English version below

„Благодарим, че през цялото време ни държахте извън зоните ни комфорт!“

Думите са отправени към режисьора Илкер Савашкурт и са само част от възторжените реакции на публиката, споделени в разговор с нея след премиерата на филма му „Отражение“ в България, в рамките на кино-литературния фестивал Синелибри.

Илкер Савашкурт е режисьор, актьор и музикант. Учи кино и телевизия в Истанбул. В музикалната индустрия е работил с групи като Altar и UCK Grind, организирал е културни събития в цяла Турция. Известно време живее в САЩ, а след завръщането си в Истанбул продължава кариерата си в киното. Участва в проекти за международни адаптации на телевизионни предавания, режисира многобройни реклами. Той е режисьор и съосновател на компанията за производство на филми Amirler Film. От 2012 г. работи като сътрудник и режисьор на Openvizor. През 2015 г. създава първия си документален филм – „Балада за изгнаника“, посветен на Йълмаз Гюней. През 2016 г. режисира дебютния си пълнометражен игрален филм „Блокът на младоженеца“. „Отражение“ (2020) е последният му засега игрален филм.

След бурните аплодисменти, продължаваме разговора с публиката тук:

Дълго време музиката е изразявала идеите ви, сега, изглежда са образът и думите (ако съдим по въздействащите филми и оригиналните сценарии, с многопластов диалог). Разкажете ни повече за този преход.

По времето, когато се занимавах с музика, изразявах вътрешните си емоции и идеи с по-директни думи и мелодии. Предполагам, че зависи и от възрастта и определени чувства идват в определени времена.

Към 2009 г. ми се прииска да променя това. Винаги съм използвал камера и съм бил голям фен на киното. Почувствах се малко ограничен от музикалните си жанрове и се роди идеята, че камерата, сценариите и залите са по-широки и трогателно докосват разнообразие от хора.

Музиката също е много важен герой във филмите ми. Във всяко произведение, което създаваме, все още работим много върху музиката. Така че, в този смисъл, аз все още правя музика.

Как определяте кино езика си? Какви истории бихте искали да разкажете на него?

Притежавам много балканска сетивност, поради семейния си произход от Македония и Албания. Роден съм в предградията на Истанбул, където балканските корени също мигрират.

В историите, които създаваме благодарение на тези емоции, истински се наслаждавам на дълбоките вътрешни, човешки чувства. Вместо да имам много повече събитията на много локации, предпочитам по-малко места с богати личности. Поне аз така го определям. Близкоизточният начин да подходиш към нещата и

Балканите имат този уникален нюанс на драма и комедия. Погребално и празнично.

Но също така моята кино визия и стил са, мога да кажа, много американски. Американската музика и начин на живот ми влияеха дълго време. Черният ми хумор, стилът в монтажа и особено начинът на ползване на музиката, бих казал, са много американски.

Така че е комбинация от тези два различни континента.

Публиката на кино-литературния фестивал СинеЛибри посрещна изключително топло вашето „Отражение“. Дискусията след прожекцията беше задушевна, мнозина ви благодариха за „начина, по който – през цялото време – ни карахте да се чувстваме извън зоната си на комфорт“. Имахте ли нагласи за подобен прием, учуди ли ви нещо в реакциите на зрителите и какво всъщност бихте искали да усетят и да си „вземат“ като храна за размисъл от филма?

Това е основната причина да обичам да представям работата си в България, в София. Зрителите тук изпитват много дълбока любов към киното и чувствата. С предишния си филм усетих същото тук.

Нагласите ми не надхвърляха това да представя работата си на колкото мога повече събития в България и, разбира се, срещата с толкова прекрасна публика е трогателна. Благословия е. Изключително щастлив съм.

Разкажете ни повече за работата си по „Отражение“, заснет само за 10 дни, както и за тази с актьорите – особено със Симона Теохарова, но и с останалите – толкова различни като опит и „цвят“ хора във филма.

