Изглед от Корк, Ирландия (1900 г.), където е роден Фанк О’Конър/ снимка: National Library of Ireland on The Commons @ Flickr Commons

„Дори в света да бяха останали само двама човека, и двамата светии, те пак нямаше да са щастливи. Единият от тях щеше да се почувства задължен да направи другия по-добър.

Такава е природата на нещата.”

В това е вярвал майсторът на късия разказ Фанк О’Конър (1903 – 1966). И не е спирал да описва природата – на нещата, на своята Ирландия и на нейните хора.

Резултатът е убедителен психологически наратив, не само заради онова “зрънце от себе си”, което Фанк О’Конър влага във всеки разказ. Ирландският писател успява да обговори широка палитра от човешки състояния, да обрисува картини, в които няма нищо плоско и двуизмерно. В текстовете си „ирландският Чехов” отваря пространство за двусмисленост и за възможни прочити, за значения, скрити под повърхността на думите.

Диалозите му често напомнят на картечен откос, по своята сбита фраза, динамичност и драматизъм, а описанията и вътрешните монолози се леят протяжно, образно и с отрезвяваща достоверност.

В късия разказ на Фанк О’Конър войната е най-мирният период от живота на децата, атеистите имат желание да се прекръстят пред трупа на застреляния “враг”, когото всъщност са обикнали, двайсетгодишните усещат пробождане на нож в сърцето, защото са им казали, че не знаят нищо за любовта, жени, които изглеждат едновременно стари, заради страшното си минало и обезоръжаващо млади, успяват да се преборят за щастието си в една напрегната игра на любов, чест и морал.

снимка: Simon Haldimann / Unsplash

По-въздействащи от плътно изградените герои – всеки “сбор от чудатости”, но със свой собствен глас и лице “много ирландско, продълговато и одухотворено, с вродена меланхолия” – са само сравненията с, които борави „Флобер сред блатата”.

В неговите текстове небето е “сиво-зелено като гълъбова гръд”, хълмовете” с гладки хълбоци, нашарени според различните цветове на полетата”, а

морето се простира “като огромно предверие с всичките си вълнисти, широко разтворени врати”.

“Прозата трябва да свързва, интимно и протяжно, хора, които иначе са си чужди, независимо че може да са преживели подобни неща. Тя трябва да извиква неизразени чувства на повърхността, да накара и камъка сълзи да пророни …”, споделя писателят Хенри Грийн в интервю за The Paris Review, The Art of Fiction N. 22, 1958 (преведено от Олга Николова).

Моят едипов комплекс и други истории (корица)

И прозата на Фанк О’Конър го прави.

Вече и в достойно българско издание (с логото на “Лист”), приютило трийсет от най-добрите разкази на Франк О’Конър

Във всеки от тях има поне едно зрънце от лично преживяна история. Подредени са хронологично, не само спрямо живота на автора, но и според живота на всеки от героите. Първите разкази описват детството, следващите – зрелостта, а последните навлизат в старостта и насочват вниманието към мисълта и подготовката за смъртта.

За Фанк О’Конър

Наричат писателя „ирландския Чехов” заради думите на нобеловия лауреат Уилям Бътлър Йейтс:

„О’Конър прави за Ирландия това, което Чехов направи за Русия”.

Писателят Ричард Елман го обявява за „Флобер сред блатата”, а през 2000 година е учредена наградата за къс разказ „Франк О’Конър”.

Франк О’Конър изплаква на този свят на 17 септември 1903 г. с името Майкъл Франсис О’Донован. Когато го ражда, майка му Мeри е на 38 години и той остава единственото ѝ дете. Баща му Майкъл е ветеран, горд с двете си пенсии от Британската армия, тежък алкохолик и черноработник. Редовно малтретира жена си и сина си, заради пиянството не може да си намери стабилна работа. Затова майката издържа семейството като чисти чужди къщи.

Бъдещият писател обожава майка си, отношението към баща му е горчиво негодувание. Той сменя фамилията си О’Донован с моминската на майка си – О’Конър. И вместо Майкъл, предпочита да го наричат Франк – от Франсис. В спомените си той нарича детството си „онези ужасни години” и признава, че никога не е успял да прости на баща си стореното зло.

Когато майка му е на седемдесет, О’Конър с ужас научава от личния си лекар, че тя от години страда от хроничен апендицит, стоически е издържала на болките и никога не е имала време или пари да отиде на лекар.

Точно тази книга преди години е открита случайно в книжарница от Джулиан Барнс, който казва, че само голям писател би сложил такова заглавие на своя творба.

Избрани цитати от Моят едипов комплекс и други истории

Войната беше най-мирният период от живота ми.

– Мамо, как смяташ, дали ако много силно помоля Бог да изпрати татко отново на война, Той ще го направи?
Тя като че ли се замисли за миг.
– Не миличък – каза ми с усмивка. – Не мисля, че ще го направи.
– Защо не?
– Защото войната вече свърши, скъпи.
– Но мамо, стига да поиска, Бог може да подпали нова война.
– Той няма да поиска миличък. Не Бог подпалва войни, а лошите хора.
– О! – изпъшках.
Бях много разочарован.

Господи, това женско лицемерие! Мина по пътеката със сведени очи, със склонена глава, със сключени върху корема си длани и се упъти към страничния олтар – същинска светица. Къде другаде ще видиш такава показна набожност; и веднага се сетих за сатанинската ѝ злоба, с която не спря да ме тормози през целия път до църквата, и тогава съвсем сериозно се запитах дали пък всички религиозни хора не са такива.

Навън, сред сенките в църквата, слънчевата светлина ме блъсна като онзи рев, с който вълните се разбиват в брега…

…Тогава за пръв път ми направи впечатление, че хората, които непрекъснато говорят за дълг, го намират за нещо неприятно.

… два успоредни улея, покрити с дупки блещукаха с моментната слава на залязващото слънце. То се скри в чистото небе над него, сиво-зелено като гълъбова гръд, една мокра звезда трепна и заблещука ярко като бяло цвете сред окъпани в роса треви.

Жената стоеше в подножието на улицата, подпряла дясната си ръка върху портичката, а с лявата си оправяше деколтето на блузата. Лицето ѝ беше покрито с бръчки, особено около устата и по челото; беше лице, което рядко се усмихва, но иначе благо, пълно и сърдечно. Беше съвсем прошарена. Отдалеч това я правеше да изглежда стара; отблизо обаче придаваше точно обратното впечатление и като че ли още повече изпъкваше младостта, която излъчваше и човек си казваше, че вероятно в миналото е преживяла нещо ужасно.

Мъжът беше млад, прилично облечен, изглеждаше отракан, с нафукано изражение на лицето. Не носеше шапка, тъмната му коса беше сплъстена. Правеше впечатление дългото му лице, загоряло от горещото юнско слънце, щръкналият му гърбав нос, неравните, безцветни зъби, пълните напукани устни, сините му очи, толкова раздалечени под тясното му изпъкнало чело, че изглеждаха като потънали в слепоочията му. Изрязано като скала лице с високи скули, цялото в издатини и вдлъбнатини, то беше изключително живо поради неочакваните сенки, които се местеха тук и там, докато светлите му очи шареха неспокойно.

… толкова от въображението си сме способни да понесем, като се сбъдне, само една малка част.

Тя се почувства като в сън. Същото усещане за празнота в нея, същото усещане, че я местят като шахматна фигура, буквално повторение на първата нощ…

… И право при майката игуменка, след което майката игуменка праща да ме извикат. Нима искам да съсипя младия човек, точно когато е на прага на голямото си призвание? Казах ѝ, че всъщност майка му иска да го съсипе, дори я попитах дали си дава сметка що за свещеник ще излезе то Тони. О, щял да стане два пъти по-силен след такава саможертва. Честно да ти кажа, Нед, нещата, които ми надрънка тази жена, ще речеш, че се е загрижила за здравето на престарял котарак. Според мен тази проклета страна е пълна с жени ветеринарки.

Да ти кажат на двайсет години, че има нещо, което не знаеш за любовта, е все едно да ти забият нож в сърцето.

Както се случва и на други мъже с характер, особено в провинциални градчета, той все повече се превръщаше в сбор от чудатости, в карикатура на самия себе си.

Хълмовете, с гладки хълбоци, нашарени според различните цветове на полетата, се спускаха на непрекъснати, заоблени извивки, а скалите чернееха между разтворените от вятъра светли пролуки и грейналата вода.

Сред кристалния въздух морето се простираше като огромно предверие с всичките си вълнисти, широко разтворени врати; дансинг, салон след салон, всеки по-тесен и по-блед от предишния, а в най-отдалечените предели параходите, които приличаха на миниатюрни точици, се поклащаха насам-натам като закачени на жица.

Лицето ѝ беше много ирландско, продълговато и одухотворено, с вродена меланхолия, която можеше внезапно да се превърне в неудържим гняв или също толкова внезапно – в неудържима радост.

Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц, пърформанс и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с подкрепата на Национален фонд „Култура”. 

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук