English version below

Култура под карантина

Серджо Льо Гато
снимка: Valentina Pascarella

Серджо Льо Гато е културен журналист и театрален критик, който от години, с професионално око и изследователско усърдие, следи и участва в актуалните процеси в италианското и европейското сценично изкуство.

През 2009 г. става един от съоснователите на платформата за театрална критика „Teatro e Critica“, която ежедневно приобщава публиката към случващото се в театъра в Италия с разнообразие от материали, а днес е и нейн главен редактор. Критическите му текстове са добре дошли и на страниците на други национални и международни специализирани медии като изданието на Националния театър в Рим „Quaderni del Teatro di Roma“, което излиза през периода 2011 -2015 г., немското списание „Tanz“, английското „Plays International & Europe“, онлайн списанието „Conflict Zones Reviews“ на Съюза на театрите на Европа, на което също така е и асистент-редактор.

Серджо защитава и дисертация, посветена на критическите теории и дигиталната философия в Римския университет „Ла Сапиенца“, където преподава методология на театралната критика и критическото писане. А през 2019 г. става координатор на културните проекти на Националния театър на област Емилия-Романия (Emilia Romagna Teatro Fondazione – National Theatre), където го заварва и началото на пандемията.

Възползвайки се от умението му да контекстуализира явления от съвременния културен живот през различни призми, в средата на април със Серджо започваме разговор за резките обрати, настъпили в резултат на пандемията и процесите, които тя отключи и засили. Също така и научаваме повече за преживяното и случилото се в Италия от първо лице.

снимка: Valentina Pascarella

Серджо, къде ви откриваме?

Роден съм и израснах в Рим, но през юни 2019 г. се преместих в област Емилия-Романия, така че днес живея и работя между Модена, Болоня и Чезена.

Как се разгоря пандемията в Италия и какви действия бяха предприети за справяне с нея? 

Италия беше първата европейска държава, която COVID-19 завзе и засегна тежко. Всичко започна в началото на февруари в регионите Ломбардия, Венето и Емилия-Романия. Първите силно ограничителни, карантинни мерки бяха обявени в провинция Лоди на 21 февруари, последва серия от такива, наложени от правителството на министър-председателя Джузепе Конте и на 9 март цяла Италия беше затворена.

За съжаление в началото много хора не желаеха да си стоят у дома, затова се наложи да се въведе строга програма за полицейско наблюдение. Като цяло мога да кажа, че съм доволен от начина, по който правителството се справи с тази изключително трудна ситуация. Единственото, което никак не харесвам, е начинът, по който обвинението, че не се спазват правилата, се превърна в нещо като алиби и управляващите повтаряха рефрена за оставането вкъщи, вменявайки прекомерно много отговорност на гражданите, докато всъщност цялата ситуация много ясно показа, че решения от миналото, като това драстично да се намали финансирането за здравеопазване, са били голяма грешка.

Как ситуацията засегна италианската сцена и различните ù представители?

Първо пострада дейността на театрите и кината, защото – съвсем логично предвид ситуацията –  те бяха изцяло затворени. Но това оказва много негативно влияние върху цялата театрална система в Италия, защото тя в много висока степен разчита на независимите трупи, артисти и организации. Докато за държавните театри въпросът беше да намерят нови начини да общуват с публиката си, като например ù предложат архивни записи на свои представления, то частните формации истински пострадаха, защото за тях приходите от билети са жизнено необходими и поради това потърсиха помощ от Министерство на културата. Което на свой ред се оказа трудно, заради цялостната липса на средства и защото обществена институция не може да субсидира частни структури. Артистите пък реагираха като започнаха активно да използват Фейсбук и Инстаграм, за да продължат да споделят изкуството, което създават. Някои от тях разработиха нови формати, най-често четения и малки танцови представления от дома им, а също така използваха чат-платформите, за да обсъждат теми, свързани с пандемията. Изданията за театър и изкуство като цяло запазиха мълчание през първите няколко седмици, а после направиха опит да подемат разговор относно бъдещето на сектора, който по мое мнение засега не е  особено успешен.

Но пък в момента се случва много наситен дебат между членовете на артистичната общност, които обсъждат въпроса за значимостта и стойността на сценичните изкуства, когато техните представленията биват създавани и споделяни единствено през екраните и са предназначени само за онлайн публика. Естетиката на тези произведения е сред водещите теми на този разговор, както и това, че настоящата ситуация насърчава своеобразен вид състезание между отделните, независими артисти и юридическите лица и структури, без значение дали те са частни или държавни. 

А според вас как настъпилото интензивното споделяне онлайн на изкуство, което действително много организации и артисти започнаха спонтанно, ще промени естетиката на някои сценични форми и вкуса на публиката?

Не мисля, че съм готов да дам отговор на този въпрос в момента, защото ми се струва рано да може да се прецени

как изобилието от „интернет изкуство“ ще промени естетическите ни възприятия.

Това, за което съм сигурен е, че когато разсъждаваме по темата, задължително трябва да имаме предвид не само начините, по които един артист създава своето произведение и езика, който избира да ползва, за да го предложи на публиката си, но също така и начините на гледане, на които зрителят е готов да се отдаде по време на криза и спрямо които да се пренастрои.

Познавайки микроклимата на културния сектор в Италия, считам че същинският тест за това идва с тъй наречената „фаза 2“, през която започна отварянето на залите. Театрите и музеите могат да работят, но не и да посрещат същия брой хора, на който са свикнали. Самите публики също са предпазливи и не са готови веднага да започнат да посещават многолюдни мероприятия. Това означава, че едно сценично пространство с капацитет от 600 места в най-добрия случай ще се окаже с 300 заети седалки от залата си, и макар и много трудно, ще може да продължи да съществува с приходите от този брой продадени билети. Но какво ще стане с театрите, чиито максимален капацитет е 90 места? В този смисъл мисля, че икономическите фактори свързани с наложените епидемиологични мерки ще окажат по-голямо влияние върху начина, по който мислим за изкуствата и културата. Това важи с особена сила за сценичните изкуства, чиято естетика, избор на теми и език, са в постоянна тясна връзка с реакциите на публиката.

Продължителното затваряне ще даде отражение и върху тематичните избори на изкуството,

защото вече е видимо как много артисти предизвикват сами себе си да разкажат историята на своето оставане вкъщи, демонстрирайки привързаността си към личния свят и интроспективните сюжети.

снимка: Valentina Pascarella

Беше ли секторът на културата и изкуствата достатъчно подкрепящ към съгражданите си и съумя ли да изрази адекватно солидарността си?

Струва ми се необходимо да правим разлика между сектора на изкуствата и сектора на културата, защото за мен те не са едно и също. Мисията на културния сектор е да разпространява знание за света, защото то дава на хората инструменти, с които да разбират и интерпретират реалността, така че този сектор трябва да се заеме с тази своя задача. Артистичният сектор пък е измерението на изразяването и промяната. Затова не съм сигурен, че директната солидарност и помощ трябва да са сред основните дейности на артистите. Пребиваването близо до всеки артистичен процес, който по същността си е поетапен превод на реалността в артистична форма и разказ, е хранително само по себе си, затова аз смятам, че

артистите и публиката споделяме обща отговорност, която трябва да съблюдаваме.

Ако опитаме да осмислим ситуацията като културен феномен, като нещо, което досега не се е случвало на човечеството, защото пандемии е имало и преди, но никога хората не са били постоянно онлайн по време на тях и не са могли да гледат на живо какво се случва наоколо и паралелно на толкова много места по планетата – то кои са най-забележителни му характеристики за вас?

Съвсем честно все още не съм готов да погледна критически към ситуацията, в която се намираме. Единственото, което мога да кажа е, че случилото се трябва да ни накара много по-ясно да вникнем и опознаем медийната си среда. Напълно вярно е, че най-очевидната разлика с аналогични кризисни ситуации като война или епидемия идва точно от съществуването на този тип средства за комуникация и личното ми мнение е, че като цяло това е за добро. Можем ли да си представим какво е да преживеем двумесечна карантина без интернет, онлайн медиите и социалните мрежи? Едва ли. Същевременно обаче не бива да забравяме, че много хора по света и в момента преминават през далеч по-тежки ситуации като бомбардирани градове и бежански кризи. Пред тях въпросът „да бъда онлайн или да не бъда“ далеч не стои.

Кои са най-големите ви страхове за бъдещето на човечеството и културата, в какъв свят не искате да се събудим?

Най-дълбокият ми страх е да не се събудим и да се окаже, че се опитваме да се справим с последствията от пандемията с познатите ни от преди средства.

