Май месец се оказа моят месец. Защото най-после излезе отдавна написаният в (и от) мен роман. Подготовката на „Нас, които ни няма“ (Жанет 45) отне по-голямата част от вниманието ми тези седмици, надявам се – заслужено. Обикновено пиша само за книгите на другите, но този път тук ще си позволя за поговоря малко и за собствената си – трета поред – книга.
Каквото и да напиша оттук нататък, „Нас, които ни няма“ е и може би завинаги ще остане най-личната ми книга.
Нейната автофикционалност преплита реални биографични факти за семейството ми с въобразеното и (все)възможното – и затова романът може да се чете като автобиографичен, поне във втората си част, която носи моето име и в която самата аз съм разказвачът.
В първата разказвачът е мъж, спомнящ си за своята 16-годишна любов (аз), както и за своето счупено, разделено семейство.
Въпреки трайно присъстващия образ на смъртта – не само в буквален, но и в метафоричен смисъл – като умиране на илюзии и невинност, това е преди всичко роман за любов – първична, невинна, истинска, любов с почти космически измерения, която няма аналог през целия ни по-нататъшен живот.
„Нас, които ни няма“ е обяснение в любов не само към цяло едно поколение – това на 90-те, но и към любимия ми град Бургас, град на куп артисти и на особена свобода. И трибют към четенето, писането, астрономията, музиката и субкултурите на онова време.
Повече за романа, както и откъс от него, можете да прочетете в материала на Jasmin.bg тук.
Най-силният роман, който прочетох през май, ме отвежда във втората моя родина – Израел. Цруя Шалев се завръща на български с „Болка“ (Жанет 45).
Книгата се вписва повече от успешно в една съществуваща традиция на израелски романи, някои от които преведени и на български, които изследват семейните отношения и разглеждат въпросите за раздвоението на сърцето, изневярата, вината, прошката, изборите в любовта, родителските жертви и правото на лично щастие.
Шалев определено е майстор в създаването на ярки героини, обсебени от някакво необуздано чувство или емоция, както беше и в последната й книга. Не случайно в интервю писателката нарича себе си “литературен терапевт” и твърди, че най-много обича конфликтите, а семейството е сцената, която предпочита. Прочетете повече за сюжета на книгата тук.
Болезнен, макар и по различен начин от „Болка“, е и романът „Момчетата от „Никел“ (Лист) на Колсън Уайтхед.
Прототип на измислената от него академия „Никел“ е реално съществувалото между 1900 и 2011 г. в щата Флорида училище за момчета „Дозиър“, изродило се от възможност за реабилитация на проблемни младежи в сцена на дългогодишни злоупотреби, изнасилвания и физически жестокости, много от които завършват със смъртта на възпитаниците, заравяни в анонимни гробове зад училището.
Колсън Уайтхед построява своя мрачен роман, чието действие се развива през 60-те години, върху личната история на едно от момчетата – чернокожия Елуд Къртис. За да превърне името му в нарицателно, той ни поднася огромна сюжетна изненада в самия край на книгата, която разбира се тук ще спестя на читателите. Повече за романа разберете от ревюто тук.
Този месец успях да прочета и само една българска книга, макар че съм подготвила поне още няколко сборника с разкази на родни автори, издадени също от „Жанет 45“.
Такава е и втората книга на Боян Тончев – „Животът като следобедна дрямка“. Притчови, анекдотични, приказни – такива са кратките разкази, обединени най-вече от иронията в светогледа и в езика на автора, както и от прекрачването на реалността в териториите на магическия реализъм – все в търсене на отговори за днешното състояние на човека и света, обзети от екзистенциална дрямка.
Особени са тези истории, в които можем да провидим ненатрапчиво, нестандартно, със закачка поставени диагнози за съвремието ни. Ако трябва да потърся сходства за този специфичен стил в днешната българска литература, то бих могла да ги открия в книгите на Цветозар Цаков (виж рецензия за сборника му “Винилови души” тук) или Цветелина Георгиева (виж рецензия за двете й книги с разкази тук), които също се заиграват с вълшебното и крият прозрачни поуки. Прочетете по-подробно за „Животът като следобедна дрямка“ тук.
Казваме си довиждане с обещание за повече прочетени книги сега, когато лятото е вече тук!
* * *
Колонката на Антония Апостолова е нов уютен кът сред страниците на дигиталното ни списание, посветен на книгите и добрата литература. Неговата авторка обича книгите и пътуванията и дели времето си между България, Холандия и Израел.
Антония Апостолова е родена в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си книга – “Солена ябълка”, поезия, 1994. Познаваме я от собствената ѝ книжна медия “Литературни разговори”, където, публикува рецензии на най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели, новини за предстоящи заглавия, както и преводи на израелска поезия. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга – “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. „Жанет 45“). Пред публикуване е и новият ѝ роман „Нас, които ни няма“ в същото издателство. Пише редовно литературна критика за „Литературен вестник“, рецензира и редактира ръкописи.
Досега в колонката
Книгите (или поне някои от заглавията) може да откриете и като откъси в списанието или с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието в Ozone.bg
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.