Всъщност 10 дни се оказаха достатъчни за заснемането на моите планове, но, разбира се, имахме цял месец с актьорите, прекаран в разговори и обсъждане. За работа върху специфични сцени, развиване на персонажите, мизансцените и т.н. Също така актьорите, които имат общи сцени във филма, работиха по групи.

Честно казано, ролята на Симона беше много трудна. С нея дълго време разговаряхме по телефона, имахме и видео разговори, но това, разбира се, не е достатъчно. Тя пристигна два дни преди заснемането на нейните части, когато снимките вече бяха започнали. Посвети цял ден на предварителната работа с партньора си Ноян Арат, който играе Песо във филма.

И нейният изключителен талант и отдаденост на интензивната работа направиха нещата възможни.

Сценарият беше англоезичен, но филмът турски. Така че, както нещата вървяха бързо и сцените напредваха, в 3 сутринта видях, че Симона започва да се чувства объркана. Но както казах, тя успя да съхрани ролята и детайлите ѝ изключително силни и се концентрира много успешно.

Средата също беше интересна. Имаше хора от Германия, България, Полша, САЩ. Някои от тях говорещи малко турски, други изобщо не. Снимачният екип беше млад, обикновено владееха английски, но ветераните шефове на отдели изпитваха затруднения да общуват на английски.

Най-важното обаче беше, че всички обичат това, което правят, и се забавлявахме през цялото време. Предполагам, че така и успяхме в толкова сложни условия.

„Отражение“ започва с мисъл на Вернер Херцог, през цялото време намига към Уилям Бъроуз. Колко важно е словото във вашето изкуство? Каква роля му отреждате – на поле за интерпретация, огледало, трамплин…

Литературата е сърцевината на киното. Ако оставим настрана всички тези кинематографични играчки, сърцевината за мен винаги е била поезия.

Поетични персонажи, поетични истории.

Вернер Херцог е истинският песимист, който страда своето изкуство и с това създава прекрасни произведения. В същия смисъл, Бъроуз е автор, който се храни с подобна болка. Освен това той е вдъхновение за създаването на образа на Свети Содом в нашия филм. Започваме пътуването си както Херцог го прави, но завършваме като Бъроуз.

Думите са инструменти на писателите. Харесвам много литературата и поезията, но едва ли мога да кажа, че съм добър писател. Мехмет Кала (сценарист на „Отражение“ – б. ред.) обаче е. От дълги години обичам да съчетавам моята страст към думите с неговия талант да ги твори.

А идеите? Диалозите и монолозите в лентата са изпълнени с интересни образи и метафори – за чистотата, цигарения дим, гарвана, Чистилището и болката…

Това до голяма степен са нашите идеи, моите и на Мехмет. Но, разбира се, неговото перо поработи повече върху тях. Това е първият път, в който показвам такъв жанр литература пред камерата. Намерих го за много изразителен и красив.

Разбира се, на всяка крачка той придобиваше привкус на театър. Но ние не искахме да се отстраним от това усещане.

Чистилището и болката са същността на живота.

Човек обикновено се храни от болката. Болката е удоволствие, а също и самата истина. И след това персонажът на Содом добавя: „Болката овлажнява духа. Ако го изсушите, няма да боли.“ Това е резюмето на живота.

На публика и критика прави впечатление, че затваряте тази богата образност в малки пространства – затворнически килии, хотелски стаи… Защо се случва така?

Всъщност не бях мислил по въпроса до този филм. Във „Блокът на младоженеца“ исках да държа публиката в затворническо общежитие, за да получат по-силно усещане. Сякаш сте там и сте свидетели на ежедневието.

Нося това чувство от детските си години. Живеех само на две пресечки от най-големия затвор в Истанбул. Изпитвах силно любопитство към него, но също така се страхувах да не бъда заключен вътре. Никога не съм бил в затвора, но постоянно слушах спомените на дядо, а и баща ми е бил затворен за известно време. Затворите са микро общества, подобно на училищата, улиците, компаниите, домовете.

Хотелите също са такива за известно време. Вие сте част от общество по време на престоя си. Докато пространството се смалява, прозренията растат, по моя усет. Предполагам, че затова изпитваме силно желание да създаваме подобни истории.

Мислите ли, че светът на киното, начинът, по който правим и гледаме филми, се променя? В скорошната ни поредица „Култура под карантина“, започнала в периода на най-силна социална изолация, Йешим Озсой – драматуржка, режисьорка и основателка на независимото театрално пространство в сърцето на Истанбул Galata Perform, сподели, че смята за твърде вероятно „преживяването на живо ще повиши стойността си – като рядък диамант“. Изпълнителната директорка на „Солунски филмов фестивал“ Елис Жаладо пък вярва, че „няма съмнение, че повечето (кино) фестивали по света в бъдеще ще станат хибрид между он- и оф-лайн съдържание. И самите технологиите не са проблематични, а да се намери верният баланс между дигиталното и аналоговото за доброто на публиката.“. Вие какво мислите?

Начинът, по който правим кино и начинът, по който го преживяваме, със сигурност се променят. Но според мен това е временно. Сърцевината на залата,

сърцевината на киното е да излезеш навън, да намериш мястото си и да споделиш изживяването.

Винаги ще се връщаме към това. Защото киното се е зародило от подобни нужди.

Това, което се създаде като съдържание не са произведения на кинематографичното изкуство. Гледането им на екрана на телефона или на лаптопа не е същото преживяване и никога няма да бъде.

İlker Savaşkurt: Literature is the core of cinema

„Thank you for keeping us out of our comfort zones all the time!“

The words are addressed to the director İlker Savaşkurt and are just one of the enthusiastic reactions of the public, shared in a conversation with her after the premiere of his film „Reflection“ in Bulgaria, within the Book&Movie Festival CineLibri.

After the loud applause, we continue the conversation with the audience here:

For a long time, music has expressed your ideas, now it seems to be the image and the words (judging by your deeply moving films and original scripts, with multi-layered dialogue). Tell us more about this transition.

In the times I was doing music, I was expressing my inner emotions and ideas with more direct words and tunes. I guess this is also about the age and those feelings come with those times.

By the 2009 I wanted to change this. I was always using camera and was a big fan of cinema. Genres I was in music felt bit limited and had the idea that camera, scripts and theatre is more wide and touchiny variety of people.

Music is also very big character in movies. In every work we are creating we still working on very much on music. So in that sense I still make music.

How do you define your cinema language? What stories would you like to tell us in this language?

I have very much of Balkan senses in my life due to my family background of Macedonia and Albania but I born in Istanbul suburbs where Balkan origins migrated too.

In the stories we creating thanks to those feelings, I very much enjoy deep human inner feelings. Instead of having much much of events ongoing in much locations, I like less places with rich personalities. At least thats how I can define it.

Middle Eastern way of approach and Balkans have this unique touch of drama and comedy. Funeral and celebration.

But also my cinema vision and style I can say very American. American music and lifestyle influenced me long time. Dark humor, editing style, usage of music especially I can say very American.

So its combination of those two different continents.

The audience of the International Book&Movie Festival CineLibri welcomed your „Reflection“ extremely warmly. The discussion after the screening was heartfelt, and many thanked you for „the way you made us feel out of your comfort zone all the time.“ Did you have expectations for such a reception, did anything surprise you in the reactions of the viewers and what would you actually like them to feel and „take“ as food for thought from the film?

That was the main reason that I like to present my work in Bulgaria/Sofia.

Viewers here got very deep love to cinema and feelings. Also with my previous work I felt this here.

My expectation was nothing but deliver my work as much as I can in Bulgaria and of course meeting with such a beautiful audience is so touchy. Its a blessings. I am so happy about it.

Tell us more about your work on „Reflection“, shot in just 10 days, as well as about working with the actors – especially with Simona Teoharova, but also with the others – so different in experience and „color“ people in the film.

