Силата на една мечта от Марти Жиронел (корица)

Предстои ни вълнуваща среща с нашумелия каталунски писател и журналист Марти Жиронел, носител на награда „Рамон Люл“ за книгата „Силата на една мечта“ (превод: Венцислав Иков, ИК „Колибри“).


Книгата може да поръчате с 5% отъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Growl you may, but go you must!

Което ще рече: Да роптаеш може, но да продължиш трябва! Така започва вдъхновяващата история на Жан Леон, роден Сеферино Карион. На двайсет и една години той бяга от Испания на Франко и след немалко трудности и несгоди успява да се качи на кораб, пътуващ за САЩ, страната на всички възможности. В Ню Йорк променя самоличността си и става американски гражданин – Жан Леон. След това се установява в Холивуд, където с много труд и известна доза късмет отваря ресторант „Ла Скала“, който ще бъде посещаван от кинозвезди като Мерилин Монро и Пол Нюмaн и политици като Джон Кенеди и Роналд Рейгън. Но успехът на заведението не е достатъчен за мечтателя Жан Леон, чийто девиз е „Да роптаеш може, но да продължиш трябва“. И той се връща в родната Каталония, където създава собствен сорт вино, наречен на негово име, придобил световна слава. Вино, което се произвежда от наследниците му и до днес.

Силата на една мечта

Марти Жиронел

Growl you may, but go you must!

Тези загадъчни думи бяха татуирани на предмишницата на чернокожия мъж, едър и широкоплещест, чието присъствие плашеше бледия, дребен и кльощав Сеферино Карион.

– …but go you must? – осмели се да пророни Сеферино, без въобще да владее английски език.

Платноходка, заобиколена от дебело въже, орел с разперени крила и котва допълваха татуировката.

Не беше трудно да се досети, че е спипан от член на екипажа на огромния кораб, на който се бе качил тайно.

Мъжът се разсмя.

– Ще ме издадете ли? – попита Сеферино на по-приемлив, но също толкова недодялан френски.

– Не се притеснявай, няма да ти направя нищо лошо – отговори му Джо, разкривайки два реда много бели зъби.

Момчето още се задъхваше и полагаше усилия да не отбягва погледа му.

– Жаден ли си? Или може би си гладен?

Мъжът клекна до него и извади от джоба си един шоколад. Сефе, който не знаеше колко часа вече се укриваше на кораба, го грабна и го налапа почти без да го отвие. Дъвчеше бързо и очите му, които вече търсеха още един шоколад, се спряха на буквите, бродирани на предната част на шапката на моряка, бял каскет без козирка, на който се четеше Liberté.

„Свобода. Дано да е знак!“, помисли си Сеферино, без да сваля гарда. Зад гърба си имаше седем неуспешни опита да се качи тайно на кораб и седмица след седмица обикаляше пристанището на Хавър със своите спътници, Педро и Хайме, в търсене на възможност да се промъкне на някой от огромните кораби и да си проправи път към Ню Йорк. Към така наречената „обетована земя“. Земята на свободата.

За Сеферино и неговите приятели двете години откакто бяха напуснали Барселона представляваха едно изтощително странстване. Бяха станали на възраст за задължителна военна служба и не искаха да чакат да бъдат повикани в една фашистка армия.

„Никога няма да служа на страната, виновна за смъртта на близките ми“, повтаряше си Сефе, когато губеше дух. Бягаха също и от ограничените възможности, които им предлагаше Испания през първите години на франкистката диктатура. Бяха прекосили Пиренеите пешком, до Байон, и продължиха по атлантическия бряг на Франция в много тежки условия. Приемаха всякаква работа в замяна на храна и подслон. Пътят им през района на Бордо беше съвпаднал с периода на гроздобера и дните им се бяха превърнали в дванайсет часа полски труд. Момчетата продължиха през лозята по бреговете на Гарона, в подножието на грандиозните и известни замъци, които Сеферино наблюдаваше мълчаливо, докато се учеше да разпознава различните видове грозде, което беряха. Чак в Париж групата си позволи да остане по-дълго. Сеферино работи като сервитьор и готвач в популярни нощни заведения, като същевременно откриваше джаз музиката и учеше езика. Но когато го застигна новината, че в родината си е обявен за беглец, се разбунтува и реши да остави цял океан зад себе си. Насочи вниманието си твърдо към митичната Северна Америка, която все пак чувстваше по-близка и истинска.

А сега, когато на двайсет и една години вече почти бе осъществил най-съкровената си мечта, един моряк с внушително присъствие му се изпречваше на пътя. Корабът скоро щеше да запали двигателите. Мъжът все още имаше време да извести за присъствието му, да го върне на сушата – в най-добрия случай – и да си спести много проблеми. Никога преди не му бяха липсвали другарите по неволя, колкото в този момент. Съзнаваше, че решението му да опита късмета си сам в този случай го поставяше в много уязвимо положение. Пътуваше сам и единственият му багаж бяха дрехите, които носеше – синя риза, бежов панталон и чифт черни обувки с връзки, много захабени, – и сноп документи, които му напомняха откъде идва, накъде отива и кого оставя.

– Как се казваш? – попита го морякът с все същото помирително изражение.

– Сеферино  – отговори той и уточни,  – Сефе.

– Всички ме наричат Джо. От Испания ли идваш?

Сеферино отговори утвърдително.

– Не си първият хлапак, който се опитва да прекоси Атлантика. Много надежди и мечти и малко възможности да издържат едно много дълго пътуване  – каза морякът на развален испански, с който искаше да го успокои.  – Предполагам, че нямаш пари, нито храна или дрехи. Да знаеш, че това място, което си избрал, не е подходящо за студените атлантически нощи. На всяко предположение на моряка момчето кимаше с глава.

– Какво смятате да правите с мен? – осмели се да попита Сеферино.

– Казах ти, че не трябва да се притесняваш.

– Защо трябва да ви вярвам?

– Ще ти издам една тайна. Мога ли да ти се доверя?

Въпросът изненада момчето.

– Освен работата като моряк на този кораб имам и друга. И тази друга работа… да речем, че капитанът не знае за нея – каза му морякът.

Може би това беше моментът Сеферино да се разтревожи за себе си. Знаеше доста истории с мрачен край в открито море.

– Няколко моряци, които редовно пътуваме между Хавър и Ню Йорк на кораби като този, сме се организирали да помагаме на хора като теб – посочи го с пръст – да прекосят океана. Но не е лесно, а и има повече моряци, които са против да се помага на нелегални пътници, отколкото такива, които са съгласни. Така че, ако искаме да успеем, трябва да действаме много внимателно.

Момчето кимаше механично.

– Не се тревожи. Ще се погрижа за теб – увери го морякът.  – Ако морските течения са благоприятни и не срещнем непреодолими препятствия, след осем дни ще акостираме на пристанището в Ню Йорк.

За първи път през целия този разговор Сеферино се поусмихна. Не беше нарочно, по-скоро сякаш мислите му бяха избързали напред във времето, за да докосне, макар и с върха на пръстите си, града на небостъргачите. Шумът от сирените на борда го върна в реалността.

– Вдигаме котва и трябва да се върна на мястото си. Не излизай от скривалището си. По-късно ще дойда да видя как си. Ще ти донеса вода, нещо за ядене и одеяло. И не се притеснявай, всичко ще е наред.

Морякът му протегна ръка, за да запечатат по този начин своето братско споразумение, и потъна в мрака в трюма. Сеферино почувства как стомахът му се свива. Натрупаните през последните месеци терзания, нерви, разочарования и напрежение внезапно се отприщиха и връхлетяха собствената му ватерлиния. Разплака се. Плачът му беше като лятна буря. Стихиен и кратък. Спокойствието му се завърна заедно с бавното движение на кораба, влачен от влекачите. Пътешествието му, ако изобщо някога беше прекъсвало, скоро щеше да премине първата морска миля. Но Сеферино не разбра. Заспа. И дори си позволи да сънува.

Прогнозата за осем дни се оказа неточна. Пътуването продължи две седмици.

Първо трябваше да се адаптира към полумрака, който така и не се превръщаше в пълна тъмнина. И към тишината, която също не беше пълна тишина. Но най-вече трябваше да свикне с изолираността и напрежението, докато продължаваше да съществува опасността да бъде открит от друг член на екипажа, лишен от състраданието на неговия покровител. „Всички ме наричат Джо.“ Не се опитваше да прикрива признателността си към огромния мъж за посещенията и компанията му. И изглежда, че чувствата бяха взаимни. Това беше далеч най-дългото пътуване, което бе предприемал в живота си; и по ирония на съдбата трябваше да стои затворен и притаен на едно неудобно място, не по-голямо от затворническа килия. Беше неизбежно да не мисли за баща си. Беше невъзможно да не запълни цялото това време на самота и очакване със спомена за него.

За автора

Марти Жиронел

Марти Жиронел (р. 1971 г.) е каталунски журналист и писател, автор на десетина романа, сред които „Мостът на евреите“, постигнал изключителен международен успех, и „Отмъщението на бандита“, удостоен с наградата „Нестор Лухан“.

Историята на мечтателя Жан Леон е и любопитна, и завладяваща, и необикновена. А най-необикновеното в нея е, че е истинска.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук