Тъмни алеи на Иван Бунин

Сборникът с разкази „Тъмни алеи“ на Иван Бунин за пръв път излиза на български език в своята цялост.

Сам писателят го определя като най-стойностното свое произведение, а изследователите – като

безспорен шедьовър в руската и световната литература.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.
* Промокодът JASMIN5 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Тъмни алеи“ (превод: Елка Георгиева, Лиляна Герова, Татяна Горчивкина, Румяна Евтимова, Лиляна Минкова, Борис Мисирков, Фьодор Неманов, Изд. “Колибри“) е книга за любовта.

За любовта в многообразните й тайнствени проявления – красива, загадъчна, обречена, еротична, болезнено съхранена в паметта, но единствено като мигновение, придаващо смисъл на съществуването.

Разказани с фин психологизъм и изтънченост на стила, проникнати от елегантна чувственост, историите в сборника са варианти на мистериозния диалог между Тялото и Душата, деликатно изследване на границите в изобразяването на страстта.

„Тъмни алеи“ е и книга за Русия. За онази неповторима буниновска Русия, опазена в спомена и в красотата на езика, но безмилостно разрушена в повратите на историята.

ТЪМНИ АЛЕИ

Иван Бунин

В студената есенна киша на един от оживените тулски пътища, залян от дъждовете и прорязан от безброй черни коловози, към дългата дървена постройка, в едното крило на която се помещаваше пощенската станция, а другото се държеше от една ханджийка – там човек можеше да си почине или да пренощува, да се наобядва или да си поръча само един самовар, – се приближи оплескан с кал тарантас с полувдигнат гюрук, тройка найобикновени коне, чиито опашки бяха вързани, за да не се цапат. На капрата на тарантаса седеше як селянин с много пристегнат в кръста ямурлук, сериозен и мургав, с рядка жълтеникава брада, приличащ на старовремски разбойник, а в тарантаса – строен стар военен с висока фуражка и николаевски сив шинел с боброва права яка, още черновежд, но с бели мустаци, които се съединяваха със също такива бакенбарди; брадата му беше избръсната и цялата му външност имаше онази прилика с Александър Втори, която беше толкова разпространена сред военните през неговото царуване; погледът му също беше подпитващ, строг и същевременно уморен.

Когато конете спряха, той изхвърли от файтона крак във военен ботуш с гладък кончов и придържайки с ръце във велурени ръкавици пешовете на шинела си, изтича по стъпалата на сградата.

– Наляво, ваше превъзходителство – грубо се провикна от капрата селянинът и той, като се понаведе на прага заради високия си ръст, влезе в антренцето, после в стаята отляво. В стаята беше топло, сухо и чисто: нова златиста икона в левия ъгъл, под нея постлана с чисто домашно платно маса, чисто измити пейки около масата; зиданата готварска печка, която заемаше отсрещния десен ъгъл, прясно измазана се белееше като нова; по-насам имаше нещо като миндер, постлан с бозави чулове, а облегалката му се опираше в късата страна на печката; от фурничката сладко миришеше на чорба – на разварено зеле, говеждо месо и дафинов лист. Пътникът захвърли шинела си на пейката и се оказа още по-строен само по мундир и ботуши, после свали ръкавиците и фуражката и с уморен вид прокара ръка по главата си – побелялата му коса, сресана на слепоочията напред, към крайчетата на очите, се чупеше леко, красивото му издължено лице с тъмни очи беше запазило тук-там ситни белези от сипаница.

В стаята нямаше жива душа и той, открехвайки вратата за антренцето, викна сърдито:

– Ей, няма ли хора тук!

Веднага след това в стаята влезе една тъмнокоса, също черновежда и също още красива не за годините си жена, приличаща на възрастна циганка, с тъмен мъх по горната устна и покрай бузите, чевръста, но пълна, с големи гърди под червената блузка, с триъгълен като на гъска корем под черната вълнена пола.

– Добре дошли, ваше превъзходителство – каза тя. – Хапва ли ви се, или самовара да ви сложа?

Пътникът хвърли един поглед на заоблените ѝ рамене и на леките ѝ крака с червени износени татарски терлици и ѝ отвърна малко троснато:

– Самовара. Ти стопанка ли си тук, или слугуваш?

– Стопанка съм, ваше превъзходителство.

– Сама, значи, въртиш хана?

– Тъй вярно. Сама.

– Ама защо тъй? Да не би да си вдовица, че сама го въртиш?

– Не съм вдовица, ваше превъзходителство, ала все някак трябва да си изкарвам хляба. Пък и обичам да шетам.

– Тъй, тъй. Това е добре. Я колко е чистичко, приятно тук.

Жената през цялото време го гледаше изпитателно, с малко присвити очи.

– И чистотата обичам – отговори тя. – Все пак край господари съм израсла, как да ще, знам да се нося прилично, Николай Алексеевич.

Той бързо се изправи, отвори очи и се изчерви.

– Надежда! Ти ли си? – каза той бързо.

– Аз съм, Николай Алексеевич – отговори му тя.

– Боже мой, боже мой! – каза той, докато сядаше на пейката и я гледаше право в очите. – Да не повярва човек! От колко години не сме се виждали? Трийсет и пет станаха ли?

– От трийсет, Николай Алексеевич. Сега съм на четиресет и осем, а вие май наближавате шейсетте?

– Горе-долу… Боже мой, колко странно!

– Кое му е странното, ваша милост?