10 days actually was way enough on my plannings but of course we had a full month with actors to speak and talk. Work on spesific scenes, character developments, misanscenes and so on. Also we had group works with actors whom got interactions in movie.

To be honest Simona had thr tough part. We talked with her long time on phone and video calls but of course its not enough. She arrived 2 days before her parts and we were already shooting. She had a full day to work with her partner Noyan Arat who acts the Peso in movie.

But her extraordinary talent and dedication on hard work make it happen.

It was English speaking script but it was Turkish movie set. So when the things were going fast and setting ups, at 3 in the morning I was seeing that she was getting confused, but like I said, she kept her role and details so strong and focused very successfully.

It was interesting environment. People from Germany , Bulgaria, Poland ,USA were present. Some of them speaking bit of Turkish, some of them not at all. Set crew were young, usually strong on English but veteran chief of departments were with lack of English.

But most importantly everybody was loving what they do and we were having always good time. I guess that’s how we accomplished such a complex conditions.

„Reflection“ begins with a thought from Werner Herzog, all the while winking at William Burroughs. How important are words in your art? What role do you assign them – an interpretation field, a mirror, a springboard…

Literature is the core of cinema. Beside all those cinematic toys, core is always poetry for me. Poetic characters, poetic stories.

Werner Herzog is the real pessimist who suffers for his art and with that he creates wonderful pieces.In the same sense, Burroughs is the author who feds himself with those kind of pain. And also he is inspration for creating the Saint Sodom in our movie. We start our journey like Herzog does but we end up like Burroughs..

Words are tools of the writers. I enjoy literature and poetry very much but i can hardly say I am a good writer. But Mehmet Kala is. I like to combine my passion for words and his talent of creating them for many years.

And the ideas? The dialogues and monologues in the film are filled with interesting images and metaphors – about purity, cigarette smoke, the raven, Purgatory and pain…

This was very much our ideas combined with me and Mehmet. But of course his pen was working more on those. This is the first time for me delivering that kind of literature in front of camera. I found it very expressive and beautiful. Of course in every step it was giving the taste of theatre. But we didn’t want to step back from this.

Purgatory and pain is the essence of life.

Human is getting fed from the pain usually. Pain is pleasure and also the truth itself. And then Sodom continues: „Pain moisturizes the spirit. If you dry it, it wont hurt.“ That’s the summary of life.

Audiences and critics are impressed that you close this rich imagery in small spaces – prison cells, hotel rooms… Why does this happen?

I was not thinking about it actually until this movie. In Groom’s Block I wanted to keep audiance in prison dormitory to keep the feeling stronger. As you are in there and witnessing everyday life.

This sense was coming with me from my childhood. I was living just two blocks away from the biggest prison of Istanbul. I was too curious about it but also was very afraid to be locked inside. Never been to prison but always listened to the stories from my grandfather memories and my father was prisoned for a while. Prisons are micro societies as the schools, streets, companies, houses. Hotels are the same for a while.

You representing the piece of the society during your stay. As the place got smaller, ınsights are growing in my sense. I guess that’s why we very eager to create these kind of stories.

Do you think that the world of cinema, the way we make and watch movies is changing? In our recent series „Culture under Quarantine“, which began during the period of the strongest social isolation, Yesim Ozsoy – a playwriter, director and co-founder of the independent theatre space at the very heart of Istanbul – Galata Perform, said that he considers very likely „the live experience would be accentuated more maybe. Like a rare diamond.“ The executive director of the Thessaloniki Film Festival, Elise Jalladeau, believes that „In any case most of the film festivals in the world will become hybrid between on- and offline in the future. Technology is not the issue. The issue is to find the right balance between the digital and the analogic experience for the audience.“ What do you think?

The way we make and the way we experience is changing for sure. But on my opinion this is temporary.

The core of theatre, the core of cinema is going outside, finding your seat and being together.

It will always come back to this point. Because it has emerged with those kind of needs.

What those created as contents are not pieces of cinematic art. Watching it on your phone screen or in your laptop is not the same experience and never will be.