В този светъл великденски месец, в който поне тук, в Холандия, слънчевите дни се редуват със спорадични завръщания към влажния дъх на зимата, се отдадох на нови книжни откривателства. Отдавна не бях чела на английски, например, а от още повече време не бях посягала към африканска книга. Моята може би най-вълнуваща находка през април се оказа американския разказвач Тобайъс Улф, когото се надявам скоро да можем да четем и на български.
Няма да бъде ни най-малко преувеличение, ако нарека Улф един от най-великите живи американски писатели, когото често нареждат сред групата на “мръсните реалисти” като Реймънд Карвър.
Той дели с тях вниманието към обикновените животи, грижи, разочарования и проблеми на предимно средната американска класа, както и изчистения, директен, ежедневен език, с който по изключително интелигентен начин описва крехкостта и неадекватността, а понякога и абсурдността на човешкото съществуване.
Ако все още не сте чували за Тобайъс Улф, най-малкото покрай филма “Животът на момчето” (This Boy’s Life), базиран на едноименния му автобиографичен роман, то книгата, с която аз първо се запознах с него, е може би най-добрият начин да се срещнете с неподражаемия му авторски глас. Прочетете повече за прозата и стила на писателя в ревюто тук.
Покрай американката Лусия Бърлин и излизането й на български (за което писах миналия път), посегнах и към друга изглежда доста популярна в Америка разказвачка, на която у нас е издаван само романът „Краят на историята“ (Колибри).
Дейвис, която някога е била женена за Пол Остър (бележка към почитателите му), е особено известна обаче именно с минималистичната си кратка проза.
Разказите й варират от едно изречение до десетки страници, като мнозинството от тях заемат средно по около лист и се разполагат някъде между поезията в проза, философията и фикцията.
Много от текстовете звучат като логически упражнения, мисловни и най-вече езикови, словесни и граматически, експерименти. Други – като притчи, приказки, статии, дневници, афоризми, шеги, скоропоговорки, главоблъсканици, епиграми. Казват още, че Дейвис пише за неща, които повечето автори биха подминали в подбора си на литературен материал. Прочетете повече за кратката й проза тук.
Докато още сме на вълна разкази, нека спомена и новото издание в поредицата за кратка проза на издателство „Жанет 45“ – сборника „Κрай никой път“ на Мия Коту.
Зад това странно име се крие мозамбикския писател Антонио Емилио Лейте Коту, който принадлежи на бялото португалско малцинство в африканската държава.
Да четеш Мия Коту е естетическа и лингвистична наслада, но да го превеждаш несъмнено е небивало предизвикателство, с което преводачката Даринка Кирчева се е справила повече от блестящо. Създаден е дори специалният глагол миакотирам, за да се изрази начинът, по който писателят, чийто стил често е приравняван към магическия реализъм, разказва.
Макар и не всички истории да са еднакво впечатляващи, то със сигурност ще бъдете отнесени в свят – или по-скоро измерение – извън познатото, ежедневното, достъпното. Тези кратки, афористични разкази се разполагат в Мозамбик, а техни герои са предимно бедни и прости чернокожи, които са способни да прозрат отвъд видимото, да станат свидетели или участници в делничното чудо. Прочетете подробно за сборника тук.
Уау. Явно този месец съм чела преобладаващо разкази, защото продължаваме с още един сборник, издаден преди няколко години. Той получи и едно от отличията в първия конкурс за кратка проза на името на Йордан Радичков.
На разходка из географията, времето и музиката ни отвеждат разказите на Велина Минкова, събрани в “Бразилски храст” (Колибри, 2018).
Космополитизмът на авторката, която е родена в България, учила е в Америка, а в момента живее във Франция, отвежда и нас по тези места, подобно на гид, притежаващ особено чувство за игрив и кокетлив хумор, свежа самоирония и светла лекота, с която гледа на живота.
Велина Минкова използва един изключително лек и приятен разговорен езиков регистър, който не разчита на орнаментика, а директно и непресторено скицира героите и техните генерични изживявания. Прочетете повече тук.
Най-после и един роман, и то не какъв да е, а отличен с международната награда “Букър” за 2020.
Това, струва ми се, е не толкова поради факта, че категорично се откроява, а че по-скоро се вписва в една съществуваща тенденция към екзистенциално мрачни, безнадеждни и подчертано графични текстове, писани предимно от гледната точка на младежи или деца.
Една от целите – и смисълът – на този тип романи е да “смущават” – и „Неудобството на вечерта“ на Марийке Лукас Райнефелд (ICU, 2021) определено го постига, благодарение на само на сюжета, но и на своя суров и безпощаден, но плътен, образен и поетичен език, способен да предизвика въздействащи видения и болезнени емоции.
Една дълбоко травматична книга, която обаче не успя да ме разбърка изцяло емоционално и за която можете да прочетете повече тук.
Съвсем друга е температурата в турския роман “Кварталът на погрешните избори” (Ерго, 2021), чиито автор твърди откъм нашите ширини, че разказва болките и историите на хората.
Не можех на сто процента да се разбера с тази книга, но я изчетох с огромно любопитство към това какво ще се случи с героите й.
Според Леви “географията е съдба”. По тази логика съдбовно е и мястото, на което писателят събира своите герои – в един неназован, донякъде въображаем, донякъде силно автобиографичен квартал, където духът на истинския Истанбул от близкото минало не може да бъде сбъркан.
Романът е разделен на посветени на различните герои глави, които подобно на арабските приказки отлагат достигането на познанието, заплитайки в безкрайно сложна нишка съдбите. Промискуитетни жени, незаконни бременности, изоставени деца, скрита хомосексуалност, забранена любов между роднини, проституиране, сърца, отдадени на друг, самота и лъжи – тук има от всичко а ла турка. Романът представлява и интересен наративен експеримент. Прочетете подробности за книгата тук.
Току-що завърших и още един семеен роман, макар и на съвсем друго ниво и разположен в друга географска и ментална локация – „Болка“ на израелката Цруя Шалев. За него обаче ще напиша другия месец, след празниците. Нека спомена и няколко заглавия, до които още не съм стигнала, и които си струва да отбележим като излезли съвсем скоро на български: „Затрупана София“ (Кръг), която събира спомените на поета Кирил Христов от началото на миналия век; „Момчетата от „Никел“ (Лист) – роман, който донесе втори „Пулицър“ на Колсън Уайтхед; „Годината на маймуната“ на любимата рокерка Пати Смит (Лист); „Част последна“ от Роберт Зееталер (Лист), която разказва за последните дни на композитора Густав Малер; „Годината на бягствата“ от Санджив Сахота (ICU), която хвали самият Салман Рушди.
Светли великденски празници на всички – прекарайте ги в уюта на дома и с книга!
* * *
Колонката на Антония Апостолова е нов уютен кът сред страниците на дигиталното ни списание, посветен на книгите и добрата литература. Неговата авторка обича книгите и пътуванията и дели времето си между България, Холандия и Израел.
Антония Апостолова е родена в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си книга – “Солена ябълка”, поезия, 1994. Познаваме я от собствената ѝ книжна медия “Литературни разговори”, където, публикува рецензии на най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели, новини за предстоящи заглавия, както и преводи на израелска поезия. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга – “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. „Жанет 45“). Пред публикуване е и новият ѝ роман „Нас, които ни няма“ в същото издателство. Пише редовно литературна критика за „Литературен вестник“, рецензира и редактира ръкописи.
Досега в колонката
Книгите (или поне някои от заглавията) може да откриете и като откъси в списанието или с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието в Ozone.bg
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.