– Всичко, всичко… Как не разбираш!

Умората и разсеяността му се изпариха, той стана и се заразхожда решително из стаята, загледан в пода. После спря и изчервявайки се през побелелите си коси, заговори:

– Оттогава нищо не знам за теб. Как попадна тук? Защо не остана при господарите си?

– Мен господарите малко подир вас ме освободиха.

– А после къде живя?

– Тя е дълга и широка, ваша милост.

– И не си се омъжвала, викаш?

– Не, не съм.

– Защо? Толкова беше хубава!

– Не можах да го сторя.

– Как тъй не си можала? Какво искаш да кажеш?

– Не се ли сещате? Я си спомнете колко ви обичах.

Той се изчерви до сълзи, намръщи се и пак закрачи.

– Всичко минава и заминава, скъпа – замънка той. – Любовта, младостта – всичко, всичко. Как беше казано в книгата на Йов? „Като за изтекла вода ще си спомняш.“

– Зависи на кого какво му е дал Господ, Николай Алексеевич. На всички ни младостта минава, а любовта е друга работа.

Той вдигна глава, спря се и се усмихна болезнено.

– Невъзможно е да си ме обичала цял живот!

– Излиза, че съм могла. Годинките си вървяха, а аз само с туй живеех. Знаех, че вие отдавна не сте същият, че за вас все едно, че нищо не е било, ама – нà. Късно е вече да ви коря, ала признайте си, че много безсърдечно ме зарязахте – колко пъти ми е идвало да посегна на живота си само заради обидата, да не говорим за другото. А имаше време, Николай Алексеевич, когато аз ви виках Николенка, а вие мен помните ли как? И все ми декламирахте стихотворения за разни „тъмни алеи“ – добави тя със злобна усмивка.

– Ах, колко хубава беше ти! – каза той и поклати глава. – Колко буйна, колко прекрасна! Каква снага, какви очи! Помниш ли как се зазяпваха всички по теб?

– Помня, ваша милост. И вие бяхте голям хубавец. Затуй на вас дадох хубостта си, огъня си. Забравя ли се такова нещо?!

– А! Всичко минава и заминава. Всичко се забравя.

– Всичко минава, ала не всичко се забравя.

– Махни се – каза той, обърна ѝ гръб и отиде до прозореца. – Махни се, моля ти се. След това извади носната си кърпичка, притисна я до очите си и каза забързано:

– Дано Бог ми прости. А ти, виждам, си ми простила.

Тя вече беше стигнала до вратата, но се поспря.

– Не, Николай Алексеевич, не съм ви простила. Щом става дума за нашите чувства, ще ви кажа правичката: никога не можах да ви простя. Както тогава за мен нямаше по-мило и драго от вас, тъй и сетне. Затуй не мога да ви простя. Ама защо ли си припомням? Тя тая е умряла работа.

– Да, да, няма смисъл, кажи да впрягат конете – отговори ѝ той и се отдели от прозореца вече със строго лице. – Едно мога да ти кажа: никога не съм бил щастлив, през целия си живот, да не се заблуждаваш. Извини ме, ако засегна самолюбието ти, но ще бъда откровен – аз обичах жена си до полуда. А тя ми изневери, заряза ме още по-оскърбително, отколкото аз теб. Обожавах сина си – докато растеше, какви ли надежди не възлагах на него! А излезе негодник, прахосник, безсрамник, няма сърце, няма чест, няма капка съвест… Впрочем и това е най-обикновена, банална история. Остани си със здраве, мила. Мисля, че и аз загубих в твое лице най-скъпото, което съм имал в живота си.

Тя се доближи и му целуна ръка, той целуна нейната.

– Кажи да впрягат…

Когато потеглиха, той си мислеше намръщен: „Да, колко прелестна беше! Вълшебно прекрасна!“. Засрамено си спомняше своите последни думи и това, че беше ѝ целунал ръка, и веднага се засрамваше от срама си. „Не е ли вярно, че тя ми даде най-прекрасните мигове в моя живот?“ По залез от облаците надникна бледо слънце. Кочияшът караше конете в тръс, час по час сменяше черните коловози, избирайки не толкова калните, и също си мислеше за нещо. Най-сетне каза със сериозна грубост:

– А тя, ваше превъзходителство, стоя на прозореца чак докато потеглим. Май отдавна я познавате?

– Отдавна, Клим.

– Умна жена е тя! И разправят, че от ден на ден по-богата ставала. Давала пари под лихва.

– Това нищо не значи.

– Как да не значи! На всекиму се иска да си оправи живота! Щом честно ги дава, няма нищо лошо. И казват, че била справедлива. Ама строга! Не се ли издължиш навреме, никой не ти е крив.

– Да, да, никой не ти е крив… Я шибни конете да не би да закъснеем за влака…

Ниското слънце светеше жълто на пустите ниви, конете шляпаха равномерно по локвите. Сключил вежди, той гледаше как лъскат подковите и си мислеше:

„Да, никой не ти е крив. Да, разбира се, че най-добрите мигове. И не най-добрите, а наистина приказни! „Храст, цял отрупан с ален цвят, е плъзнал в тъмните алеи…“ Но, боже мой, какво щеше да стане по-нататък? Ако не бях я зарязал? Глупости! Същата тази Надежда – не съдържателка на хан, а моя жена, стопанка на петербургския ми дом, майка на децата ми!“.

И затваряйки очи, поклати глава.

20 октомври 1938 г.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук