Автор: Демна Димитрова

Елена Димитрова е актриса, която винаги участва в „по-различни“ представления, такива, които са повече лаборатория за експерименти и открития, отколкото просто забавление за свободното време на зрителите. Избира внимателно продукциите, в които да се впусне, според степента на близост, в която ги чувства тематично и естетически. През 2020 г. Елена прибра у дома си статуетката ИКАР за главна женска роля, заради работата по представлението „Как е“, създадено по мотиви от текстове на Самюъл Бекет и известно по-скоро като „съвместна акция“ с Васил Ряхов, отколкото „спектакъл“ в класическия смисъл на думата. Гледали сме я също в продукции като „Медея, майка ми“ (от Иван Добчев и Стефан Иванов, реж. Иван Добчев), „Завръщане във Витенберг“ (от Георги Тенев и Иван Добчев, реж. Иван Добчев), „Зимна приказка“ (реж. Маргарита Младенова), „Окото“ (реж. Ани Васева) и десетки други сценични удоволствия.

През 2013 г. Елена бе едно от лицата в представлението „Илюзии“, поставило за първи път на българска сцена едноименната пиеса на световноизвестния съвременен руски драматург Иван Вирипаев. В него две млади двойки ни превеждат през последните дни от живота на две 80-годишни приятелски семейства така, сякаш са били невидими свидетели на всички техни действия, думи, мисли и чувства през целия им живот. Днес отново откриваме Елена да репетира „Илюзии“, но вече в неговата обновена сценична версия, която се завръща още на 4 декември, отново под режисурата на Младен Алексиев, на сцената на театър „Азарян“ от 19 ч.

Какво се случва в „Илюзии“ 8 години по-късно?

Сега като че ли си задаваме повече въпроси, на които преди осем години сме останали само с интуитивен отговор. Един от тях е кое е по-голямата илюзия – реалността на преживяното или неосъществените желания. Дали с едно щракване всичко, което досега е имало смисъл, може да се промени, дали връзката с най-близкия ни човек може да се окаже илюзия, достатъчен ли е животът ни такъв, какъвто е, или винаги сме потънали в копнежа по „нещо друго“. Преди години сякаш минахме деликатно през темите, които съдържа пиесата, стремейки се повече да оставим текста сам да говори за себе си.

Сега навлизаме в тях с усърдието на археолози.

Представлението ни отвежда в съпружеските и партньорските отношения на две 80-годишни приятелски семейства. Как според теб изглеждат любовта и интимността в съвременния свят? По-различно ли отколкото в пиесата и на сцената?

Живеем във време, в което неща изглеждат лесно заменяеми, това като че ли дори се толерира. Толкова много примери има наоколо за постоянни рокади в търсене на щастието, толкова много илюзии. Изглежда много лесно това, което наричаме любов в началото, се оказва „поредна илюзия“ или са „поредна илюзия“ собствените ни избори. Както казва един от персонажите в „Илюзии“ – „ животът е лишен от цялост, пълнота, в него има само отделни фрагменти, несвързани един с друг.“. Може би тази фрагментарност е станала част от понятието ни за любов и интимност, защото изглежда всичко е моментно и лесно за изтриване, когато не „върши работа“. Може би въпросът „от какво имам нужда Аз“ е станал по-важен от „какво си Ти“ и кой е за нас „другият“. Но познавам и хора, които вървят по може би по-труден и изискващ усилия път, срещу течението на бързия разпад. Те са моите надежда и пример, че общият път е много важен.

На какво те научи твоят персонаж междувременно?

В нея има една много приятна лекота и сдържаност, способност да преброи до 60, когато се налага, и в същото време – почти детска спонтанност. Така е всичко при моята героиня – на шега, зад която се крие много голяма несвоевременна сериозност към „важните неща“. Това е нещо, което намирам за много ценно.

Как избираш спектаклите, в които да участваш?

На първо място за мен е много важна темата, дали ме интересува наистина, смятам ли, че имам какво да кажа с нея. На второ място избирам според текста. И на следващо, но не и последно – екипа. Има хора, с които от години сме изградили доверие в посоките на театралното съдържание и знам, че там дори и да имаме разминавания, те ще са, за да се случи представлението по възможно най-добрия начин.

Към какво се стремиш като артист?

От години все повече ме привлича лабораторната работа,

интересни са ми проучванията в процеса по създаване на едно представление, особено когато няма предварително изградена драматургия. Всеки процес е мой личен път като човек, емпиричен опит за нещо, което не познавам в живота си и което разбирам по-добре след конкретния проект. Опитвам се да научавам нови неща и да си създавам по-широк поглед какво би могъл да бъде театърът изобщо. С времето представите ми за артистична работа доста са се променили –  на този етап ми е важна самата работа и доколко носи смисъл и удовлетворение.

Ти самата правиш ли си илюзии и за какво най-често?

Да, всеки ден. Илюзиите ми най-вече са свързани с представите ми за близост и степента, в която отношенията между хората, са изложени на едно „постоянно непостоянство“. Опитвам се да оценявам нещата, които устояват на него.

„Илюзии“ можете да гледате на 4 декември 2021 и 17 януари 2022  от 19.00 ч. в театър „Азарян“. Билети на касите на Билетния център и в онлайн системата на НДК.

Интервюто се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“