English version below

Култура под карантина

С мечта и мисъл за това България да заеме подобаващо място на картата на съвременния танц и пърформанс, преди 13 години през месец април в София започва Международният фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. От тогава до днес фестивалът е показал 134 представления на хореографи от цял свят и през месец май т.г. бройката им трябваше да се увеличи, но една сутрин светът се събуди със затворени граници, спрян транспорт и в режим на социална дистанция, поради което за пръв път в историята си, „Антистатик“ ще се проведе през есента, а не през пролетта.

Освен с умението да създава „празнично“ преживяване в същинския смисъл на фестивалността, поставяйки съвременния танц и пърформанс в самия център на празника, „Антистатик“ се отличава и с непрестанния си стремеж да се развива в нови посоки и да насища преживяването за артистите и публиката. През годините фестивалът стана първото събитие в страната, въвело формати за скъсяване на разстоянието между изпълнители и зрители, като съвместните „загрявки“ непосредствено преди представленията от артистичната програма, а през 2019 г. екипът му инициира издаването на единственото българско „Списание за танц“, което излиза от печат веднъж годишно и освен за съвременен танц и пърформанс, разказва увлекателно за света на класическия балет и любителската танцова култура.

В ядрото на всичко това от самото му начало досега стоят непоклатимо заедно трима артисти – Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев. Срещаме се с тях, за да разберем как наложилата се ситуация на живот в извънредно положение засегна международния характер, финансирането и плановете им за 13-то издание на фестивала, както и какви уроци им преподаде.  

Ива, Вили, Стефан, къде ви откриваме в момента?

Стефан: В София поради стечение на обстоятелствата. В момента трябваше да сме в приповдигнато постфестивално настроение, но не сме.

Вили: Затова сме в офиса.

Ива: Аз също съм в офиса на „Антистатик“ и зад мен има огромна купчина от брой 2 на „Списание за танц”, който току-що излезе от печат. Мотивиращо е, защото

нещо се случва, въпреки периода на живот на пауза.

Когато ни застигна пандемията, бяхте в период на интензивна подготовка за 13-то издание на „Антистатик“, което трябваше да се проведе през май. Какви непредвидени усилия са нужни, за преместването на фестивала на вече набелязаните нови дати през октомври и ноември и има ли ресурси, които изгубихте безвъзвратно?

Вили: Преместваме на фестивала се оказа по-сложно, отколкото да започнем организирането на изданието му отначало. Възстановяването или смяната на самолетните билети е почти невъзможно, например. За съжаление не успяхме с всички  и изгубихме средства. А основният пострадал ресурс е човешкият. Тази година ще трябва да работим 12 месеца за фестивала, за което нямаме финансиране. Знам, че в подобна ситуация са и други колеги.

Но въпреки всичко фестивалът “Антистатик” ще се състои в два модула през октомври и ноември. Надявам се този път числото „13“ да е с нас. Очаквайте: международната програма на „Антистатик”, второто издание на Българска танцова платформа, международната хореографска среща и образователната програма „Без дистанция”!

Стефан: Да, откъм логистика загубихме част от ресурсите си, а от инвестираното в хората – всичко, безвъзвратно. Добре, че работим с хора, които разбират какво и защо се случва.

Ива:

От дълго време не съм попадала в период, в който и план Б не е достатъчен. 

Последните два месеца преминаха през постоянно променяща се крива, едно неспирно обмисляне и преосмисляне на възможностите ни вбъдеще. Организирането на един фестивал отнема време и за жалост, сега попаднахме в още по-голяма разтегливост на подготвителния период, което изисква още повече усилия, за да се случи 13-то издание. Изгубихме драматургията на програмата, такава, каквато беше планирана за май месец. Следва да я възстановим максимално близо, но със сигурност ще има известни разлики.

Как ще се отрази всичко това на „Антистатик“ в дългосрочен план и как си представяте бъдещето му през следващите години в света след COVID-19?

Стефан: Фестивалите са събирачи на хора. Не мога да си представя 30% ограничение на публика, например. Мерки, които биха работили за един сектор, са силно неприложими и направо контрапродуктивни в нашия. Фестивалът събира хора и ги приобщава, прави ги сплотени.

“Онлайн” пандемията е по-страшна. Това не е покана за среща с изкуството и артиста, това е покана за раздяла.            

Ива: Искам да си представя бъдещето на „Антистатик“ в една по-цветна гама. Последните два месеца бяха достатъчно залени със сивота, страх и отчаяние. Прогнозите за следващите години, в световен мащаб, са притеснителни, затова ми се иска да се капсулирам в цветност и да очаквам последствията да не бъдат разрушителни.

Какви са възможните последствията от пандемията за сектора на културата и изкуствата в България?

Стефан: Пандемичността извади на показ много от бушуващите подводни течения и несъвършенства на системата. Недофинасирането на независимия сектор, поддържането на изкуствено дишане на някои държавни институции, системата за субсидирането на билети, демотивацията им да си сътрудничат с артисти извън системата… Неглижирани дълго, те сега се обострят и дават възможност за преосмисляне. Например за статута на свободния артист. Кой  е той в очите на държавата?

Вили: Очаквам, че до няколко години ще се реорганизира институционалната рамка в културата и че ще се стигне до сериозни промени в съществуващия в България щатен модел.

Ива: Все още е рано за прогнози, защото в момента се намираме в състояние на „събуждане” след дълъг сън. Предполагам, че есента ще е периодът, когато ще се усети най-силно кризата от пандемията. Финансово, културният сектор е вече силно засегнат и ако няма адекватни мерки за неговото спасяване, последиците ще са сериозни и дълготрайни. Секторът е все още крехък, въпреки огромните усилия, които полага от години, за да развива качествено артистично съдържание и алтернативни образователни програми. Тази несигурност е в резултат на слабото финансиране, липсата на културна стратегия и работеща законова рамка за статут на артист на свободна практика. За всичко това, сцената от години сигнализира институциите и търси диалог с вземащите решения, но за съжаление резултатите са частични и недостатъчни за едно стабилно функциониране на сектора. Пандемията показа наяве всички нерешени проблеми през годините, затова се надявам тази ситуация да е добра предпоставка за градивни промени в сектора.

А за изкуството на тялото – танца? Как ще мислим за него след този дълъг период през който собствените ни тела са помолени да се дистанцират, за да се погрижат едно за друго?

Вили: Ще се родят нови форми, които ще бъдат нещо повече от Zoom танц. Със сигурност обаче живите изкуства са такива, за да се случват на живо.

В момента  тялото става все  по – “мащабно”, но и самотно.

Стефан: Танцът говори на всички езици, танцът ще намери нов език. Без съмнение.

Ива: Любопитна съм да наблюдавам какви биха били промените в разбирането ни за публично пространство и обитаващото го тяло. Какви биха били естетическите промени в сценичните изкуства и дали ще се премине в по-малки артистични форми. Минималистичните форми в танца са силно развити през последните години, затова е интересно в каква посока ще разгърнат оттук насетне.

Много артисти започнаха да споделят безплатно съдържание онлайн, за да мотивират допълнително хората да си останат вкъщи – съдържание, от което в нормални времена се издържат. Какво мислите за тази реакция и жест? Дали той ще промени естетиката на някои артистични форми и/или вкуса на публиката?

Стефан: Това е силен жест, но с ограничено действие и възможни дълготрайни негативни последици. Не всичко е възможно и подходящо да се гледа, слуша, преживява онлайн. В онзи момент беше нужно да се прави, беше важен жест на солидарност. Вярвам, че сценичните изкуства ще намерят верния път към публиката. Насърчени дори от финансиращи институции, артистите волю-неволю, трябваше да участват. Очите ни не виждат непременно качество в показаното. На шега се появиха понятия  като

фейсбук артист, зуумтанцьор, инстажник, балконпевец, гаражпоет.

Ще се радвам да си останат само закачки.

Вили: Това беше жест в точния момент. За да го запомним като такъв, се надявам да свърши час по-скоро и да не се превръща в практика.

Ива: Споделянето е необходимост за всеки артист. Когато връзката с публиката е изгубена, тогава и изкуството губи своето предназначение, затова много от онлайн споделеното артистично съдържание беше ценно и важно да се случи. Тук, обаче, стои опасността да не се прекъсне живата връзка с публиката.

Струва ли ви се, че има неща, които ние, хората от сферата на културата и изкуствата, можем и трябва да направим за медиците и всички други, които сега са на първа линия, да се погрижим на свои ред за тях, когато всичко това приключи?

Стефан: Хората от първата линия понесоха много. Освен благодаря и признателност им дължим и повече уважение. Оттук нататък други са тези, които трябва да направят нещо за тези хора. Не е нормално да се призоваваме да изпращаме SMS за събиране на средства за медиците например. Това е сигнал, че някъде нещо не е направено, нещо не работи, не достига. Със SMS не решаваме проблем, а запълваме миниатюрни дупки и романтично приемаме индулгенцията, че сме ‘’помогнали”.

Вили: Голяма част от  болниците  са големи и доста пусти. Може във всяка една от тях да се пригоди една зала (например неработещия стол), която да превърнем в репетиционно пространство. Бихме могли да си сътрудничим в работата с болните, а и бихме могли да  танцуваме заедно с лекарите.

Пандемията показа колко важни са обществените сектори като здравеопазване, образование, наука, култура. Възможно ли е работещите в тях да се научим да се подкрепяме повече вбъдеще, за да бъде цялото общество по-здраво?

Стефан: Пандемията също показа, че вярващите в заплахата от 5G са повече от загиналите в свободен полет гълъби. Дефицитите в образованието стават все по-плашещи. Подкрепата според мен означава повече изискване от всички. Към здравните работници – да не са просто изписващи лекарства и прибиращи потребителска такса; към учителите – да изискват и насърчават учениците си да бъдат знаещи и да прилагат знанията си; към културните работници – да правят изкуство, което вълнува и оставя следи, а не да броят продадените билети. Ние сме взаимосвързани.

Вили: Мисля, че всички сектори са много важни, но не са равнопоставени. Ако всеки прави това, което най-добре може да прави, ще живеем в един по-съвършен свят. И да, каквато е културата, такова е образованието, такава е науката,  такова е здравеопазването.

Ако опитаме да осмислим ситуацията като културен феномен, като нещо, което досега не се е случвало на човечеството, защото пандемии е имало и преди, но никога хората не са били постоянно онлайн по време на тях и не са могли да гледат на живо какво се случва наоколо и паралелно на толкова много места по планетата – то кои са най-забележителните му характеристики за вас?

Стефан: Забележителна и плашеща е например учудващата светкавичност, с която реагираха със строги рестриктивни мерки много държави, ”заразявайки” се една друга. Това нямаше да е възможно без бързите комуникации. Тази скорост обаче, като че ли стесни погледа ни, пътят  стана все по-тесен и нямахме време да вземем под внимание дребни детайли по него. Затова и не забелязахме как прегазихме няколко дребни животни… Съгласието да се лишим от някои свободи в името на “сигурността” например. Това е опасен сигнал, че утре, при друга “опасност”, можем лесно да бъдем принудени да се откажем от още по-фундаментални свободи. И да се върнем във времето отпреди ЕС, дори и по-назад.

Вили: Зная, че маските бяха и са необходими. Но някак си “ видях” на живо как за един ден през 70-те са въвели бурките в Иран след ислямската революция. Видяхме и как светът може да се промени за броени дни и колко е крехко всичко постигнато за толкова много години.

Разбрах, че не мога да живея сам и онлайн.

Кои са най-големите ви страхове за бъдещето на човечеството и културата?

Стефан: Най-големият ми страх е, че изкуството може да стане понятие от учебниците по история на изкуството и просто да бъде приравнено към код дейности по НКИД.

Вили: Не се страхувам. Вярвам в по-доброто бъдеще.

Ива: Изолацията…

А кои са най-хубавите неща, които могат да ни се случат благодарение на уроците от пандемията?

Стефан: Не всяка криза е възможност, но всяка възможност е криза. Горко ни, ако не се справим с поредната.

Вили : Няма повод да си мисля, че ситуацията е преодоляна, за това нека ползваме всеки миг тук и сега.

Ива: Преосмисляне на действията ни и формиране на по-силно общество.

Автор: Кремена Христова
Превод от английски: Ина Дублекова

Culture under Quarantine

“Dance will discover a new language” 

Let by the dream Bulgaria to become visible and recognizable on the map of contemporary dance and performance, 13 year ago in April Antistatic International Festival for Contemporary Dance and Performance was launched in Sofia. Since then the festival has invited 134 productions of artists from all around the world and this spring the number was meant to increase. However, one morning the whole world woke up with shut borders, blocked international transport and in total social distance. Because of this situation, for the first time in its history Antistatic Festival will take place in the autumn.

Beyond its ability to create a genuine festive mood, centered around contemporary performing art, another very distinguishable feature of Antistatic Festival is its never-ending quest to introduce new formats and experiences for the sake of the artists and the audiences. The festival brought to Bulgaria the warm-ups with the artists before the performances of the artistic program and in 2019 it initiated the only Bulgarian Magazine for Dance, which is published once a year and on its pages readers dwell into different dimensions of contemporary dance and performance, classical ballet and the popular dance culture. 

At the heart of Antistatic since it’s the very beginning firmly together stand three artists: Iva Sveshtarova, Willy Prager and Stephan A. Shtereff. We meet with them to learn how the state of emergency mood of living affected the festival, what its 13th edition will be like what lessons they think that they have learnt.   

Iva, Willy, Stephan, where do we find you?

Stephan: In Sofia due to the circumstances. We should’ve been in an elevated, postfestival spirits at the moment but we are not.

Willy: And so we are at the office.

Iva: I am also at Antistatic Festival’s the office and right behind me there is a huge pile of copies of vol. 2 of Magazine for Dance, which just got out of the printing house. It is inspiring that something is completed, though this the life-on-pause period.

You were in the midst of preparing for the 13th edition of Antistatic Festival, which was meant to happen in May, when the pandemic erupted. Did you lose anything irreversibly and what are the unforeseen resources that you will need now to move the event on its new dates in October and November?

Willy: Postponing this year’s edition turned out to be more difficult than organizing it from scratch. Reimbursing or changing airplane tickets appears to be almost impossible, for example. Unfortunately, we did not manage with these expenses and we lost money.  Yet, the main affected resource is the human capital. This year we will have to work for the festival for 12 months, for which we do not have funding. And I know that many colleagues are in the same situation.

However, the good news is that Antistatic will happen in two parts in October and November. We hope that the number “13” will be on our side this time. So save the dates for: the international artistic program of Antistatic, the second edition of The Bulgarian Dance Platform, an international choreographic convention and Without Distance educational platform!

Stephan: We indeed lost part of our resources due to logistics and everything that we had invested into people is irreversibly gone. However, we are lucky to work with colleagues who understand what and why is happening. 

Iva: It’s been a long time since I last found myself in a period, when a plan B is simply not enough. The last two months we’ve been through a constantly changing curve of never-ending considerations and reconsiderations of our possible future. Organizing a festival takes time and unfortunately now we found ourselves in even greater longitude of the preparatory phase, which requires significantly more efforts for the 13th edition of the festival to happen. We’ve lost the dramaturgy of the program of the festival as it was originally planned to play out in May. Now we have to recover it as close as possible, however there will be differences for sure.

How would the pandemic affect the festival in a long-term perspective and how do you image its future in the post-COVID-19 world?

Stephan: Festivals are meant to gather people together. I can’t imagine 30 % of audience in the hall restriction, for example. Measures that work in one sector are counterproductive and even harmful in ours. Festivals gather people together, integrate them and make them a close-knit. The “online” pandemic seems even more dangerous. It is not an invitation to meet artists and pieces of art, but it is an invitation to break-up with them.

Iva: I want to imagine Antistatic’s future in a more colorful spectrum. The last two months were flooded enough with grayness, fear and desperation. The predictions about the near future globally are worrying that is why I wish to capsulate some colorfulness and to expect the consequences not to be so destructive.  

What the “viral” consequences for the arts and culture sector in Bulgaria might be?

Stephan: The pandemic brought to light many of the raging underwater flows and imperfections of the system like how underfunded the independent sector is, the fact that some of the state-run institutions are kept alive artificially, the weaknesses of the system for subsidizing tickets, which discourages institutions to work with artists, who are not part of the system… Neglected for a long time now, these questions resurfaced and the time to reconsider them might have come. For instance, who is the independent artist in the eyes of the state and what his or her judicial status should be?  

Willy: I expect that in the next couple of years the institutional framework of culture will be reorganized and that there will be significant changes in the present day model of permanent contract employment of artists in Bulgaria. 

Iva: It is too early for forecasts as we are still in the state of “waking up” from a long dream at the moment. The effect of the pandemic probably will be felt the most in the autumn. The cultural sector is already hit hard financially and if there are no measures for saving it implemented, the consequences will be serious and long-lasting. Even though all the efforts this sector has been putting for many years now to develop high-quality artistic content and alternative educational programs, it is still quite fragile due to the poor funding, the absence of strategy for culture and of a working, judicial definition of the statues of the freelance artists. The independent scene has been approaching the decision-makers to start a dialogue on all these matters for many years now, however the results are still not satisfactory and do not allow for the stable existence of the sector. The pandemic brought to light all of those issues, which were left unresolved over the years, that is why I hope that it will turn out to be a proper prerequisite for a gradual improvements in the independent art sector.

What about the art of the body – dance? How are we going to think about it after this long period of time, when our own bodies are asked to distance from one another in order to take care for each other?

Willy: No doubt that new forms will emerge and they will be more than just Zoom dance. Yet live arts are what they are because they are meant to happen in person. In that perspective, at the moment the body becomes “larger”, but it also gets lonelier. 

Stephan: Dance speaks all languages, dance will discover a new language. There is no doubt about it.

Iva: I am curious to observe what might change in notions like: what we consider as a public space and a body that inhabits it; what aesthetic changes will be triggered in performing arts and whether they will shift to smaller artistic forms, especially since the minimalistic forms are largely present in dance already, so it is really interesting to see how this direction will develop from here on.

Many organizations and artists in Europe and around the globe spontaneously begun to share online content for free in order to ease people to stay at home, which in normal times is their mean of making a living. What do you think about this reaction and gesture?

Stephan: It is a powerful gesture, indeed; however it has a limited scope of impact potential and could be even harmful in a long-term perspective. Not everything is suitable to be seen, heard and experienced online. It was an important gesture for the moment as a mean to express solidarity. Yet, I believe that performing arts will find their way to the audience. Encouraged by the funding bodies, artists – voluntary or not – had to participate. However, what our eyes saw is not necessarily of a good-quality. Suggestions for the creation of new artistic professions such as Facebook-artist, Zoom-dancer, Insta-artist, balcony-singer, garage-poet appeared as jokes and I hope to remain just a sense of humor.

Willy: It was a nice gesture, which came into being in the right moment. In order to remember it as such, I hope it to be over as soon as possible and not to become a regular practice.

Iva: Sharing is a necessity of each artist. When the connection with the audience is disturbed, art loses its core that is why sharing online was precious and important to happen. However, here lays the danger of interrupting the live, interpersonal connection with the audience.

And do you think that people working in sector should and can do something in a long-term perspective to pay it back to those who are on the first line at the moment?

Stephan: Those people have been through a lot. Besides gratitude we own them more respect. In that sense, from this moment on it is others who need to do something more for them. Because it is not normal to have to organize funding campaigns, collecting donations with mobile messages for the medics, for example. When we need to do so, it is a sign that somewhere something hasn’t been done right, something is missing. Those kinds of campaigns do not solve problems in-depth; they just temporarily fill in miniature holes and give us the romantic feeling, which acts as indulgence that we have “helped”. 

Willy: Many of the hospitals are quite big and empty. We can transform a hall in each into a rehearsal studio and help the medics with treating patients and also dance with them.

The pandemic showed us very clearly how important are the social sectors like healthcare, education, science, and culture. Can we, the professionals, working in these spheres somehow learn to support each other more for the wellbeing of society?

Stephan: The pandemic also showed that people believing that 5G technology is a treat are more than the pigeons, who have died in free flight. The educational deficiencies get scarier. In my view, support means to require more from everybody: from the medics not to limit themselves to people prescribing medicines and collecting user fees; from the teachers to insist their pupils to know more and to be able to apply it; from the artists and cultural operators to create art which excites and leaves traces, instead of counting how many tickets are sold. We are interrelated.

Willy: I believe that these sectors are very important but there are not put on equal footing. If everyone does what she or he can do best, we are going to live in a better version of our world. And indeed it is true that whatever the state of culture is, such is the one of education, science and healthcare.

If we try to look at the situation as a cultural phenomenon – one, that we have never experienced before, because, though humanity has faced epidemics before it has never happened to be going through one and to be online at the same time, knowing what is going on in every corner of the world in real time – what are its most distinguishable characteristics for you?

Stephan: In my view, the speed of light with which many countries “contaminated” each other to react with restrictive measures was distinguishable and scary. This would not be possible without the fast communications. However, this speed seems to have narrowed down our vision, our road became constricted and we did not pay attention to the minor details on it. That is why we did not notice how we run over several small animals…Our agreement to give up several freedoms in the name of “security”, for instance. This is a dangerous signal that tomorrow, if facing another “danger” we might be willing to give up even more fundamental freedoms. And to go back to the times before European Union or even further back in time.

Willy: No doubt that wearing face masks was and still is necessary. However, somehow we saw in real time how, for example, wearing burkas was imposed overnight in Iran in the 1970s, after the Islamic Revolution. We saw how our world can turn upside down just for a few days and how fragile is everything achieved for so many years. And I found out that I can’t live alone and online.

What are your biggest fears about humanity and culture?

Stephan: My biggest fear is that art can become simply a term from art history textbooks, equated to a code of the national statistics.

Willy: I am not afraid. I believe future is brighter.

Iva: The isolation…

And what could be the best things that might happen, thanks to the lessons learnt from this pandemic?

Stephan: Not every crisis is an opportunity but every opportunity is a crisis. Pity for us, if we do not manage to deal with yet another one.

Willy: There is no reason to believe that the situation is overcome, so let’s focus on making the best of each moment right here and right now.

Iva: To reconsider our own actions and to become stronger as society.

#Солидарност_В_Културата
“Промяна в плана” се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата”.

Това интервю е част и от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с подкрепата на Национален фонд „Култура”. 

More in Culture under Quarantine

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук