Сборникът с разкази „Моят едипов комплекс” е съкровище на литературата, чийто автор наричат „ирландския Чехов” .

На четиринайсет Франк О’Конър напуска училище, на петнайсет воюва срещу Короната – влиза в редиците на ИРА и подрива властта на Негово величество Джордж V. На деветнайсет е хвърлен в затвора заради бунтовната си дейност и престоява там една година, а на четиридесет вече е признат писател. Работил е като учител по ирландски, библиотекар, преводач и директор на театър.

В България Франк О’Конър (1903-1966) е познат най-вече на любителите на късия разказ от няколко антологии. За тях името му е като парола, таен код, който указва къде има литературно съкровище.

Сега до него имат достъп всички – 30 от най-добрите разкази на Франк О’Конър излизат в самостоятелен том от 640 страници със заглавие „Моят едипов комплекс и други истории”. Зад книгата стои издателство „Лист”, преводът е дело на Иглика Василева, а корицата – на Дамян Дамянов.

Нобеловия лауреат Уилям Бътлър Йейтс казва:

„О’Конър прави за Ирландия това, което Чехов направи за Русия”.

Писателят Ричард Елман го обявява за „Флобер сред блатата”, а през 2000 година е учредена наградата за къс разказ „Франк О’Конър”.

Във всеки от разказите на О’Конър има поне едно зрънце от лично преживяна история. Франк изплаква на този свят на 17 септември 1903 г. с името Майкъл Франсис О’Донован. Когато го ражда, майка му Мeри е на 38 години и той остава единственото ѝ дете. Баща му Майкъл е ветеран, горд с двете си пенсии от Британската армия, тежък алкохолик и черноработник. Редовно малтретира жена си и сина си, заради пиянството не може да си намери стабилна работа. Затова майката издържа семейството като чисти чужди къщи.

Бъдещият писател обожава майка си, отношението към баща му е горчиво негодувание. Той сменя фамилията си О’Донован с моминската на майка си – О’Конър. И вместо Майкъл, предпочита да го наричат Франк – от Франсис. В спомените си той нарича детството си „онези ужасни години” и признава, че никога не е успял да прости на баща си стореното зло.

Когато майка му е на седемдесет, О’Конър с ужас научава от личния си лекар, че тя от години страда от хроничен апендицит, стоически е издържала на болките и никога не е имала време или пари да отиде на лекар. В „Моят едипов комплекс” историите на ирландския писател са подредени хронологично, не само спрямо живота на автора, а според живота на всеки от героите. Първите разкази описват детството, следващите – зрелостта, а последните навлизат в старостта и насочват вниманието към мисълта и подготовката за смъртта. Точно тази книга преди години е открита случайно в книжарница от Джулиан Барнс, който казва, че само голям писател би сложил такова заглавие на своя творба.

Моят едипов комплекс и други истории

Франк О’Конър

Мас Айланд

Когато отец Джаксън стигна до къщата на помощник енорийския свещеник, вече мръкваше – ранното смрачаване на късния декември. Къщата на кюрето беше облицована с фугирани червени тухли, кацнала на терасирания хълм от едната страна на грозната църква в Асрах. Отец Хамилтън, изглежда, го очакваше, защото сам му отвори външната врата с бледо и напрегнато изражение. Беше висок млад мъж с продълговато меланхолично лице, което човек би нарекъл мекушаво, преди да забележи волевата му брадичка.

– О, Джим, влизай! – покани го той с печална усмивка. – Един бог знае, няма с какво толкова да те посрещнем!

Предполагам, искаш да видиш бедния Джери, преди да дойде погребалният агент.

– Да, бих желал – отвърна му отривисто отец Джаксън. Не излъчваше никаква меланхолия, по-скоро се престори на изненадан и шокиран. – Много внезапно стана, нали?

– Ами, и да, и не, Джим – отговори му отец Хамилтън и затвори външната врата след него. – Откакто получи първата си сърдечна криза, вървеше все към по-зле, но изобщо не се грижеше за себе си. Разбира се, ти много добре знаеш какъв беше.

Джаксън знаеше. С отец Фогърти бяха приятели, нещо като приятели, в продължение на години. Непрактичен човек, раздразнителен и сприхав, Фогърти можеше да живее още двайсет години с болежките си, но вместо това той се остави на депресията и апатията. Ако не можеше да живее, както беше живял, предпочиташе изобщо да не живее.

Качиха се на горния етаж и влязоха в спалнята, където беше положен. Характерът му още можеше да се прочете върху суровото, безжизнено лице и лишено от предишната си живост, то приличаше на студиен портрет.

Структурата му беше такава, че и сред хиляди лица можеше да бъде определена като типично ирландска, с онази странна смесица от грубоватост и асиметричност, с издадени напред вежди, изсечена брадичка и чип нос, който, човек ще рече, е бил счупен преди двайсет години в кръчмарска свада.

Когато отново слязоха долу, отец Хамилтън извади бутилка уиски.

– За мен не, благодаря – побърза да го спре Джаксън. – Освен ако ти се намира капчица шери.

– Ами може би се намира някакво бургундско – каза отец Хамилтън. – Ама не знам дали не се е вкиснало.

– Ще го опитам – отвърна му Джаксън и мислено се засмя, като се сети, че Ирландия е страната, в която никой не знае дали червеното бургундско става за пиене, или не. – Предполагам, че утре ще дойдеш с нас?

– Виж, Джим, както са се подредили нещата – отвърна му отец Хамилтън, – боя се, че никой от нас няма да ходи.

Ами ще погребат бедния Джери тук.

– Моля! – извика Джаксън. Не можеше да повярва на ушите си.

– Джим, не съм много сигурен точно кога ти се обадих по телефона, но това е решението на брат му, както и на отец Ханафи.

– Но той ти каза, че желанието му е да бъде погребан на Мас Айланд, нали така?

– Той каза на всички, Джим – отговори му отец Хамилтън още по-възбудено и развълнувано. – Такъв човек беше.

Каже ли на един, ще каже и на още петстотин. Само преди половин час по телефона от острова ми се обади едно момиче и ме пита кога да ни очакват. Преди време старият енорийски свещеник от острова поканил Джери сам да си избере място за гроб и сега искат да знаят да започват ли да го копаят. Но старият енорийски свещеник също е вече покойник и разбира се, Джери не е оставил нищо черно на бяло.

– И завещание ли не е оставил? – попита Джаксън, силно изненадан.

– Ами и да, и не, Джим – отговори му отец Хамилтън с изражение сякаш още малко, и ще се разплаче. – Истината е, че преди пет-шест години той си направи завещание и го връчи на Кланси, другото кюре, но Кланси замина с някаква чуждестранна мисия и само бог знае къде се намира в момента. След това Джери повече не си направи труда да напише второ. Всъщност и ти ще се съгласиш с мен, човекът нямаше кой знае какво за завещаване. Раздаде всичките си притежания, дори старата си кола подари, след като получи първата криза. Ако изобщо има някакви пари, те май се полагат на брат му.

Джаксън отпи от бургундското, което беше дори по-австралийско, отколкото се опасяваше, и се почуди на собственото си раздразнение. Той и преди това си беше достатъчно раздразнен, задето трябваше да шофира цели два дни посред зима и да спи в забравен от Бога планински хан на сто и петдесет мили чак в другия край на Ирландия. Там, в едно от езерата, имаше остров, където още по времето на Кромуел, преди да бъде прокаран път и да бъде построен малък параклис, тайно са се извършвали богослужения, и точно тук отец Фогърти бе пожелал да бъде погребан. На Джаксън това му изглеждаше като проява на чиста сантименталност; дори не беше родното място на Фогърти. Навремето в един момент Джаксън се беше оставил Фогърти да го заведе там и едва беше издържал престоя им. Не само заради липсата на уют в местната пивница, нито заради това, че храна се поднасяше по всяко време на денонощието, стига съдържателят да е на кеф, нито дори заради дъжда, който ги караше да се застояват в студената трапезария гостна с изглед към мрачните планински склонове и няколко белосани къщурки на брега на езерото. По-скоро заради прекалената интимност, която витаеше наоколо и която отец Фогърти очевидно харесваше. Обичаше да стои по риза зад бара, редуваше се със съдържателя, който беше един от многото му приятели, сервираше големи халби бира на грубияни планинци или им гостуваше по къщите, за да ги слуша как му разправят опашати лъжи или му пеят мръснишки народни песни. „Божичко, Джим, не е ли страхотно?“ – провикваше се с дълбокия си глас, а Джаксън го поглеждаше над очилата си и му хвърляше поглед, който Фогърти наричаше „йезуитски“, после додаваше: „Е, предполагам, че всичко зависи от това какво харесваш, нали така, Джери?“. Дори не беше сигурен дали местните държат на близостта си с отец Фогърти; по-скоро точно обратното, беше останал с впечатлението, че те предпочитат повече собствения си стар резервиран енорийски свещеник, когото виждаха само два пъти в годината, като обикаляше долината, за да си събира таксите. Това беше накарало Джаксън да се държи още по-студено и високомерно. Въпреки това сега, след като разбра, че планът, който му беше причинил толкова неудобства, се е провалил, обзе го разочарование, сякаш идеята беше негова.

– Ами – каза той и сви рамене, за да скрие смущението си – предполагам, че е все едно къде ще ни захвърлят, когато ни дойде времето.

– Джим, работата е там, че на Джери не му беше все едно – каза отец Хамилтън със странна стеснителна упоритост. – Бог ми е свидетел, че това не е нещо, което би ме притеснявало, но знаеш ли, беше му станало като фикс идея, а и не смятам, че желанията на покойник трябва да се пренебрегват с лека ръка.

– О, аз ли не знам – подхвърли му Джаксън. – Може би трябва да поговоря за това със стария Ханафи. Той знае, че съм приятел на епископа, и може би ще ми обърне повече внимание.

– Възможно е, Джим – рече му отец Хамилтън с тъжен глас и зарея поглед някъде над главата му. – Както казваш, след като е наясно, че си приятел с епископа, може и да откликне. Но аз не бих разчитал прекалено много на това. До посиняване съм му говорил, но всичко, което получих в отговор, беше, че законът и литургичните правила трябва да се спазват. От тях се бои брат Ханафи. Ще го видиш тази вечер, но между нас да си остане, той е корава чутура. Трябва да знаеш, че двамата с Джери никога не са се разбирали, а и той е последният човек на света, с когато Джери би разговарял за погребението си, затова и сега не иска излишни разноски и неприятности. Разбира се, вината не е негова. Сигурно и аз щях да постъпя така. Между другото – додаде отец Хамилтън и сниши глас, – преди той да се появи, бих искал да те заведа в стаята на Джери, за да си вземеш, ако желаеш, нещо за спомен – снимка, книга, каквото и да било.

Влязоха във всекидневната на отец Фогърти и Джаксън я огледа с подновено любопитство. Познаваше старата и доста хубава библиотека – Фогърти беше човек с разностранни интереси, макар че те никога не продължаваха дълго, – картината на Мадоната с младенеца в ирландски национални костюми върху рамката над камината, която някои от колегите му смятаха за крайно неуместна, както и няколкото изящни гравюри. Но имаше и една по-нова картина, която Джаксън не беше виждал – рисунка с въглен, изобразяваща кръстната смърт, копие от ирландска гробница от петнайсети век – груба, но въздействаща.

– Божичко! – възкликна Джаксън с ненадейно обзело го чувство на загуба. – Той наистина имаше вкус, нали?

– Да, Джим, така е – отвърна му отец Хамилтън и завря дългия си нос в рисунката. – Тя е за една млада двойка, казват се Кенили, живеят извън града. Той много ги обичаше. Мисля, че и те винаги са били мили с него. Май след сърдечната криза взе да се чувства безкрайно самотен.

– Не е ли така с всички нас, с криза или без криза – подразни се Джаксън.

Отец Ханафи, енорийският свещеник на Асрах, беше закръглен, червендалест старец, приличаше на херувим, с плешива глава и големи кръгли очила. Къщата му беше на същия ред с тези на двете кюрета. Когато двамата свещеници пристигнаха, за да се посъветват с него, той също побърза да извади уиски, което Джаксън на драго сърце бе вече отказал веднъж, но този път реши, че дипломатичността изисква да уважи ужасната течност. Знаеше си, че на следващия ден ще се чувства зле. Престори се, че е във възторг от превъзходното уиски на отец Ханафи, и отначало старият енорийски свещеник се сконфузи като ученичка, на която казват колко е хубава, после обаче доби самодоволен вид и най-накрая се разчувства. Голямо удоволствие е, каза им той, да срещнеш млад свещеник, който да разбира от уиски. Сегашните свещеници като че нямали добър вкус, или поне повечето от тях, и не им пречело да се наливат дори с домашно сварено. Но чак когато отлежи седем години, ирландското уиски ставало интересно и тогава трябвало да уловиш момента и да го складираш в бурета за шери, за да се омекоти непречистеният алкохол и да се получи онова красиво съвършенство, което отец Джаксън бил забелязал. Но не бивало да престоява там прекалено дълго, защото в един момент духът на уискито се пречупвал. Десет-дванайсетгодишното вече било точно каквото би трябвало да бъде. Но на хората днес им липсвало онова изтънчено небце. После най-тържествено уведоми двамата свещеници, че на всеки дванайсетина духовници, които му гостуват, едва ли ще се намери и един, дето да оцени качествата на това, което пие. Бедният Хамилтън се изчерви и започна да заеква, но упреците на енорийския свещеник не бяха насочени срещу него.

– Не за теб говоря, отец Хамилтън, а за по-възрастните духовници, енорийски свещеници, дори каноници, за които човек си въобразява, че би трябвало повече да разбират, а всъщност, честна дума, като им предложа два вида уиски и ги сложа едно до друго – едното от магазина, другото сварено лично от мен, – не могат да направят разлика между тях.

Но макар че ласкателната оценка на отец Джаксън успя да предразположи свещеника, той въпреки това не беше готов да се намеси в подготовката на погребението на собствения си помощник.

– Това е желанието на най-близкия му роднина, отче – каза той неотстъпчиво – и това е нещо, за което съм длъжен да следя. Сега, когато ми казваш същото, което и отец Хамилтън ми сподели, приемам, че наистина такова е било последното желание на отец Фогърти, а последното желание на човек относно погребването му трябва винаги да се зачита. Уверявам ви, че ако разполагах макар и само с един ред, собственоръчно написан от отец Фогърти, щях да се съобразя, без да чакам друг да ми казва какво да правя. Сам щях да поема отговорността. Нещо на хартия, отче, само това ми трябва.

– От друга страна, отче – обади се Джаксън с благ глас и дръпна от лулата си, – ако отец Фогърти беше от ония, дето оставят писмени указания, той едва ли би дал толкова необичайни инструкции. Искам да кажа, че в края на краищата дори не става дума за семейния им парцел, нали така?

– Ами да, отче, така е – отвърна му енорийският свещеник и веднага си пролича, че тази доста съмнителна логика го е впечатлила. – Имаш право, самият аз не бях се сетил за тази възможност, въпреки че доста размишлявах по въпроса. Трябва да поговорите с брат му. Отец Фогърти, мир на праха му, не беше като всички останали. Мисля, че дори може да го наречем доста необикновен човек, не като другите, съвсем не като другите. Със сигурност ще спомена това пред брата, да видим какво ще отговори.

Но братът изобщо не се впечатли от доводите на отец Джаксън, когато същата вечер се появи в църквата в Асрах. Беше хубав мъж с благо, приятно лице и студени пресметливи очи, каквито брат му нямаше.

– Но отче, защо? – обърна се той към отец Ханафи. – Аз съм зает човек, а вие искате от мен да зарежа работата си за два дни посред зима, и за какво? Само това ви питам. За какво?

– В знак на уважение към желанието на покойника, господин Фогърти – отвърна му отец Ханафи, който очевидно малко се боеше от него.

– И къде е изразил това свое желание? – попита братът. – Аз съм единственият му жив роднина и ми се струва доста странно, че не го е споменал пред мен.

– Споменал го е пред отец Джаксън и пред отец Хамилтън.

– Но кога, отче? – попита господин Фогърти. – Ти познаваше отец Джери и знаеш, че той непрекъснато изразяваше всевъзможни желания за това или онова. Беше непостоянен човек, Бог да го прости, ама каквото е казал днес, утре вече не важи. В края на краищата, след близо четиресет години, смятам, че имам право да кажа, че го познавам – добави с победоносен вид и двамата млади свещеници вече нямаше за какво да се хванат.

Седнал пред порция бекон с яйца в къщата на помощник-свещениците, отец Хамилтън се почувства напълно безпомощен.

– Е, Джим, май направихме, каквото можахме – каза той.

– Не съм много сигурен – отвърна му Джаксън с „йезуитското“ си изражение на лицето, като изгледа отец Хамилтън над очилата си. – Чудя се дали няма да излезе нещо, ако се обадим на онова семейство, за което е рисунката.

– Кенили ли? – каза отец Хамилтън угрижено. – Всъщност тази вечер видях жената, беше в църквата. Плачеше.

– Как мислиш, не трябва ли да проверим дали пък те нямат нещо черно на бяло?

– Дори да имат, то ще е свързано с картината – каза отец Хамилтън. – Научих за нея, когато в един момент жената дойде при мен да попита дали не мога да направя нещо за него. Бедният, самият той не спирал да ридае според нейните думи.

– О, Божичко! – промълви Джаксън, но акълът му беше другаде. – Всъщност не ме интересува съдържанието на подобно писмо. Не ми влиза в работата. Но бих искал да проверя дали пък не пазят нещо написано черно на бяло. Как го каза Ханафи – „нещо на хартия“.

– Май ще се наложи да ги попитаме – каза отец Хамилтън и след вечеря двамата потеглиха с колата към семейство Кенили: типична малка къща, облицована с червени фугирани тухли и с кокетна градинка отпред.

Семейството също вечеряше бекон с яйца и Джаксън потрепери гнусливо, като го поканиха да седне на трапезата. Самият Кенили, висок, слаб и мъртвешки блед, му наля уиски и Джаксън отново реши, че трябва да направи любезен опит да го изпие. В същото време видя точно с какво, според него, къщата беше привлякла отец Фогърти. Кенили беше корав човек, без следа от светска сервилност към духовенството, жена му беше красива и ужасно отнесена, говореше сама на себе си, на котката и на децата едновременно. „Розалийн! – извика строго. – Вън! Марш оттук! Казах ти, че ако не спреш да мяукаш, ще се наложи да излезеш навън… Анджела Кенили, пръчката ли чакаш!… Не искаш да влезеш в банята ли, Анджела? Ами нали допреди пет минути беше там. Няма да разреша на отец Хамилтън да се качи в спалнята при теб, ако веднага не си легнеш.“

В детската спалня Джаксън подаде пръста си на дете с доста флегматичен вид, което мигновено го пъхна в устата си и започна да го дъвче, очевидно под впечатлението, че рано или късно ще стигне и до захарта.

По-късно се настаниха пред питиетата си в гостната, прекъсвани единствено от Анджела Кенили, която, обзета от трескаво любопитство, надничаше на всеки пет минути, уж да поиска бисквитка или чаша вода.

– Вижте, отец Фогърти не е оставил завещание – Джаксън обясни на Кенили. – Следователно утре ще бъде погребан тук, освен ако нещо не излезе наяве. Предполагам, че ви е казал къде иска да бъде погребан?

– На острова. Казвал го е поне двайсет пъти. Според мен твърде далеч. Нали, отче?

– Аз няма да мога да дойда! – обади се госпожа Кенили и се разплака. – Не е ли ужасно, отче?

– Не е ли оставил нещо собственоръчно написано? – Прозря в погледа на Кенили, че писмото наистина се отнася само до картината, и вдигна пръст в знак на предупреждение. – Вижте, ако е оставил нещо, не искам да знам какво пише в него. Би било крайно неприлично, след като вече са се допитали до енорийския свещеник и най-близкия роднина. Интересува ме само дали – изчака малко, колкото да се увери, че Кенили следи мисълта му – е оставил тук някакви писмени указания, независимо от какво естество.

Госпожа Кенили попи сълзите си и ненадейно се разприказва със светкавична скорост.

– Разбира се, това се случи в деня, когато бедничкият отец Джери беше толкова потиснат, но тъй като ние му бяхме приятели и той нямаше какво да ни остави, и…

– Млъквай, жено! – скастри я съпругът ѝ и я изгледа кръвнишки. После Джаксън забеляза как присви устни, сякаш мислено се забавляваше. На Джаксън този човек му допадна. – Както сам казваш, отче, ние имаме писмо от него.

– Адресирано ли е специално до някого?

– Да, до енорийския свещеник, на когото трябва да бъде предадено след смъртта му.

– Точно тези думи ли са написани? – попита неочаквано трогналият се Джаксън.

– Точно тези думи.

– Бог да ни е на помощ! – възкликна отец Хамилтън.

– Но си нямал време да го предадеш, така ли?

– Чух за смъртта на отец Фогърти чак след като се прибрах. Естър, разбира се, беше на църква.

– А ти си бил доста уморен, за да тръгваш тепърва за дома на свещеника. В такъв случай приемам, което е естествено, че е трябвало да го изпратиш по пощата.

– Но по пощата щеше да се забави – каза Кенили с бегла усмивка. – И отец Ханафи нямаше да го получи или може би чак вдругиден. Ти от това се боеше, нали, отче?

– Виждам, че добре се разбираме, господин Кенили – отвърна му любезно Джаксън.

– Ти, разбира се, не би желал да казваш нещо, което, строго погледнато, не е вярно – додаде Кенили, който очевидно доста се забавляваше, докато съпругата му, изглежда, нямаше и най-малка представа какво става. – Затова може би ще е по-добре, ако писмото бъде изпратено по пощата сега, а не след като излезете от къщата.

– Чудесно! – каза Джаксън, а Кенили кимна и тръгна. Когато се върна след няколко минути, двамата свещеници се надигнаха да си ходят.

– Ще се видим утре на службата – каза Кенили. – Късмет!

Джаксън си каза, че май наистина ще имат нужда от късмет. Навън валеше мокър сняг, когато отец Ханафи ги посрещна в преддверието, и когато му обясниха за писмото, настроението му изведнъж се промени. Сякаш логиката в доводите на Джаксън му беше подействала като магия или пък си е казал, че ето сега са трима духовници срещу един мирянин.

– Господин Кенили е постъпил много недалновидно, като не ми е донесъл писмото веднага – изсумтя недоволно той, – но трябва да кажа, че очаквах нещо подобно. Би било много необичайно отец Фогърти да не е оставил никакви наставления до мен, но сега не може повече да стоим със скръстени ръце в очакване да разберем какво точно е написал, тъй като погребението е утре. При тези обстоятелства, отче, мисля, че имаме всички основания да се подготвим за погребението според вече известното ни желание на отец Фогърти.

– Слава на Господа! – пророни отец Хамилтън, след като двамата с отец Джаксън влязоха в къщата на кюрето. – Бях решил, че никога няма да се справим с това.

– Все още не сме се справили – каза Джаксън. – А дори и да успеем, истинските неприятности ще дойдат след това.

Подготовката предстоеше. Когато господин Фогърти беше осведомен, той затръшна слушалката без коментар. След това трябваше да се обадят в полицейския участък на дванайсет мили от острова, а сержантът обеща да изпрати човек с колело да им нареди да изкопаят гроба. После местният енорийски свещеник, както и неколцина стари приятели трябваше да бъдат информирани, както и да се пусне съобщение в най-близкия ежедневник. Както Джаксън подхвърли уморено, романтиците винаги възлагат на по-светските си приятели да осъществят романтичните им намерения.

Картинката в къщата на двамата помощник-свещеници на сутринта след службата уплаши дори Джаксън. Докато катафалката и погребалната кола чакаха пред вратата, господин Фогърти седеше, пребледнял от гняв, като остави свещениците сами да разговарят помежду си. За най-голяма изненада на Джаксън отец Ханафи се застъпи разпалено за последното желание на отец Фогърти.

– Господин Фогърти, трябва да разберете, че за свещеник като брат ви изборът на място за полагане в гроба е нещо много важно, място за покаяние на бедните хора и тяхна свещена обязаност.

– Отец Ханафи – отвърна му господин Фогърти със студен, равен глас. – Аз съм обикновен бизнесмен и нямам време за сантименталности.

– Господин Фогърти, аз не бих нарекъл почитането на осветена земя сантименталност – смъмри го старият свещеник. – Така или иначе сега е ясно, че отец Фогърти е оставил указания, които да ми бъдат предадени след смъртта му, и ако тези указания се окажат онова, което ние си мислим, тогава отговорността ми би била голяма, в случай че не се съобразя с тях.

– Отец Ханафи, според мен писмото не съдържа това, което си мислите – отвърна му господин Фогърти. – Но това е въпрос, който ще разуча, когато се върнем, и ако се окаже, че е някаква измама, ще предприема съответни действия.

– О, господин Фогърти, сигурен съм, че не е измама – каза му енорийският свещеник, шокиран от думите му, но подозрението на господин Фогърти си остана.

– Заради всички нас да се надяваме, че не е – отвърна му той мрачно.

Погребалната процесия потегли. Господин Фогърти седеше нацупен отпред в колата до шофьора. Джаксън и Хамилтън се настаниха отзад и отвориха молитвениците си. Когато спряха пред един хотел да обядват, господин Фогърти заяви, че не е гладен, и остана вън на студа. А когато огладня и влезе в ресторанта, свещениците се преместиха във фоайето да го чакат. И двамата си дадоха сметка, че той може да се окаже опасен враг.

По-късно, когато продължиха да се придвижват в мрака, пред очите им изникна планинска местност, обляна в студена водниста светлина, светлина, която струеше мъртвешки от края на един облак. Градовете и селата, през които минаваха, изглеждаха все по-мръсни и по-изоставени. Стигнаха до кръстопът, бяха точно зад катафалката, когато чуха, че някой говори с кочияша. После една кола се вля в колоната зад тях.

– Май някой се присъединява към нас – обади се отец Хамилтън, но господин Фогърти, потънал в мисли за собственото си мъченичество, не отговори. На няколко пъти през следващите минути случката се повтори, като понякога колите изчакваха в отбивки или в странични алеи със запалени фарове, но всеки път Джаксън забелязваше дебело облечен мъж да стои на пътя и да се провиква към кочияша: „Това отец Фогърти ли е?“. Най-накрая стигнаха до село, където колата на местния енорийски свещеник ги чакаше пред църквата, наобиколена от малка група хора. В светлината на предните фарове попадна самотна кръчма на отсрещната страна на улицата, варосана, ослепително бяла, а около нея – забулен фон от далечни възвишения.

Господин Фогърти се обади ненадейно:

– Май тук е бил доста популярен – каза го с тон, който можеше да мине за любезен.

Пътят продължаваше напред, вдясно се чуваше шумен поток, който подскачаше от скала на скала. После свиха в страничен сокак, който завиваше надясно по посока на потока, след което започна изкачването, прекъсвано на места от релефни, голи скали, върху които катафалката и колите заподскачаха като добитък. Вляво от пътя се виждаше малка белосана къща, цялата грейнала в светлини, с буен торфен огън в откритото огнище и газена лампа с оранжев пламък, окачена на стената над него. На прага ѝ стоеше мъж и щом се приближиха, той пое към тях с фенер в ръка, като внимаваше къде стъпва. Чак тогава Джаксън забеляза и другите фенери и джобни фенерчета, които се спускаха от планината или прекосяваха потока, и всички те бяха хора, млади мъже и момичета, а от време на време и по някой як старец, всички вървяха по посока на Мас Айланд. Изведнъж го осени мисъл, застигна го като удар. Побърза обаче да си каже, че не бива да се лъже и това едва ли е нещо повече от подтик към новото и необичайното, който човек би трябвало да очаква, че ще срещне в такива изоставени места, най-вероятно примесен със суета. Разбира се, че е точно това, и той го знаеше, но освен това знаеше и нещо друго. Когато беше дошъл тук с Фогърти, му беше направило впечатление, че тези хора не показваха към Фогърти почитанието, с което удостояваха него и местния свещеник, и добре осъзнаваше, че за него, както и за техния свещеник те никога не биха излезли посред зима да прекосяват опасни планински мочурища и коварни зъбери. Той, както и енорийският свещеник никога не биха се радвали на нещо повече от сдържаното уважение на тези планинци; онова, с което те удостояваха дебелия, неприличащ на духовник млад мъж, който им беше поднасял халби в бара, който беше настоявал да му разказват стари истории и преживелици, който ги беше тормозил, хокал, дори налагал, беше нещо далеч по-голямо.

Погребалната процесия спря в една алея, която следваше брега на езерото. Повърхността му беше накъдрена от вълнички, чуваше се как се плискат в крайбрежните камъни. Двамата свещеници излязоха от колата, за да си сложат одеждите, след това и господин Фогърти също излезе. Беше нервен и неуверен.

– Много е неудобно, нали така? – каза той. – Но господа, не искам да си мислите, че не разбирам. Знам, че действията ви са ръководени от най-добронамерени подбуди.

– Много мило от ваша страна, господин Фогърти – каза Джаксън. – По всяка вероятност и ние също правим грешки.

– Благодаря, отец Джаксън – обади се господин Фогърти и протегна ръка. И двамата свещеници се ръкуваха с него, след което той се отдръпна и свали шапка за сбогом.

– Е, една неприятност по-малко – каза отец Хамилтън и направи кисела гримаса, когато възрастен мъж се втурна през калта към колата им.

– Трябва ни светлина! – извика той. – Хайде да обърнете колата странично, така че фаровете да осветяват пътеката, за да се вижда какво правим.

Шофьорът им изруга, но даде на заден и обърна колата с лице към езерото. После включи фаровете. Малко по-напред по пътя колата на енорийския свещеник направи същото. Един по един подредените фарове светнаха и с всеки изминал миг картината пред тях ставаше все по-жива и по-жива – портата, прелезът, по-нататък пътеката, която водеше към малкия кафеникав каменен параклис с псевдоромански вход. Когато светлината се усили и успокои, целият остров заприлича на огромна театрална сцена, сякаш изрязана на фона на мрачния планински хребет заедно с малките белосани къщи в подножието му. Най-нависоко, като уловен в разсеяното сияние на луната, Джаксън видя снега на върха му.

– Ще бъда зад теб – обърна се той към леко развълнувания отец Хамилтън, гледаше да е след него, когато двамата се присъединиха към енорийския свещеник пред портата. Джаксън не искаше да го видят, защото плачеше, а той беше мъж, който презира сълзите – собствените си и на другите. Всичко приличаше на някакво чудо, а отец Джаксън не вярваше в чудеса. Отстъпи назад до оградата, за да направи път на опечалените, и тогава видя ковчега, сякаш от злато насред грейналите светлини, чу равните гласове на четиримата планинци, които го носеха. Видя го как се поклаща над главите им – покрити с шалове или голи – как проблясва между дребните закърнели храсти от бодлива зеленика и леска.