Авторът на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” се изправя срещу формалното разделение между интелект и спорт

Моята олимпиада (корица)

Животът се състои от два абсолютно противоположни дейности – тази на ума и тази на тялото. Двете често биват противопоставяни една на друга, но немският писател с български произход Илия Троянов обръща гръб на типичното пренебрежение към физическата активност, царящо сред об­разованите среди, посвещавайки 4 години от своя живот в опит да обясни света през спорта.

„Моята олимпиада” (ИК “Сиела”) е невероятната изповед на един аматьор, включил се в 80 олимпийски дисциплини в надпревара не само с истински спортни богове, но и със самия себе си.

Пътят на автора на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и „Власт и съпротива” започва от триатлон в западна провинция в Германия, за да премине през Бруклин, Виена, Техеран, Цюрих, Рио де Жанейро, Атина и Токио. От плуването през джудото, спортната борба, плажният волейбол, гимнастиката и маратона – Троянов смело се гмурва в особената субкултура на всеки спорт, доверявайки се без предразсъдъци на треньори от различни националности. А един от тях е и българският гимнастик Йордан Йовчев.

С чувство за хумор и самоирония, писателят надскача собствените си физически граници за да се сблъска с непроменимите закони на човешката природа и да открие, че нито едно друго същество в царството на животните не притежава толко­ва дарби, колкото притежава човекът.  „Моята олимпиада” е не само дневникът на едно пътуване към себе си, но и забележителен труд по антропология, кодова книга за дешифриране на човешкото поведение в целия му богат спектър. Пътешествие, в края на което отвъд медалите и рекордите се крие хармонията между тялото и духа.

Моята олимпиада

Илия Троянов

Който се носи по водата като парче дърво, лесно ще се на­учи да плува. Водата е противоречиво предизвикателство. Кол­кото повече сила прилагаш, толкова по-силно съпротивление създаваш. Който движи ръцете си по-бързо или по-силно, само хаби енергия, както доказа Ерик Мусамбани от Екваториал­на Гвинея на Олимпиадата в Сидни, където едва не се удави. „Най-бързите плувци правят най-малко движения“, гласи един от постулатите на учението ТП.

Един средно добър плувец използва само три процента от силата си, за да се движи напред, докато при Майкъл Фелпс процентите бяха девет, един сравнително висок коефициент, тъй като професионалните атлети извън басейна са „само“ с двайсет на сто по-ефективни от хоби спортистите.

В часовете по плуване в училище се концентрирахме върху торса и краката, упражнявахме се с плавници и пулбуй, за да подобрим движенията на ръцете и краката. Сега обаче тялото ми е разделено отвесно на две части, а плуването ми се препо­даваше като серия от фази на плъзгане, прекъснати от въртене, заради което тялото в повечето време лежи странично във во­дата, подобно на лодка с лек крен. Ръцете, водени от лакътя под остър ъгъл, се изтеглят напред – по думите на Юлия „все едно подлакътницата е ампутирана“, – за да улеснят тази ротация.

Самите ръце се превръщат в нещо като куки, които заби­ваш във водата, за да се издърпаш напред.

– Това е като терапия, както ми каза веднъж един клиент – отбелязва Юлия.

Ръцете се изпъват колкото се може повече и чакат там, за кратко, но търпеливо.

– Какво правиш между отделните движения, е по-важно от това как извършваш самите движения.

Дланите се плъзгат във водата, все едно ги мушваш в ръкав, безшумно и без да вдигат пръски.

Понякога наистина на човек му просветва. Изведнъж се нося във водата, като че ли съм с перка. Чувството не е като да плуваш, а като да се носиш във въздуха. Колкото повече усещам въртенето, толкова по-малко разпознавам лекотата на собственото си тяло.

За съжаление, някои прозрения се забравят. През следва­щите дни работя с помощта на различни упражнения по моето усещане за вода. Понякога търсеното чувство се появява из­невиделица, друг път изобщо не го усещам, независимо от това колко точно изпълнявам движенията. Вкъщи отново и отново гледам видеото на плуващия Шинджи Такеучи, главния треньор на японските плувци, с надеждата да науча неговите перфектни движения.

Следващият етап е дишането, което за много нетренирани плувци е най-големият проблем при свободния стил. Научавам, че „издишването е по-важно от вдишването“. За пръв път го чувах, никой не ми го беше обяснил дотогава. Не липсата на кислород води до задушаване, а прекалено многото въглеро­ден диоксид, останал в белите дробове. Затова било важно да вдишваш дълбоко и равномерно, но още по-важно било да не задържаш въздуха, а веднага да го издишаш, бавно и продъл-жително.

Еврика!

Скоро вече плувам с изумителна издръжливост, досущ като съвременен Леандър, двайсет и пет метровият басейн в Хютел­дорф е моят Хелеспонт*, неоновата светлина е пътеводният ми фар, а Кримхилда е моята Херо**. Плувах към миналото, назад през историята, до онази нощ, в която бурята изгасва фенера, по който Леандър се ориентира. Той се удавя, а Херо се самоубива.

Като любовник Леандър може да е бил изключителен, но не и като плувец. Античността е обичала водата. В Атина плу­ването е било част от основното обучение на мъжете. Некадър-ниците са били изритвани с пренебрежителното „Той не може нито да плува, нито да чете“. В Древен Рим е имало над осем­стотин басейна, някои от които толкова големи, че побирали до хиляда плувци. В днешните големи европейски градове има в най-добрия случай една-две дузини обществени къпални.

Средновековието демонизира плуването, както и секса. То се смята за прекалено чувствено, прекалено подчинено на плътта, ненавиждащо духовното и съответно е дяволска ра­бота. Плуването е една от жертвите на християнството. Чак през Ренесанса отново сме се върнали във водата. Макиаве­ли на плуването е Еверард Дигби*, написал епохалния си труд „За изкуството на плуването“. През епохата на Просвещени­ето човекът с плуването отхвърля строгите морални правила. Бенджамин Франклин калява тялото си в река Темза, времето на романтиката се потапя във водата. Най-известният плувец е лорд Байрон, накарал да му изкопаят басейн в подземието на неговото имение, там, където преди това монаси балсамирали трупове. Байрон плува навсякъде – в шотландски езера и Кана­ле Гранде, прекосява и Хелеспонт, следвайки Леандър. „С това си постижение се хваля много повече, отколкото с всяка друга слава, била тя политическа, поетична или реторична.“ За Бай­рон плуването е важно колкото и сексът.

Неговите колеги, поетите Алджърнън Чарлс Суинбърн** и Едгар Алън По, също са изявени плувци на дълго разстояние. По преодолява силните течения на река Джеймс във Вирджи­ния и се обижда, когато някакъв читател сравнява постижение­

то му с онова на Байрон. Флобер, научил се като дете да плува във водите край бреговете на Нормандия, два пъти дневно ска­ча в Сена, за да се охлади от писането. Уолт Уитман* търси в плуването изцеление, за Пол Валери плуването е fornication avec l‘onde (сношение с вълните), а за Юкио Мишимае каля­ваща страст. Без плуването историята на литературата щеше да протече по съвсем друг начин.

(Хомо)еротичният момент преминава като червена ниш­ка през цялата история на плуването. „С наистина момичешки чувства често наблюдавах твоето красиво тяло, когато в Тун влизаше пред очите ми в езерото“, пише Хайнрих фон Клайст на пруския офицер Ернст фон Пфюл Трудно е да не се прекло­ниш пред дългите и гъвкави мускули на плувците, макар че те са напълно наясно с тази своя красота и я показват, разтягайки снаги на старта, все едно водата изпълнява най-вече задачата на тяхно огледало. Ако мъжете можеха свободно да избират телосложение, сигурно биха взели това на плувеца.

Никак не учудва, че и Холивуд открива едва прикритата сексуалност на плуването. Във филмите с Естер Уилямс ба­сейнът се превръща в многообещаващо поле за развлечения, в център на удоволствията. След грациозен скок Естер се от­ дава на водата, лудува в нея, показва чиста сласт, чиста радост. Връзката между вода и суша се осъществява чрез целувка, ако и да е ясно, че момъкът на ръба на басейна не издържа конку­ренцията на водата.

„Във водата – казва Естер Уилямс веднъж – си освободен от тежестта и възрастта.“

След лятото на изучаването дойде есента на упражненията в Шри Ланка, където благодарение на фондация „Един свят“ имах удоволствието да прекарам три месеца в бунгало с басейн пред плъзгащата се врата. Басейнът беше само тринайсет метра, но не се налагаше да го деля с някого, който да нахлува в лично­то ми пространство. Изглеждащите толкова приветливо обще­ствени басейни всъщност са бойни зони. Средно бързите плувци като мен са изтласквани към ръба от торпеда, а на пътя им се изпречват плацикащи се пенсионери. Има етикет, но едните не го знаят, а другите не го спазват. Дори и да се държиш предпазли­во, може от време на време да предизвикаш агресивни реакции. Неминуемо в даден момент се доближаваш прекалено много до някого, което си е същински кошмар за всеки расист. Затова и сегрегацията в САЩ най-дълго се задържа в плувните басейни.

В Шри Ланка басейнът е изцяло мой. Опитвам се да пре­одолявам всяка дължина съвсем съзнателно, мислейки за някой определен технически аспект, върху коректното изпълнение на който се концентрирам. И виж ти, появява се радост от кроула, за първи път в живота си предпочитам кроул пред бруст. Во­дата гали кожата ми, усещам как се пристрастявам. Вечерно време очаквам с нетърпение плуването рано сутрин. Сутрин­та плувам в меката светлина на изгрева. Силуетите на палмите стават пластични, облаците се носят по първата светлина на деня. Плувам при всякакво време, дори и да има буря и да вали. Наслаждавам се, когато капките плющят по лицето ми. И всеки път се учудвам, че след един час не излизам изтощен от водата, а изпълнен с енергия.

Тази наслада обаче не може да прикрие определени сла­бости. Юлия, която чрез диагноза от разстояние се опитва да ми помогне, първо критикува движението на ръцете, а после и други неща:

„Помни, че трябва да вадиш ръката с лакътя напред от во­дата, лакътят води движението!!!

Движи го навън и нагоре (представи си дървена порта, ко­ято се отваря, и правоъгълния триъгълник, когато си гледан от­пред, като правият ъгъл е в лакътя, между горната и долната част на ръката).

Движи лакътя нагоре и далеч напред (имай предвид, че тук е важен всеки сантиметър, тъй като извежда тежестта напред).

Гледай подлакътницата и дланта да висят отпуснато надолу, следвайки гравитацията (направо да „увисват“ на лакътя).

Гледай дланта да се потапя точно там във водата, където е лакътят на другата ръка.

Потапянето, завъртането и изпъването трябва да се слеят в едно движение, предизвикано от ротацията на хълбока (пред­стави си пружина).  Въртенето да е динамично и ритмично като при махало.“

Още от / за Илия Троянов

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук