял свят през 1939 г. – цяло десетилетие преди той да бъде засипан с лаври като Нобелов лауреат за литература. В основата на романа са две истории за Американския юг – „Дивите палми“ и „Стареца“, които се преплитат в разказ за освобождението, любовта, оцеляването, саможертвата и изкуплението. Прочетете подробности тук.

А с вас ще се видим след месец, когато ще ви споделя за новите заглавия, които съм успяла да прочета – стига пролетната умора да не се намеси :-)

* * *

Колонката на Антония Апостолова е нов уютен кът сред страниците на дигиталното ни списание, посветен на книгите и добрата литература. Неговата авторка обича книгите и пътуванията и дели времето си между България, Холандия и Израел.

Антония Апостолова е родена в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си книга – “Солена ябълка”, поезия, 1994. Познаваме я от собствената ѝ книжна медия “Литературни разговори”, където, публикува рецензии на най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели, новини за предстоящи заглавия, както и преводи на израелска поезия. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга – “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. „Жанет 45“). Пред публикуване е и новият ѝ роман „Нас, които ни няма“ в същото издателство. Пише редовно литературна критика за „Литературен вестник“, рецензира и редактира ръкописи.

Досега в колонката

Книгите (или поне някои от заглавията) може да откриете и като откъси или с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.