Разлистваме сборника с разкази „Ученикът на Джойс“ от Драго Янчар, един от най-изявените и превеждани съвременни словенски писатели.

„Ученикът на Джойс“ (превод: Людмил Димитров, Изд. „Колибри“) е завършен шедьовър, блестящо свидетелство за майсторството на един вдъхновен разказвач, лишен от маниерност.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Високо оценена от читатели, критика и медии, тази книга разкрива Янчар като тънък наблюдател и проникновен тълкувател на трагичното и абсурдното в човешкото съществуване.

Според „Файненшъл Таймс Магазин“ тези изтънчени елиптични разкази доказват, че сме осъдени от историята на повтарящи се насилствени събития, а едновременно с това, че постоянното им повтаряне е единственият начин да ги усвоим и преодолеем. Важен щрих добавя рецензията на „Сънди Телеграф“: „Силните, напрегнати разкази на Драго Янчар не оставят никакво съмнение

колко крехък е човекът под напора на политическите, историческите или етническите конфликти.“

Ученикът на Джойс

Драго Янчар

Another of Joyce’s pupils was a young
man of twenty named Boris Furlan….
Richard Ellman: James Joyce

1.

Историята завършва, когато озверената и крещяща обиди гмеж изкарва пенсионирания професор и декан на Юридическия факултет, възрастен човек със слабо сърце, от къщата му и го набутва в ръчна количка. Емват го из криволичещите улички на стария град и се отправят към брега на реката, за да го изсипят в студените ѝ бързеи. Чуваме последните изречения от историята, изкрещени на словенски, на горенски, алпийски диалект; улицата, по която скрибуца количката с подскачащото отгоре тяло, отеква от подигравателни подмятания. Въхру професорската глава, изведнъж усетила тотална празнота, нещо подобно на дупка, върху немощното му тяло се излива дъжд от ругатни, порой от псувни, напоителен присмех, удря град от необуздани издевателства.

2.

Първите думи са изречени преди много години на английски в тишината на една стая в Триест. Вечер е, върху масата пада кръг светлина, топло разширен от изящно изработена маслена лампа, а трийсетгодишният учител по английски език и неговият двайсетгодишен ученик са се навели над книга и изписани листове. Вихърът, който си пробива път от Крас през улиците към морето, завива зад прозореца, някъде се тряскат капаци, морето на брега е разпенено, а бучащият вой подчертава тшината и сгъстеността на пространството. Ученикът чете на глас английски фрази, учителят търпеливо поправя произношението му. Когато урокът свършва, учителят отива до прозореца и поглежда към улицата, където вятърът вдига и върти лист хартия. Навярно с ирландски акцент казва нещо за езика, навярно нещо за Тома Аквински. По правило след всеки урок учителят и неговият ученик разговарят за философия. Ученикът, като много млади хора от онова време, се вдъхновява от Шопенхауер и Ницше, учителят се опитва да приглуши ентусиазма му, за него единственият философ е Аквински, всеки ден прочита страница от съчиненията му на латински, мисълта му според учителя е остра като меч.

След това учителят сяда на масата и кара ученикът да му опише на английски маслената лампа. Ученикът неусетно се оплита в технически изрази, по едно време учителят го прекъсва и сам започва да описва маслената лампа до последния ѝ детайл. Цял половин час, без да спре, се оставя на нещо, което много години по-късно ученикът ще дефинира като страст към описание.

– Професор Зойс – въздъхва ученикът – никога няма да науча английски! – Професор Зойс се усмихва, донякъде удовлетворен от описанието си, донякъде защото ученикът приятелски се гаври с името му. Така всъщност го наричат италианците, които не могат да изрекат правилно: Джойс.

3.

На ученика на Джойс, млад словенец от Триест, студент по право, тогава пред онази маслена лампа му се отваря, по собствените му думи, някаква неочаквана тотална празнота. Миг по-рано обсъжда с учителя си Шопенхауер и Аквински, въпроси на морала и смелостта, но когато моралът се среща очи в очи с проблема за маслената лампа, съда за маслото, цилиндъра, фитила и всичко останало, от което се състои този тъй незначителен предмет, усеща, че зад челото му се образува голяма дупка, нещо, поглъщащо всяка мисъл, иначе казано особена празнота, която чува само воя на виръха от Крас из улиците на Триест надолу към морето. Вихърът, усилващ се и покрай сладкодумно прецизното, макар и почти монотонно говорене на професор Зойс, идващо от глъбините на неговата страст към описание, все повече прерастващ в бучене, в порив, превръщащ се във вой, вик и крясък на огромна тълпа.

4.

Джойс и неговият ученик от Триест за последен път се срещат през горещия юли на 1914-а. Из целия град се усеща напрежение, около казармите се събират мобилизирани, по улиците и площадите обикалят групи мъже и скандират военни лозунги. Учителят, неспокоен и угрижен, почуква на вратата на своя ученик и млад приятел. После през прозореца на студентската стая те наблюдават сградата на италианското консулство в Триест, обкръжена от гневна тълпа. На фона на силни възгласи някакви се опитват да свалят италианското знаме. Камъни летят към фасадата, счупва се стъкло, крещи се. Джойс е видимо обезпокоен, притеснено пита младия си приятел какво ще последва от това. Студентът се смее. Професор Зойс, казва през смях, ще има война. Неговия учител го е страх. Джойс споменава, че ще замине. Когато крясъците на тълпата под прозореца се усилват, той замижава, после се обръща и въпреки забраната на ученика си буквално побягва от стаята и от къщата. Ученикът е весел, навън е дадено начало на историята. Разбира, че някой с неизразимо сладострастие описва газовия фенер, но него го интересува нещо съвсем друго. Воят на тълпата предизвестява настъпващото голямо време. Неудържимо го тегли навън, сред вихъра.

5.

През следващите години ученикът се превръща в сериозен и удовлетворен мъж. Всичко, с което се захване, му върви. Умът му, неуспял да се отърве от описателните страсти на учителя си, е обладан от аналитична сласт, на бюрото му са Кант, Кроче и Масарик. В Болонския университет защитава докторат по право. Но все повече го увлича невротичният хаос на европейската история, фучащ като вихър из площадите на Триест. Четири години след като пред страха от подивялата тълпа английският му учител избяга от жилището и малко по-късно от Триест и от живота му, той е свидетел на новия обрат в историята. В едно сиво ноемврийско утро в пристанището на Триест се изсипва италианската войска. Не минава много време и из улиците на Триест се наблюдават нови явления. Млади хора от предградията и от провинциалните градчета на Италия маршируват в черни униформи, пеят за младостта и пролетта, пребиват политическите си противници, а в центъра запалват голямата сграда на словенския Народен дом. Докато пожарникарите се опитват да гасят, те скандират военни лозунги и режат маркучите им. Младият доктор по право се опитва да се закрепи сред слепия хаос на историята. Отваря адвокатска кантора, първоначално все още се занимава с философия и наука, но повече не може да удържи нито разбеснялото време, властващо в разрушената Европа, нито напиращите тълпи, събиращи се под балконите, нито тайните агенти, дебнещи отвсякъде. Присъединява се към словенските интелектуалци от Триест, които започват да организират антифашистки фронт. През трийсета година го предупреждават, че се подготвя арестуването му. Избягва през границата в тогавашна Югославия и за една нощ се озовава в друг град сред други хора. В гъстата есенна мъгла, плъзнала по улиците на Любляна, с вътрешния си поглед той вижда далечния изгубен светещ диск на слънцето в Триест, с вътрешния си слух чува воя на вятъра в Крас. Със свито сърце чете съобщенията за присъдите, издадени над неговите словенски роднини, които фашистките съдилища пращат в затворите на Сицилия или разстрелват в близките села. В нервното време, в нервния въдух има нещо, което неговият аналитичен ум не може да приеме. На приятелите си споделя, че докато чете информацията за тези политически процеси, понякога усеща някаква празнота в главата, също като тогава, когато трябваше подробно да опише лампата на учителя си Джойс.

За автора

Роден през 1948 г., Драго Янчар е белетрист, драматург и есеист, едно от най-впечатляващите пера на съвременната словенска литература.

Откроява се с оригинална модернистична проза, със свободомислието и с яркия си публицистичен стил. Вниманието му е фокусирано върху битието на човека, подвластен както на неконтролируемите и необясними механизми на историята, така и на собствената си природа.

В края на миналия век се ориентира към по-интимни проблеми, съдбовни за живота на отделната личност. За да обрисува човешката участ в хаотичния обективен свят, нерядко се позовава на историята. Сред множеството обществени, политически и културни явления и процеси, предмет на неговите есета, се откроява темата за ролята на интелектуалците в днешния свят.

Драго Янчар е лауреат на редица авторитетни литературни награди, между които словенската „Франце Прешерн“ (1993), Европейската награда за най-добър кратък разказ (1994), Хердеровата награда за литература (2003), „Жан Амери“ за есеистика (2007).