Радваме се на ново издание на романа „Самоличност“ – едно от най-търсените и представителни за творчеството на Милан Кундера произведения, които му носят международно признание. Автор на художественото оформление е Стефан Касъров.

По аналогия с „Непосилната лекота на битието“ и „Безсмъртие“, „Самоличност“  (превод: Росица Ташева, ИК „Колибри“) изследва темите за непостоянството и крехката представа за човешката идентичност.

Жан-Марк сънува. Страх го е за Шантал, търси я, тича из улиците, накрая я вижда в гръб, вижда я как върви, как се отдалечава. Тича след нея, вика я. Още няколко крачки и ще я настигне, но тя се обръща и Жан-Марк поразен вижда друго лице, чуждо и неприятно лице. Не е друга жена, Шантал е, неговата Шантал, няма никакво съмнение, но неговата Шантал с лице на непозната, и това е жестоко, непоносимо жестоко. Прегръща я, притиска я до себе си и повтаря, ридаейки: „Шантал, малка моя Шантал!“, сякаш иска, повтаряйки тези думи, да придаде на преобразеното лице предишния му изгубен вид, изгубената му самоличност.

Самоличност

Милан Кундера

1

Хотел в нормандско градче на морето, който бяха открили случайно в един пътеводител. Шантал пристигна в петък вечер, за да прекара една самотна нощ без Жан-Марк, който трябваше да дойде на другия ден по обяд. Остави куфарчето си в стаята, излезе и след кратка разходка по непознатите улици се върна в ресторанта на хотела. В седем и половина помещението бе още празно. Седна на една маса в очакване някой да ѝ обърне внимание. Отсреща, до вратата на кухнята две сервитьорки оживено разговаряха. Шантал не искаше да им подвиква, затова стана, прекоси ресторанта и спря до тях. Но те бяха твърде завладени от обсъжданата тема.

– Нали ти казвам, има вече десет години оттогава. Познавам ги. Направо е ужасно. Няма никаква следа. Никаква. И по телевизията предаваха за тях.

Другата:

– Какво може да им се е случило?

Нямат никакви предположения. Точно това е ужасното.

– Убийство?

– Преобърнаха всичко наоколо.

– Отвличане?

– Но кой? И защо? Не беше нито богат, нито важен. Показаха ги по телевизията. Децата му, жена му. Напълно са отчаяни. Представяш ли си?

После забеляза Шантал.

– Следите ли предаването за изчезналите хора? По телевизията. Казва се Изгубени от поглед.

– Да – отвърна Шантал.

– Може би сте видели какво се случи на семейство Бурдийо. Тукашни са.

– Да, ужасно е – каза Шантал.

Не знаеше как да отклони разговора за тази трагедия към прозаичния въпрос с храната. – Сигурно искате да вечеряте – рече най-сетне другата сервитьорка.

– Да.

– Ще извикам главния сервитьор, идете да седнете.

Колежката ѝ прибави:

– Представяте ли си някой, когото обичате, внезапно да изчезне и никога да не узнаете какво му се е случило! Направо да полудееш!

Шантал се върна на масата си. Главният сервитьор дойде след пет минути. Тя си поръча студено ястие, съвсем обикновено – не обичаше да се храни сама, ах, как мразеше да се храни сама!

Започна да реже шунката в чинията си. Не можеше да отклони мислите си от пътя, по който ги бяха насочили сервитьорките  – как е възможно в този свят, където следят и записват всяка ваша стъпка, където в универсалните магазини ви наблюдават с камери, където хората непрекъснато се натъкват един на друг, където човек дори не може да се люби, без на другия ден да го разпитват изследователи и анкетьори (Къде правите любов? Колко пъти седмично? Със или без презерватив?), как е възможно някой да се изтръгне от наблюдението и да изчезне безследно? Да, тя следи предаването с ужасяващото заглавие Изгубени от поглед, единственото предаване, което я обезоръжава с искреността си, с тъгата си, сякаш някаква намеса от другаде е принудила телевизията да се откаже от лекомислието си. Със сериозен тон водещият приканва зрителите да споделят каквото знаят, за да помогнат да се открие изчезналият. В края на предаването показват една след друга снимките на „изгубените от поглед“, за които е ставало дума в предишните предавания – някои от тях ги няма от единайсет години.

Шантал си представя как е загубила по този начин Жан-Марк. Как е останала в пълно неведение, как може само да предполага какво се е случило. Не би могла дори да се самоубие, защото самоубийството би било предателство, отказ да чака, загуба на търпение. Би била осъдена да живее до края на дните си в безкраен ужас.

2

Шантал се качи в стаята си, заспа мъчително трудно и се събуди посред нощ след дълъг сън. Сънят ѝ бе населен изключително с хора от миналото ѝ – майка ѝ (отдавна починала) и главно бившия ѝ съпруг, когото не бе виждала от години (и който не приличаше на себе си, сякаш режисьорът бе сбъркал в подбора); беше с властната си и енергична сестра и с новата си съпруга (не я познаваше, но в съня си не се съмняваше в самоличността ѝ); накрая той започна да ѝ прави смътни еротични предложения, а новата му жена силно я целуна по устата, като се опитваше да плъзне езика си между устните ѝ. Лижещите се езици винаги ѝ бяха вдъхвали отвращение. Всъщност именно тази целувка я събуди. Сънят я хвърли в такъв дълбок смут, че се опита да открие причината му. Това, което всъщност я е обезпокоило, мисли тя, е, че в съня сегашният ѝ живот не фигурираше. Защото тя страстно държи на настоящето си, за нищо на света не би го сменила нито с миналото, нито с бъдещето.

Затова не обича сънищата – те ви налагат неприемливо равенство между различните периоди от един и същ живот, уеднаквяваща едновременност на всичко, което човек е преживял; те обезценяват сегашното, като му отнемат привилегированата позиция. Като в съня от тази нощ: цяла една част от живота ѝ бе унищожена – Жан-Марк, общият им апартамент, изживените заедно години; на тяхно място се бе промъкнало миналото, хората, с които отдавна бе скъсала и които се бяха опитали да я уловят в мрежата на банално сексуално прелъстяване. Усещаше върху устата си влажните устни на жена (не грозна – избирайки актрисата, режисьорът на съня се бе оказал доста взискателен) и това ѝ бе до такава степен неприятно, че посред нощ отиде в банята, където дълго се ми и плакна устата си…

Още от / за Милан Кундера