Също така се надявам затварянето да ни накара помислим по нов начин за самоорганизацията и отговорността.

А кои са най-хубавите неща, които могат да ни се случат благодарение на уроците от пандемията?

По мое мнение ще излезем още по-сигурни в това, че сме „социални животни“. А първият „индивид“, който има да научи урок, е властта. Зная, че може би звучи парадоксално, но смятам, че държавите и европейските институции трябва да помислят за нови правила. Предстои ни гигантски икономически погром и това ще е първа грижа още дълго време. Но междувременно трябва да преосмислим неща като граничния контрол между държавите, защо това е друго схващане, което навлезе в криза. А

възможността за гъвкаво движение на хората, идеите и светогледа им са в основата на всяко послание от името на нашата култура, което бихме искали да отправим като човешки същества.

Автор: Кремена Христова
Превод от английски: Ина Дублекова

Culture under Quarantine

Серджо Льо Гато
Photo credit: Valentina Pascarella

Sergio Lo Gatto: Мy deepest fear is to wake up and find us all trying to cope with the aftermath in the very exact way we did in the past

Sergio Lo Gattо is a cultural journalist and theater critic, who has been observing and participating in the most current process in the performing arts in Italy and Europe with a professional eye and dedication for many years now. In 2009 he became one of the founders of the independent web magazine Teatro e Critica, which tells from within about theater in Italy on daily bases and today Sergio is the Chief Editor of the media. Simultaneously, his texts are also always welcomed on the pages of other national and international outlets, such as Quaderni del Teatro di Roma (published by the National Theatre in Rome between 2011 and 2015), Tanz magazine (Germany), Plays International & Europe (UK) and Conflict Zones Reviews, an international web magazine published by the Union of European Theatres to which Sergio was editorial assistant. What is more, he holds a PhD in Theatre Studies from the Sapienza University of Rome, with a doctoral thesis in theories of criticism and digital philosophy. He also teaches Methodology of Theatre Criticism and Critical Writing in the same university. In 2019 he became Coordinator for Cultural Activities and Participatory Projects for Emilia Romagna Teatro Fondazione | National Theatre, where the burst of the pandemic found him.

Given his multifaceted point of view, which allows him to contextualize present day cultural phenomena in a distinct manner, in mid-April we embark on this conversation with Sergio, in which we discuss the abrupt changes triggered or speeded up by the health crisis and learn more about what happened in Italy and what might be coming next.

Photo credit: Valentina Pascarella

Sergio, where do we find you?

I was born and raised in Rome, but I moved to Emilia Romagna in June 2019, I currently live and work between Modena, Bologna and Cesena.

How did the pandemics burst out in Italy and what steps were taken to tame it?

Italy was the first European country captured and harshly affected by the COVID-19. It all started in early February in Lombardia, Veneto and Emilia Romagna regions. The first lockdown measure was in the province of Lodi (21st of February), then a series of restrictions emanated by the government of Italy under the Prime Minister Giuseppe Conte extended the quarantine norms to the rest of Italy. The whole country was locked down on 9th of March. Unfortunately, many people were not willing to stay home, and that’s why a severe programme of police surveillance was needed. I am generally satisfied with the way the Prime Minister has managed this very difficult situation. What I didn’t really like is the fact that, using a diffused reticence and disobedience to the rules as an alibi, the Government was giving the people too much of a responsibility (the “stayhome” refrain), while the whole emergency let on how certain past measures – above all the severe cuts to the health system – were wrong.

How did the crises affect the performing arts scene in the country and the different members that constitute it?

Theatres and cinemas were the first to suffer a complete closing, of course. This had a very bad effect on the whole theatrical system, which in Italy is largely based on independent companies and bodies. While for the state theatres the challenge was to devise a new form of dialogue and contact with their audience, like streaming of archive materials and video-theatre feeds, the private theatres – for which the ticketing incomes are vitals – were suffering and asking for help from the Ministry of Culture. But this is really hard, because of a general lack of funds and the fact that a public institution cannot in fact subsidize a private structure. The artists reacted by using social media such as Facebook and Instagram as preferred platforms to continue sharing their arts. Some of them gave life to new formats – generally readings and small dance performances from home – and were using the livechat suites to discuss the topics related to the pandemic. Theatre and arts journals and magazines generally remained silent in the first couple of weeks and then tried to establish some thoughts on the present and the future of this sector, with scarce success, in my opinion. A very rich debate is currently being animated by members of the arts community, discussing the actual value of the performing arts when they are produced and shared only through a screen and dedicated to the online audience. The major argument is focused on the aesthetic status of the work of art and also centered on the fact that the whole situation is fostering a form of competition between independent artists and official production bodies (both private and state-supported).

As you mentioned, many artists and organizations began sharing content online. In your opinion, how would this digital proliferation alter the esthetics of certain art forms and the taste of their audiences?

I do not think that I am ready to answer this question at this moment, because it’s not possible to understand how this bulk of „net art“ is changing the aesthetic models, yet. I certainly think that a line of reasoning on this matter must take into account not only the modes of production and the languages that one artist decides to devise and offer, but also the modes of fruition that one spectator is ready to put in crisis and reconfigure. Given the general „ecology“ of the Italian cultural sector, I think that a testbed is undertaken with the re-opening, the so called „phase 2“. Theaters and museums are granted a controlled re-opening and they are not able to welcome the same amount of people they were used to. Also because the spectators are cautious and not immediately willing to attend a mass event. This means that: facing a measure of controlled influx, a playhouse with 600 seats will find itself with 300 spectators (at best) and, even though struggling, will be able to live on ticketing incomes. But what about a 90 seats theatre? So, I think that the economic pressure caused by this kind of restrictions will have a great impact on the way we think about arts and culture. With special respect to the performing arts, whose aesthetics and range of topics and languages constantly relates to the reaction of the audience. I also think that this long lockdown will have a strong influence on a thematic ground: many artists are already challenging themselves in thinking about ways to tell the story, demonstrating a general affection to the private sphere and introspective thought.

Photo credit: Valentina Pascarella

In your view, did the arts and culture professionals do enough to express their solidarity and help society? 

I think that we should distinguish “arts sector” and “cultural sector”. They are not the same for me. I think that the cultural sector should find a way to express its mission in popularizing knowledge of the world, because this gives the people the tools to comprehend and interpret reality. As for the “arts sector”, is the realm of expression and transformation. So I’m not sure that solidarity and help must necessarily be the core business of the artists. Keep close contact with someone’s modes of expression and translation of reality into art forms and narratives is a process that brings nourishment anyway, so, again, I think we are managing a shared responsibility: artists’ and audiences’.

If we try to look at the situation as a cultural phenomenon – one, that we have never experienced before, because, though we have faced epidemics it has never happened to be going through one and to be online at the same time, knowing what is going on in every corner of the world in real time – what are its most distinguishable characteristics for you?

I honestly am not prepared to consider a form of cultural criticism about the situation we are in at the moment. I can only say that this should be driving us to gain a much stronger consideration and knowledge of the current media environment. It is true that the most evident difference from other similar emergency situations (a world war or a large epidemic) is the presence of such means of communication; and I think that this is generally good. Could we imagine how to manage 2 months of quarantine without the aid of an internet connection, the online press or the social media? Probably not. This would be very hard. And yet many people (while we are living this quarantine) are experiencing far darker situations (bombed cities or migrants and refugees). The fact to be or not to be online is very far from their concern.

What are your biggest fears about humanity and culture? In what world do you not want us to “weak up”? 

My deepest fear is to wake up and find us all trying to cope with the aftermath in the very exact way we did in the past. Thus, I do hope that this long lockdown brought our ways some new instruments of self-organization thought and responsibility.

And what could be the best things that might happen, thanks to the lessons learnt from this pandemic?

In my opinion, in a first place we will be even more convinced about our nature of social animals. The first “individual” that has to learn a lesson is the Government. I know it sounds like a paradox. But I think that the state (and European) organizations must think about a new set of rules. The thing is that this will be necessary because we are going to face a gigantic economical debacle, and this will continue to be the first priority for some time to come. In the meanwhile, we should also think about how to reinforce and promote new ways to manage the borders from one country to the other, because this is the other thing that has been put in crisis. And an agile circulation of individual and their thoughts and backgrounds is the root for any cultural statement we might like to issue as human beings.

#Солидарност_В_Културата
“Промяна в плана” се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата”.

Това интервю е част и от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с подкрепата на Национален фонд „Култура”. 

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук