Всичко е осветено на Джонатан Сафран Фоер (корица)
Корицата на книгата е на Вяра Бояджиева

Дипломна работа по философия, превърнала се в бестселър – има и такива явления в световната литература и романът „Всичко е осветено“ от Джонатан Сафран Фоер е сред най-ярките примери.

Притежава и огърлица от отличия – „Книга на годината“ на в. „Лос Анджелис Таймс“, бестселър на в. „Ню Йорк Таймс“ за 2002 г., „Най-добра дебютна книга“ според в. „Гардиън“, победител в състезанието „Млади лъвове в художествената литература“ през 2003 г. и в надпреварата за приза „Уилям Сароян“, носител на Национална награда за еврейска книга и приза „ПЕН“.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.

* Промокодът JASMIN5 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Заслугата да се появи за първи път в България е на издателство „Лист“, което преди две години реализира у нас и друг роман на Фоер – „Ето ме“. Преводът отново е дело на Петя Петкова, която беше удостоена с Голямата награда „Кръстан Дянков“ за работата си по „Ето ме“.

Първите глави от историята на романа проблясвят в края на 90-те години на ХХ век в Принстънския университет, къдетоДжонатан Фоер учи философия. Дипломира се през 1999 г. с изследване на

опустошенията от Холокоста
върху собствените му баба и дядо.

Научен ръководител в Принстън му е изтъкнатата писателка Джойс Каръл Оутс, която настоява Джонатан да продължи темата и да разшири текста си. По-късно той винаги ще я посочва като първия човек, окуражил го да пише сериозно. Надъхан с младежка енергия и съвети от Дж. К. Оутс, Фоер тръгва на пътешествие из Украйна.

Посещава родните места на предците си и се връща с готов роман в главата си. „Всичко е осветено“ излиза през 2002 г. и предизвиква възторг от стила на автора и начина, по който скача от история в история – едната реална, другата художествена измислица.

В началото на XXI век САЩ съпреживява трагедия, разиграла се 60 години по-рано в някогашния еврейски щетъл Трахимброд в Западна Украйна. След германското нападение над СССР през 1941 г. нацистите го превръщат в гето за местните жители. През август и септември 1942 г. почти всички евреи от Трахимброд и околностите са избити от войските на SSс участието на Украинската помощна полиция, която обгражда евреите. Загиват между 3000 и 4000 души.

Фоер се превръща в герой на собствения си разказ – той е авторът, който в романа пътува до Украйна в търсене на Августина – жената, спасила живота на неговия дядо по време на нацистката ликвидация на Трахимброд. Единствената му следа е нейна фотография. Придружават го възрастен шофьор, който твърди, че е сляп, и куче, наречено Сами Дейвис младши-младши. В странната компания има и преводач – внукът на шофьора, Алекс, чиито знания по английски език често будят недоразумения и смях.

В това пътуване към миналото смешното се редува със страшното. Спомени и сънища, любов и предателство, смърт и просветление се събират и раздалечават в една разтърсваща история за Холокоста и надеждата. Разказът се движи между настоящето и миналото, между комичното и трагичното, сплетени майсторски с „конците” на магическия реализъм.

Всичко е осветено

Джонатан Сафран Фоер

Увертюра към начеването на едно много мъчително пътуване

Юридическото ми име е Александър Перчов. Но всичките ми много приятели ме назовават Алекс, защото е по-мекушава за произнасяне версия на юридическото ми име. Майка ми ме назовава Алекси-стига-си-ме-нервил!, защото постоянно я нервя. Ако искате да знаете защо постоянно я нервя, то е, защото вечно съм някъде другаде с приятели, сея толкова много валута и изпълнявам какви ли не неща, които нервят майките. Баща ми ме назоваваше Шапка заради кожената шапка, която бях готов да си нахлупя и през лятото. Престана да ме назовава така, защото му наредих да престане. Звучеше ми хлапашки, а аз се възприемам като страшно мощен и потентен. Имам много, много момичета, повярвайте ми, и те всичките ми дават различни имена. Една ме назовава Бебче не защото съм бебе, а защото ме обслужва. Друга ме назовава Цяла нощ. Искате ли да знаете защо? Имам момиче, което ме назовава Валута, защото сея толкова много валута покрай нея. Точи лиги по мен заради това. Имам миниатюрен брат, който ме назовава Али. Това име не ме кефи много, но той ме кефи много, така че окей, позволявам му да ми вика Али. А неговото име е Малкия Игор, но баща ми го назовава Спънатия, защото все се набива в разни неща. Само преди четири дни си насини окото вследствие недоразумение с тухлена стена. Ако се чудите какво е името на кучката ми, то е Сами Дейвис-младши-младши. Такова ѝ е името, защото Сами Дейвис-младши беше любимият певец на дядо, а кучката е негова, не моя, защото не аз го мисля за сляп.

Що се отнася до мен, произведен съм през 1977-а, същата година като героя на тази история. В действителност животът ми досега си е съвсем обикновен. Както споменах по-рано, правя много хубави неща със себе си и с другите, но те са обикновени неща. Кефя се на американски филми. Кефя се на негри, особено на Майкъл Джаксън. Кефя се да сея много валу­та из прочути клубове в Одеса. „Ламборджини Контач“ е супер, капучиното – също. Сума ти момичета искат да са плътски с мен в някои много добри аранжировки, в това число „пияното кенгуру“, „гъделът на Горки“ и „железният звероукротител“. Ако ви се ще да знаете защо толкова момичета искат да са с мен, то е, защото аз съм абсолютно първокласна личност, с която да се събереш. Уютен съм и безжалостно забавен, а това са печеливши неща. И все пак познавам много хора, които се кефят на бързи коли и прочути дискотеки. Има толкова много, които изпълняват „Спутник каца на балкона“ – което винаги приключва с лиги под брадичката, – че не мога да ги пресметна на всичките си ръце. Има дори много хора с името Алекс. (Само в моята къща са трима!) Ето затова толкова кипях да отида в Луцк и да превеждам за Джонатан Сафран Фоер. Щеше да е необикновено.

Представих се безразсъдно добре през втората си година английски в университета. Това беше нещо много внушително, защото преподавателят ми има фъшкии насред мо­зъка. Майка ми беше толкова горда, рече ми: „Алекси-стига-си-ме-нервил! Накара ме да се гордея с теб“. Поисках да ми купи кожени пан­талони, но тя каза „не“. „Шорти?“ „Не.“ Татко също беше толкова горд. „Шапка“, рече, а аз му казах: „Спри да ме назоваваш така“, а той заяви: „Алекс, направи майка си толкова горда“.

Майка ми е скромна жена. Скромна, та скромна. Блъска се в едно малко кафене на час път от къщи. Предоставя храна и напитки на клиентите там, а на мен ми вика: „Възкачвам се на автобуса за един час да работя цял ден неща, които мразя. Искаш ли да знаеш защо? Заради теб, Алекси-стига-си-ме-нервил! Един ден ти ще правиш заради мен неща, които мразиш. Това значи да имаш семейство“. Това, което тя не поема, е, че вече правя заради нея неща, които мразя. Слушам я, когато ми говори. Удържам се да не се оплаквам от пигмейската си издръжка. А споменах ли, че далеч не я нервя, колкото ми се желае? Но аз не правя разни неща, защото сме семейство. Правя ги от общо приличие. Това е израз, на който ме научи героят. Правя ги, защото не съм голям шибан задник. Това е друг израз, на който ме научи героят.

Татко се блъска за една пътническа агенция, която се назовава „Назад към корените израилтянски“. Тя е за евреи като нашия герой, които имат пориви да напуснат тази облагородена страна Америка и да посетят скромни градчета в Полша и Украйна. Агенцията на баща ми наброява преводач, екскурзо­вод и шофьор за евреите, които се опитват да изровят местата, където някога са живели семействата им. Добре, признавам си, допреди това пътуване никога не бях срещал евреин. Но това е по тяхна вина, не по моя, защото аз винаги съм бил желаещ, може да се каже дори – умерено ентусиазиран, да се запозная с някого от тях. Бях на мнение, че евреите имат фъшкии насред мозъка. Това е така, защото единственото, което знаех за тях, е, че плащат на баща ми много валута, за да правят ваканции от Америка в Украйна, представете си. Но тогава срещнах Джонатан Сафран Фоер и ще ви кажа, че той няма фъшкии насред мозъка. Той е остроумен евреин.

Що се отнася до Спънатия, на когото никога не викам Спънатия, а винаги Малкия Игор, той е момче първа класа. За мен е очевидно, че ще стане много мощен и потентен, както и че мозъкът му ще е особено мускулест. Ние не водим обемисти разговори, защото той е толкова тих човек, но съм сигурен, че сме приятели, и не мисля, че ще излъжа, ако напиша, че сме върховни приятели. Обучил съм Малкия Игор да бъде светски мъж. Например три дни по-рано му показах неприлично списание, за да добие представа за множеството пози, в които съм плътски. – Това е шейсет и девета – казах му, представяйки списанието пред него. Сложих пръ­стите си – два от тях – върху действието, за да не го пропусне.

– Защо се назовава шейсет и девет? – поинтересува се той, защото е човек, пламтящ от любознателност.

– Измислена е през 1969 година. Приятелят ми Григорий познава приятел на племенника на изобретателя.

– Какво са правели хората преди 1969-а?

– Само свирки и чивии, но никога в хор.

Ще го направя ВИП, ако от мен зависи.

Тук започва историята.

Но първо съм задължен да декламирам приятната си външност. Аз съм недвусмислено висок. Не познавам жени, които са по-високи от мен. Познатите ми жени, които са по-високи от мен, са лесбийки и за тях 1969-а е била паметна година. Имам красива коса, разцепена по средата. Това е, защото майка ми я разцепваше на една страна, когато бях малък, и за да я нервя, сега я разцепвам по средата. „Алекси-стига-си-ме-нервил! – вика тя, – изглеждаш умствено неуравновесен с коса, разцепена така.“ Не го възнамерява, знам. Много често майка ми произнася неща, които знам, че не възнамерява. Имам аристократична усмивка и обичам да фраскам хора. Коремът ми е много силен, въпреки че понастоящем му липсват мускули. Баща ми е дебел мъж, майка ми също е дебела. Това не ме безпокои, защото коремът ми е много силен, дори да изглежда много дебел. Ще опиша очите си и след това ще започна историята. Очите ми са сини и ослепителни. Сега започвам историята.

Татко доби телефонно обаждане от американския клон на „Назад към корените“. Те изискваха шофьор, екскурзовод и преводач за млад мъж, който щеше да дойде в Луцк в зачатъка на месец юли. Това беше обезпокоителна просба, защото в зачатъка на юли Украйна щеше да отпразнува първия рожден ден на ултрамодерната си конституция, което ни кара да се чувстваме много националистични, и сума ти хора щяха да са на почивка по чужди места. Беше невъзможна ситуация, като Олимпи­адата през 1984 година. Но татко е внушаващ мъж, който винаги придобива каквото желае.

– Шапка – каза ми по телефона, докато бях вкъщи и гледах най-великия документален филм, „Заснемането на „Трилър“, – какъв език учи тази година в училище?

– Не ме назовавай Шапка – казах аз.

– Алекс, какъв език учи тази година в учили­ще?

– Езика на англичаните.

– Добър ли си по него? – попита ме той.

– Говоря го със свободия – отговорих му, надявайки се, че ще го накарам да се гордее с мен достатъчно, че да ми купи възглавничките на зеброви райета от мечтите ми.

– Отлично, Шапка.

– Не ме назовавай така. – Отлично, Алекс. Отлично. Трябва да неутрализираш всякакви планове, които притежаваш за първата седмица на месец юли.

Още любими книги от каталога на Изд. Лист

За Вяра Бояджиева

Повечето ни читатели намират статията за удивителна. А ти?
  • удивителна (100%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук