Връхлитам в киното за Белфаст. Отивам да си взема дозата уют и сантимент. Докато изчаквам друг черно бял delight (C’mon C’mon), и след всички препратки и сравнения с Roma на Алфонсо Куарон, се паркирам в киното с убеждението, че филмът ще ми хареса. И ще е топъл.

Белфаст е личен и биографичен за британския актьор и режисьор Кенет Брана, режисирал Убийство в Ориент Експрес, както и адаптации по пиеси на Шекспир.

Годината е 1969, мястото (очевидно) е Белфаст. Черно-бялата кинематография (благодарим ти, Haris Zambarloukos) е чиста поезия, излъчва искри, визуален пир за широк спектър от възрасти. Филмът започва с трескаво тичане по улица, суетене на хората в квартала, за които още нищо не знаем, малко момче на име Бъди (Buddy) фриволно общува с обитателите на съседните домове – всички го познават, улицата пред къщата му е негов двор, сцена, трибуна.

Случващото се напомня подготовка за театрално представление, сякаш всеки търси своето място и роля в бурните събития, които ще последват. Минути по-късно разбираме, че градът е разлюлян и съществува разделение на две общности – преобладаваща протестантска и малцинствена католическа.

Конфликтът, който дава старт на сюжетната линия и я следва като куршум, свистящ в тила на героите, отразява действителни размирици, стартирали през август 69-та в родния град на Кенет Брана. Те дават тласък на 30-годишен политчески и националистически конфликт в Северна Ирландия – “the Troubles”. Началните минути ни въвеждат плавно, но внушително в сюжета, сякаш малко преди да открехнем завесите към сцената, нещо шуми и ескалира зад тях, докато не избухне в нагнетена лава от прииждаща черна тълпа със самоделни оръжия и хвърчащи камъни.

Струва ми се, че наративът само частично загатва конкретния повод за конфликта и назовава социалните групи, които враждуват, фокусът е изместен, историята е романтизирана и пропита с носталгия, погледът е обърнат към семейни дилеми и комплексната връзка с приятели и роднини, градът е повече мултинационален и пъстър, отколкото черно-бял и раздвоен.

Антагонизмът <протестанти – католици> е атакуван с хумор и ирония (гарантиран смях предизвиква сцената със свещеника, в която ракурсът на камерата го показва изкривено ожесточен, изпотен и зловещ в опита си да събуди страхопочитание към Бог, но и не пропуска да събере дължимите  за “лекцията“ такси). Тези битки са разказани през погледа на деветгодишно дете, което обяснява наивитетът и сцените на семейна идилия, танци и безгрижие, от които понякога лъха неестественост. Бъди (Jude Hill) живее и приключенства сякаш в собствен балон, изолиран от сериозността на случващото се, нещо повече – той е влюбен в съученичка, която произлиза от католическо семейство, и споделят страстта си към Луната. Пречупването на бедствие през детските очи, докато Бъди заляга под масата в дома си, търчи през барикади или участва в разграбване на съседски магазин, ме отнася много повече към лекия и сатирично-комичен подход на Тайка Уайтити за разказване на история през очите на дете в контекста на смазващо историческо събитие (Jojo Rabbit и Втората Световна Война), и не толкова към Рома на Алфонсо Куарон, с който Белфаст е често сравняван заради черно-бялата естетика и автобиографичност.

Връщаме се към романтизирането, защото то е оръжието на филма. В разкоша на тези поетични черно-бели кадри избухват и малки златни експлозии – отражения на пламъци в очилата на страхотната Judi Dench (бабата на Бъди), приказни филми в кино салона, който сплотява семейството и носи заедност. Там е и често липсващият баща, припечелващ като строителен работник в Лондон, емоционалната майка – глас на разума и закрилата, обичаните баба и дядо. Паралелни битки и избори се случват в семейната капсула – трудни дилеми за напускане на дома и емиграция трайно се настаняват на канапето в хола, докато уличните конфликти ескалират, а бащата е склоняван да вземе страна и да се присъедини към агресорите. Запазването на неутралитет сгъстява напрежението и създава врагове, а съвсем битови предмети се превръщат в оръжия – кутии от мляко, заредени с експлозиви, откраднат прах за пране (биологичен!), озовал се в епицентъра на събитията, капак на контейнер в ролята му на щит.

Това би могло да бъде ода за Белфаст – един град с митовете, бурните си истории и сътресения, утопията на едно детство, първата любов, семейния уют, личен спомен, опакован в болезнено красива носталгия. Със сигурност е радост за очите, неподправен смях и умилителна актьорска игра на младия Jude Hill. Аз лично бих заменила Jamie Dornan (бащата) с някой по-изразителен, страстен и харизматичен ирландец, например с Cillian Murphy (хрумва ми докато слушам BBC podcast-а му в този момент) или дори бих заела James McAvoy от Шотландия, и това е то, което мога да отправя като забележка. Всичко друго беше фино поднесено красиво кино.

Приятно гледане (и слушане – саундтракът е на Van Morrison) на следните предстоящи дати в рамките на Киномания: 01.12 в кино Люмиер, 27.11. – Влайкова, 02.12. – в кино G8.

* * *

Колонката на Славена е авторска поредица на нашия гост-автор – Славена Проданова.

Страстен пътешественик с ярко перо, дори когато споделя лаконично впечатления от места и творби в социалните мрежи, текстовете на Славена успяват да балансират между проникновения прочит и пъстрата, забавна страна на изкуствата (и живота).

Досега в колонката